Новата българска история започва с огромно разочарование, белязало по фатален начин съдбата на българската държава и общество. Още не са заглъхнали оръдейните изстрели от сраженията, когато в Сан Стефано на 3 март 1878 Русия подписва мирния договор с Османската империя. Българската държава е възстановена, а границите й обхващат Мизия, Тракия и Македония. Земите, насeлени с преобладаващо българско население, са освободени и обединени в едно. Възторгът сред българското общество е голям, но той продължава само няколко месеца. На 1 юли 1878 представителите на Великите сили подписват в Берлин нов договор, който връща Македония на Турция, а от южнобългарските земи (Тракия) създава автономна област, подчинена на султана.

Разочарованието, обидата и надеждата завладяват духа на българското общество. За нещастие, те ще бъдат “институционализирани” от българската политическа класа, която превръща Санстефанския мирен договор в програма за национално обединение. “Изгубеният рай” трябва да се възвърне с цената на всичко. Друга възможност няма. Не части от него, а целият! Ето как емоциите вземат връх точно там, където няма място за тях - политиката. Българската нация тръгва след една химера, пренебрегвайки реалността, отказвайки се от най-сигурното оръжие в полето на политиката и дипломацията - прагматизма.

Странно е как един мирен договор, овенчал края на победоносна война, може да се окаже дипломатическо недоглеждане и провал. В Сан Стефано се случва точно това. В желанието си да извлече максимална полза, Русия сключва договор с Турция, макар да знае, че останалите Велики сили няма да го преглътнат, освен ако не се откажат от участието си в решаването на въпроса за Османското наследство в Европа. Реакцията наистина не закъснява и през лятото на 1878 в Берлин руската дипломация трябва да отстъпи и приеме исканията на Англия, Германия и Австро-Унгария. Петербург получава звучна плесница.

Отношението и нагласата на българското общество към Санстефанския и Берлинския договор се пренасят в историографията и се превръщат в стереотип. И днес в изследванията можем да прочетем за “грабителския” договор от Берлин, който погребал “справедливите” решения от Сан Стефано. Хладният изследователски анализ и логика се оказват разрязани от острието на емоционалния изблик. Но нима Берлинският конгрес не е закономерният завършек на Източната криза? Или трябва да очакваме, че Англия и Австро-Унгария ще загърбят интересите си, за да възтържествува историческата справедливост? Да забравим ли че прeнeбрeжитeлнoтo oтнoшeниe нa Eврoпa към нaциoнaлнитe въждeлeния нa бългaритe сe нaмирa дoнякъдe в съoтвeтствиe с либeрaлнoтo схвaщaнe зa нaциoнaлизмa, спoрeд което, зa дa бъдe жизнeноспoсoбнa eднa нaция, тя трябвa дa бъдe дoстaтъчнo гoлямa. В прoтивeн случaй нямa прaвo нa истoричeскo същeствувaнe.

По ирония на съдбата точно Санстефанският договор, който ознаменува надеждите на българите за национално освобождение и обединение, става косвена причина за краха на националния идеал. Ако прибегнем до метафората, то мирът в Сан Стефано е онази жадувана играчка, която само за миг показват на малкото дете, за да я скрият после. Сълзите, ядът и обсебващато желание на детето да я зърне и притежава отново са всъщност онази психологическа реалност, която задълго белязва българската политика по националния въпрос.

Санстефанският идеал се оказва неосъществим. Печалното е, че той заслепява до такава степен българския политически елит, че не му позволя да изработи една прагматична, реално осъществима стратегия за национално обединение, отчитаща интересите на Великите сили и останалите балкански държави. Слабостта на българския избор ясно контрастира, съпоставен с прагматичните и добре премислени национални програми на Сърбия и Гърция. Белград следва “Начертанието на Илия Гарашанин” от ХІХ век. за постепенно разширяване на сръбските граници, докато Атина, отделяйки временно погледа си от егейския архипелаг (според общото мнение рано или късно той е щял да бъде отново гръцки), насочва вниманието си към по-несигурните територии в Македония, където гръцките претенции не са подплатени със солидна аргументация.

Несигурността и уязвимостта на българските позиции проличават най-добре в периода на войните - 1912-1918. Без да отчитат докрай интересите на Великите сили и балканските съседи, българските правителства залагат на максимализма, приемайки по презумпция, че справедливата кауза е достатъчен и сигурен аргумент в полето на международните отношения. Но дори да се съгласим с тази позиция, изниква въпросът: какво направи България, за да популяризира тази кауза и да спечели европейската общественост? Къде бе българската пропаганда? Имаше ли България в този период дипломат от ранга на Венизелос? Нима Междусъюзническата война не бе следствие от желанието за бързо и цялостно възвръщане на “изгубения рай”? Санстефанският идеал по драматичен начин се проектира в политиката на българските правителства и в същото време подхранва мечтите и мегаломанията на Фердинанд.

До голяма степен отношенията на България с Великите сили ще бъдат предопределени от целите и задачите на националната програма за обединение - сиреч Санстефанския договор. След 1878 българската дипломация се опитва да осигури международна подкрепа за решаването на националния въпрос. Това се оказва изключително трудна задача, като се има предвид сложният и заплетен възел около Източния въпрос. Връзката с Русия, почиваща на "общия славянски" корен и съвпадането на външно-политическите интереси, ще се компрометира в момента, когато българският суверенитет е поставен на карта. Постепенното преодоляване на англо-руското противопоставяне довежда до промяна в международната конфигурация на силите в Европа и до нови акценти в руската политика на Балканите (Сърбия като преграда пред немско-австрийската експанзия се оказва по-важна за Петербург, отколкото България).

Когато избухва Първата световна война, България запазва временно неутралитет, надявайки се да извлече полза от своето бъдещо включване. За крайния избор на страната се оказват решаващи обещанията и гаранциите, които дават двата воюващи блока. Така в основата на българската ориентация през 1915 се оказва отново химерата от Сан Стефано. За втори път след Междусъюзническата война България се отказва от прагматизма и това я довежда до катастрофа. 

За един дълъг период от време след 1878 цялата енергия на българското общество, всичките му сили, се съсредоточават в решаването на националния въпрос. Успехите в икономиката, обществения и културния живот остават в сянка. Един без съмнение благороден идеал изсмуква жизнените сокове на младата нация. Докъде ни отвежда блянът по “изгубения рай”? Три войни - Балканската (1912-1913), Междусъюзническата (1913 г.), Първата световна война (1914-1918), загубени територии, стотици хиляди загинали, разорение, глад, разочарование - това е безпощадната статистика.