Новината е стара колкото света. В страна като нашата медиите все още обръщат внимание на съдебни процеси, които отдавна трябваше да служат само за забава на гаргите. Става дума за поредното дело срещу политически коментатор. Състав на Софийския районен съд с председател Пламен Дацов щял да разгледа на първо заседание дело за обида и клевета, заведено от Нешка Робева срещу Явор Дачков. В тъжбата Нешка Робева посочва, че на 14 ноември 2002 година Дачков е публикувал във вестник “Сега” обидна и клеветническа за нея статия под заглавие: “10 ноември. Денят на новите “будители”. Г-жа Робева е предявила два граждански иска: за обида ­ в размер на седем хиляди лева, и за клевета ­ в размер на десет хиляди лева.  

За да покаже къде е обидата и къде клеветата, г-жа Робева цитира част от статията на Дачков: “Това безсрамие е характерно за цялата плеяда от дежурни “интелектуалци”, които узурпираха общественото говорене през последните 30 години. То се превърна в модел на поведение. Недялко Йорданов, Нешка Робева, Светлин Русев, Вежди Рашидов, Божидар Димитров, Кеворк Кеворкян, Любомир Левчев. Не е нужно да изброяваме всичките. 10 ноември е техен празник. Денят, в който безпроблемно се освободиха от безобразията на миналото си, за да продължат още по-безпроблемно да творят нови. Денят, в който, вместо да им се поиска сметка, им се даде нов шанс. Денят, който скри доносите им, вместо да ги извади наяве.”  

Ситуацията наистина е комична. И възможна само там, където представата за значението на един текст е плод на параноя. Цитираният откъс е достатъчно показателен за характера на социалната критика, която известният коментатор Явор Дачков прави. Тя често е насочена към транзакциите на символичния капитал и на промиването на съзнанието, на което сме съвременници. И често много точно намира болните точки. Само по себе си описанието на пропагандните механизми не би било проблем. Но в публицистиката на Явор Дачков обикновено (и тук също) става дума за общи положения, за текст, изграден върху “есеистични” отклонения. И затова текстовете му в действителност са беззъби.  

Липсва им не посока, а различителна способност. Някой е “узурпирал” “общественото говорене”. Но нима става дума наистина за узурпиране? Нима е имало “законно” “обществено говорене”, което е било лишено от власт? Нима свобода на словото означава, че всеки може навсякъде да говори и пише? Естествено, че не. И естествено медиите са властови институции, подчиняващи се на икономиката, за която са вързани. Когато обвинява отделни личности, г-н Дачков просто не ще да забелязва, че не те са узурпирали публичното пространство, а само са част от една структура, която поддържа не само имената им, но и тезите, и идеологията, която се асоциира с тях. И е много важно да се анализира какви са чертите, първо, на структурата, и, второ, на идеологията, за която говорим.  

Конкретният случай показва, че разграниченията, които Явор Дачков не прави, е изгодно да не бъдат правени и за г-жа Робева. Тя приема думите му като отправени към нея, когато тя е само олицетворение в едно есе. Тя обаче има полза от това текстът му да бъде прочетен като отнасящ се тъкмо до нея, защото той й влага нов символичен капитал.  

В действителност Денят на будителите наистина е емблематичен пример за символическата рекомунизация, която се извършва през последните години. Но наистина ли точно тези имена са най-пряко свързани с този конкретен символен механизъм? Не трябваше ли есето да се насочи към г-н Иван Гранитски, към управителното тяло на БНТ, към съвета от “интелектуалци” при Президента, към политиката на вацовите вестници?