градове. 21% от гласовете не е кой знае колко окуражителен резултат, но е сигурен признак, че едно относително стабилно ядро, намаляло само с около 170 хиляди избиратели все пак се е запазило – и че кризата е по-скоро лидерска, отколкото електорална. Следователно нещата не са съвсем непоправими. А на фона на грандиозния скандал с фондация “Демокрация” и масираното му използване за компроматна кампания можеха да бъдат и много по-зле.

Другата изненада е отпадането на Надежда Михайлова още преди балотажа. Всъщност изненада е малко условно казано: повечето наблюдатели бяха наясно, че тя не може да спечели тези избори; можеше обаче все пак да ги загуби по-благоприлично. И най-вече – да приеме с малко повече достойнство загубата си.

Грандиозният провал на НДСВ не е изненада, а закономерност. Както и налудният им авто-коментар за загубата. Не е изненада и ниската избирателна активност при наличната погнуса от политиците и от политическото. Потвърди се прогнозата, че тези избори ще са по-мажоритарни откогато и да било: за което ясно говори разминаването между вота за кметовете и този за общинските листи.

За сметка на това пък гмежта от неидентифицирани политически субекти определено е изненадваща: очевидно избирателите не са склонни да се задоволят с наличните изпитани и вече провалили се алтернативи. Както и нехарактерната преди конкурентна борба между едни червени и други червени кандидати (в Ямбол например). И много други шарении и безумия. Поради което не съм съгласен с мнението, че българския избирател бил поумнял. Според мен се е разслоил – някъде наистина е поумнял и гласува за хора, които вършат работа, а някъде е напълно луднал и произвежда изборни митове. Политиците впрочем правят същото: загубата в София е типичен пример за налудности, сътворени от СДС. Нека само я съпоставим със самотната, но грандиозна победа на Елеонора Николова в Русе – и веднага ще видим разликата. Между СДС като партия на нарцисизма и егоизма, на лидерските боричкания и взривовете от мините на необговореното минало – и СДС като партия на отворения диалог, на гражданското общество. Прочее Русе е моделът, който трябва да бъде следван. София е горчивото минало, суицидалния комплекс на СДС. Урокът, който трябва да бъде прочетен и научен. Елементарната почтеност изисква поне да се признае, че София не е червена, но може да стане и такава, ако дивотиите продължат (наскоро в един седесарски форум прочетох някакъв идиот, който призоваваше седесарите да гласували за Стоян Александров на балотажа, за да накажели предателя Софиянски). Само съберете резултатите на Надежда Михайлова и Софиянски и ще видите, че при единна дясна кандидатура София щеше да е синя още от първия тур! И тази кандидатура нямаше да се казва Софиянски, ако беше приета собствената му оферта за предварителни избори. Можеше ли? Можеше! А кой беше този, който тогава се правеше на важен? Като човек, който по време на всички избори е гласувал за СДС, аз държа да знам отговора на този въпрос.

В София Надежда Михайлова заложи ва банк след като лично оттегли кандидатурата на Пламен Орешарски и се опита да се разграничи от скандала около фондация “Демокрация”. Тези два нейни хода донесоха ли й позитиви?

Тя просто нямаше друг избор освен да играе ва банк. До последния момент се е надявала да се намери някой поне малко по-убедителен от Съю Съев, който да поеме вместо нея този кръст – но не би. И не би могъл да се появи – тъй като всеки потенциален кандидат провиждаше в съдбата на Орешарски своята собствена съдба. Проблемът не е само в самия фалстарт на кампанията – беше напълно безотговорно това положение да бъде оставено висящо в течение на цели 52 дни и седесарите да не знаят ще имат ли изобщо кандидат или няма да имат. Тъй че в случая не става дума за “саможертва”, а за принасяне на самата Надежда Михайлова в жертва на създадените отново от нея обстоятелства.

Що се отнася до фондация “Демокрация”, тя можеше или да защити Иван Костов, или директно да потърси от него отговорност за допуснатия гаф. Михайлова отново направи нещо средно между двете, с което отблъсна онази немалка част от твърдия електорат на СДС, която се беше консолидирала около бившия премиер след неговото специфично проговаряне. Резултатът от всичко това е нейната загуба. Впрочем Орешарски имаше рейтинг около 9% от всички избиратели в София. Надежда Михайлова спечели 23% от общо около 25% гласували – което е горе-долу същото.

Скандалите и компроматите са част от изборната действителност в България през последните 14 години. Наистина ли те предрешават в някаква степен резултата от вота на гражданите? Има ли основания да търсим в тях реални причини за срива на доверието към най-голямата некомунистическа формация у нас?

За съжаление в доста голяма степен е така. И не става дума за някакви случайни компромати, а за целенасочени компроматни кампании, планирани с няколко хода напред, подкрепени от масмедиите и координирани най-често от бивши служители на Държавна сигурност или заинтересовани икономически групировки. Но един компромат може да срине доверието на някого, само ако има реален гаф, върху който компроматаджиите да стъпят. Иначе не става. Например не мина номерът с фалшивата членска книжка на Софиянски в БКП – тогава компроматът се върна като бумеранг върху главите на сътворилите го. Сегашната компроматна кампания, прицелена реално колкото в Иван Костов, толкова и в СДС, за съжаление има успех поради непростимото нехайство на фондация “Демокрация” да приеме и усвои 200 хиляди долара от неизвестен дарител. И още поради една причина – крайно неубедителната и направо гузна защита на набедените. Съжалявам, че трябва да го кажа, но просто е така. Не се съмнявам във възможностите на бившата ДС да манипулира какво ли не в България, но не виждам как ще накара бюрото за финансово разузнаване на Кипър да напише, подпише и изпрати документ, според който не е получавано никакво запитване за това дарение. И не смятам, че при очевидното и политически обосновано желание да бъде демонизиран Софиянски е допустимо просто да се говорят неистини, както направи Костов пред “Блиц”, твърдейки, че служебния премиер бил разрешил продажбата на “Мобилтел” на Чорни, след като това е направено от собственото му правителство. Предчувствам несъгласието на т.н. “твърди” костовисти, но съм длъжен да кажа откровено, че това са просто най-невинните въпроси от “непрочетеното” близко минало на СДС – непрочетено най-вече поради нерешителността на Надежда Михайлова. Има много, ама много по-тежки въпроси. Като например кой нареди “Балкан” да бъде продадена на Гад Зееви и си мълчеше надлежно, дълго след като стана ясно, че това е просто компания-вампир. И не се ли знаеше още тогава, че става дума за партньор на Чорни, опитвал се още през 1999 да купи “Мобилтел”. Или защо бе оставена без никакъв отговор статията “Календарът на Славчо” в “Капитал” и само заради черните си очи ли бившия ресторантьор се сдоби със СИ-банк и свъртя в нея гигантски бюджетни средства на държавните институции. Или как и най-вече защо стратегическо предприятие като “Нефтохим” беше управлявано от Съвет на директорите, в който имаше неразбиращи нищо от дейността му координатори на СДС, бе снабдявано в рамките на мандата на СДС с нефт чрез дословно същите фирми, както и при Виденов, управлявани от ченгета и ДС-генерали – като “Юкос петролиум” например, и беше продадено на “Лукойл” при очевадната пълна енергийна зависимост на България от Русия. Или що за “победа” бе извоювана чрез сключения договор за доставки на газ с Газпром, където отиде да преговаря посрещнатия с фанфари Бакърджиев; договор, благодарение на който ползваме най-скъпата газ в Европа и пак благодарение на който бе съсипана цялата ни химическа промишленост. (И е добре никой да не се опитва да приписва това само на гърба на Валяка, защото той си остана вицепремиер почти цяла година след това, беше освободен с благодарности, месеци след това Костов каза, че е проверил всички слухове за злоупотреби на своите министри – включително и на Бакърджиев – и нито един от тях не се е оказал верен!) Или как така който иска да се бие с ченгетата, трябва да се нарежда зад Костов, както пишат по форумите, след като същият този Костов имаше собствено парламентарно мнозинство, имаше правителство, имаше избран от СДС президент – и въпреки това не отвори досиетата и не изчисти веднъж завинаги този проблем. Или... но така мога да продължавам прекалено дълго.

Може ли да бъде обявена за консолидация в дясното политическо простраство очертаващата се колаборация на СДС с БЗНС на Анастасия Мозер, Демократическата партия и движение “Гергьовден” Въобще, какво е това “дясно политическо пространство”? Има ли ясно артикулирани десни политически послания, които последователно се отстояват от някоя българска партия?

Твърде съмнително е. Все пак това беше вече съществуваща коалиция, която се разпадна непосредствено преди изборите. Без “Гьоргьовден”, който е една доста екзотична формация, която за съжаление поставя на изпитание тезата за морално пречистване на СДС – дори и само поради факта, че втори в листата на “баба, дядо и внуче” е не друг, а прословутия Тошко Добрев, шеф на не по-малко прословутата общинска фирма “Софийски имоти”.

Проблемът с десните политически послания е отделна и доста сериозна тема: точно на тази плоскост идентичността на претендиращите за “десни” политически субекти е, меко казано, съмнителна. Аз изобщо не вярвам във възможността обединението на дясното да се състои на базата на договаряне между някакви принадлежащи най-вече на миналото авторитети. В това отношение Иван Костов е абсолютно прав: въпросът е не “с кого”, а “за какво”. Това “какво” според мен може да бъде тъкмо принципът, залегнал в самия генезис на СДС – антикомунизмът. Не за друго, а защото България наистина се комунизира отново. Защото БСП наистина е нереформирана и направо опасна. Защото хора на ДС и КГБ съвсем директно и открито се опитват да се намесват политическия живот на страната. Защото един президент и един премиер съвсем насериозно се опитват да ни компрометират пред бъдещите ни партньори от цивилизования свят и да ни изблъскат отново в орбитата на руското влияние. Защото власт на БСП, подписваща протоколите за присъединяване към НАТО и харчеща присъединителните фондове на ЕС, е просто унижение за България. Затова консолидиращият принцип може да бъде само един: всички срещу БСП. Няма друг. Но това предполага наистина всички и на всяка цена – така, както успя да го направи Елеонора Николова в Русе. Изолационистката теория не проработи. Свидетелство за нейния банкрут е поражението в София. Освен това аз не приемам логиката на това мислене, съгласно което БСП така или иначе ще дойде на власт, пък после ще се оправяме, защото това вече го можем. Аз не искам БСП да идва на власт. Особено сега. И съм готов да разговарям с всеки, който е заинтересован България да я отмине тази чаша.

Общинските избори се възприемат от мнозина като барометър за тенденциите в промеждутъка между два избора на парламент и това е естествено с оглед минимализираните правомощия на местните власти по конституция и закон. Какво измери този път барометърът? Кой е бъдещият печеливш и бъдещият губещ в борбата за централната държавна власт?