Светослав Рашев, "Светът на физиката"

Мога да се противопоставя на всичко,

с изключение на изкушението.

Оскар Уайлд

професии, с които се занимава огромното мнозинство от хората – бизнес (в най-общ смисъл) или война, и попада в духовната сфера. Все пак науката е определено различна от изкуствата, които също принадлежат към духовната сфера, по това, че по дефиниция е чужда (или би трябвало да е чужда) на всякакви емоции, които от своя страна са в основата на всяко изкуство.

Призванието на учените е да разкриват и обясняват устройството на материалния свят или на човешкото общество, което е една насъщна потребност на човека, не по-маловажна от тази, която задоволява изкуството. Но науката далеч не е чисто идеалистична и духовна дейност, тя оказва силно въздействие върху обществения живот. Още от древността хората са разбрали, че притежаването на определени познания е огромно предимство, което може да се използва за получаване на материални придобивки и власт над другите хора. Затова изявените учени са се ползвали с изключителен авторитет в обществото, макар че той често не е бил подплатен с добро материално положение. През 20-ти век обаче, когато средствата за производство се усъвършенстваха в огромна степен и обществото показваше все по-ясно изразен консуматорски характер, ролята на науката придоби огромно значение като непосредствена производителна и технологична сила, която освен това стои в основата на военната мощ, с която разполагат отделните държави. Очевидно при такова развитие на нещата, ролята на учените в обществото нараства неимоверно, а това неминуемо води до повишаване на техния материален статус. Учените вече далеч не са онези бедни чудаци, които се вълнуват само от разкриване на природните тайни, а не от материални придобивки за себе си, или пък богати благородници, които използват собствените си средства за провеждане на научни експерименти. Сега учените имат едно добро материално положение, особено тези, които работят в изследователските центрове на големи концерни. В съвременното общество материалните стимули са важен фактор за качеството и количеството на извършената научна работа (т.нар. научна продукция). Но, разбира се, завоюването на обществено признание и авторитет (влияние) също са от огромно значение за мотивацията на учения. Честолюбието е не по-маловажен движещ фактор за учения от стремежа към материални придобивки. Ето какво казва в едно свое неотдавнашно интервю професор Минко Балкански: “Един професор не може да бъде много богат, но той може да бъде изключително влиятелен в обществото”.

В дългата история на науката са известни много случаи на поведение, несъвместимо с нормите и идеалистичните цели на научното познание. Може би един от най-впечатляващите случаи, останали в историята, е така нареченият Пилтдаунски човек [2]. През 1912 г. английският палеонтолог Чарлз Доусън съобщава, че при своите разкопки в Пилтдаун, Съсекс, е намерил останки от търсеното по цял свят “липсващо звено” между маймуната и човека. Находката обаче предизвиква много научни спорове, тъй като е с череп на човек и челюст на маймуна, което противоречи на очакванията на еволюционната теория. Едва през 1949, с помощта на флуорен анализ се установява със сигурност, че черепът е на съвременен човек, а челюстта - на съвременна маймуна от остров Ява или Суматра, вместо датираните при намирането им милион години, и че находката е изфабрикувана а после “открита” от един болезнено амбициозен човек. Неволен съучастник в тази измама става световно-известният учен Артър Уудуърд, който в желанието си да стане съпричастен към такова “велико” откритие, не обръща необходимото внимание на многобройните съмнителни факти. Както ще видим по-долу, двата случая, описани в тази статия, съдържат много общи черти с този, което показва, че едни и същи грешки продължават да се повтарят.

Едни от случаите на научни измами, известни в историята, са резултат на прекомерна амбиция, други – на самонадеяност и надценяване на собствените сили и подценяване сложността на природата, а трети – на неудържимо желание за лично облагодетелстване. Не трябва обаче да се забравя, че науката по своята същност си остава една идеалистична и духовна дейност, изключително трудна, изискваща пълно отдаване на силите и не малка доза жертвоготовност. Поради това тя се практикува от едно затворено общество със строги морални закони, чието спазване винаги е имало първостепенно значение в научната практика. Всеки, който се е захванал с научна дейност, а не е разбрал това, е осъден на отхвърляне и изключване от страна на професионалната общност. Затова вероятно почти всички случаи на научни прегрешения и злоупотреби, включително и тези, които ще изложим по-долу, трябва да се разглеждат по-скоро като вид патология, чужда на науката, а не като някаква опасна тенденция, която би могла да вземе застрашителни размери в бъдеще. Въпреки това двата случая имат някои удивително общи черти и повдигат немалко въпроси относно определени страни и по-точно недостатъци, характерни за съвременната научна практика. От друга страна, начинът, по който са били разкрити и анализирани, и решителността, с която са били изобличени и приключени, са показателни за откритостта, манталитета и безкомпромисните механизми, които съществуват и действат в американското общество за поддържане на нивото и морала в научните изследвания.

В края на септември 2002 Бел Лабс уволнява млад физик – нанотехнолог за фалшифициране на научни данни. Името му е Ян Хендрик Шьон, доскоро изгряваща звезда в областта на нанотехнологиите (в превод от немски език “шьон” значи хубав). Бел Лабс е изследователския център на комуникационния гигант Лусънт Тикнолъджис. Шьон се прочу с разработването на полеви транзистори - изграждащи гръбнака на съвременната електроника, на молекулна основа. За своята работа той беше получил многобройни награди на научни списания и организации, и името му дори беше започнало да се споменава във връзка с Нобеловите награди. Но постепенно нещата около него започват да изглеждат съмнителни. Учени от водещите световни лаборатории, въпреки многобройните опити, не успяват да повторят получените от Шьон резултати. А през април 2002 г. е забелязано, че три графики в три отделни и несвързани една с друга статии на Шьон, изглеждат подозрително еднакви. Въз основа на получените сигнали, Бел Лабс веднага започват вътрешна проверка, която скоро обхваща 30-на статии на подозрителния автор. От друга страна незабавно е образувана надинституционална комисия, чиято задача е да разследва цялостната научна дейност на Шьон и да вземе решение относно наличието или отсъствието на умишлени нарушения на научния морал, а оттам и за съдбата на младия учен. Решението на тази комисия е взето в резултат на продължилата няколко месеца щателна проверка на всички обстоятелства и е изразено от председателя й Малкълм Бизли, професор по електроинженерство в Станфордския университет, на 25 септември 2002 г. Установени и доказани са 16 безспорни случая на научни нарушения, които показват, че Ян Хендрик Шьон мултиплицира, фалшифицира и унищожава научни данни. В доклада на комисията се твърди, че той демонстрирал “безразсъдно пренебрежение към неприкосновеността на данните в ценностната система на науката”. Доказано е, че Шьон заимствал цели фигури от чужди статии, че преправял графики, като премахвал точките, които не се съгласуват с очакванията, и дори използвал графично представяне на математични функции, вместо истински експериментални данни.

В своя отговор на доклада, Шьон признава много от констатираните нарушения. “Аз допуснах много грешки в своята научна работа, за което дълбоко съжалявам” – пише той – “Обаче бих искал да заявя, че всички научни статии, които съм написал, се базират на експериментални наблюдения”. В доклада обаче е написано, че почти цялата документация за тези оригинални експерименти е изчезнала. Всичките транзистори на Шьон се били повредили или разрушили по време на експериментите, а опитите те да бъдат възстановени не дали резултат. Освен това Шьон бил изтрил суровите данни, записани при провеждане на експериментите поради това, че “компютърът му не разполагал с достатъчно памет”. В отговор на едно от обвиненията Шьон признава, че вместо реалните данни за областта над температурата на прехода, използвал аналитична крива, въпреки че, както той твърдял, преходът наистина бил наблюдаван. Той казал пред комисията: “Аз прецених, че една по-гладка крива ще изглежда много по-добре”.

Бел Лабс реагираха решително на доклада на комисията, като незабавно уволниха Шьон. “Това дълбоко ни разстройва” – казва говорителят на лабораторията Сасвато Дас – “Но сме благодарни на комисията за добре свършената работа”. Колегите от научната област също са дълбоко развълнувани от този инцидент. Лидия Зон, физик от Университета Принстън, една от тези, които първи забелязали фалшифицираните графики, казва: ”Съжалявам много за този случай. Но да се надяваме, че хората ще си вземат поука и ще продължат напред”.

Обаче разкриването на този случай предизвиква лавина от въпроси. Озадачената физична общност си задава въпроса дали съавторите, институциите, или рецензентите не са можели да разкрият нарушенията на един по-ранен етап. Действително, в продължение на повече от две години физиците, специалисти в областта на кондензираната материя, са завладени от публикациите на една група от Бел Лабс, Лусънт Тикнолъджис. Изследователите от тази група са разработили методика, разкриваща неочаквани нови свойства и поведение на някои органични материали: свръхпроводници, лазери, джозефсоновски контакти и транзистори на отделни молекули. Новините редовно се публикуват в такива престижни издания като Nature, Science, Physics Today и др. Постепенно обаче започва да се поражда безпокойство, тъй като никой не успява да повтори тези впечатляващи резултати. Оказва се, че в основата на всички открития от тази златна серия лежи технология, създадена от един човек, че всички физични експерименти били проведени от същия човек и всички статии били написани пак от този човек – Шьон. На всичко отгоре машината за разпрашване, лежаща в основата на всички постижения, не се намира в Бел Лабс, а в Констанц, Германия (където Хубавецът е изработил своя докторат по физика, преди да бъде поканен на работа в Бел Лабс), но тя вече не била в състояние да произвежда слоеве от Al₂O₃ с необходимата уникално висока пробивна устойчивост.

Макар комисията да констатира, че многобройните съавтори на Шьон нямат никакво съучастие във фалшификациите, все пак остава сложният въпрос дали те не носят някаква отговорност за инцидента. Комисията фокусира вниманието си върху най-старшия съавтор – Бъртрам Батлог (понастоящем в ETH, Цюрих). От една страна те признават, че “той предприе необходимите действия, веднага щом вниманието му бе привлечено върху ясно изразените опасения”. От друга страна обаче те се питат, дали той не е трябвало да изисква една повишена степен на обосновка на резултатите, след като е знаел какво огромно внимание неизбежно ще привлекат тези изключителни резултати. Батлог си е спечелил една завидна репутация в научните среди, но на немалко наблюдатели, като например Артър Хебърд от Университета във Флорида, Гейнсвил, сега им е трудно да разберат защо Батлог не е отишъл нито веднъж в Констанц, за да се увери сам в надеждността на резултатите.

Батлог не отрича своята отговорност като съавтор. Макар че по време на експериментите той бил изисквал допълнителни данни и експериментални подробности, сега разбира, че тези искания не са били достатъчно настоятелни. В бъдеще е необходимо да се правят по-строги проверки. “Обаче доверието в колегите трябва да остане и ще остане важна основа, върху която се изграждат бъдещите изследователски усилия”. За Шьон той казва: “Аз дълбоко съжалявам, че един очевидно надарен колега си е позволил манипулация на данни”.

Мартин Блуме, главен редактор в Американското физическо дружество, съобщава, че Physical Review получава годишно от 6 до 12 обвинения в нарушения, но това са обикновено оплаквания от плагиатство, спорове за авторство или неправомерно поведение на рецензентите, но почти никога сигнали за фабрикуване на данни. Той се удивлява, защо човек би рискувал да бъде уличен във фабрикуване на данни, които се отнасят до впечатляващи научни резултати, освен ако този човек наистина си “вярва”, т.е. надява се да получи признание, когато и ако някой друг потвърди неговите резултати.

Дали рецензентите не е трябвало да се усъмнят в достоверността на резултатите? “Не”, отговаря Доналд Леви, редактор на Journal of Chemical Physics и председател на Борда на издателите от Американския Институт по Физика (AIP). Той казва: “Рецензентите трябва да приемат, че авторите са действали добросъвестно. Ако допуснеш възможността за измама, става почти невъзможно да оцениш работата. Би било много вредно за напредъка в науката, ако всяка статия трябва да се проверява за измама.” Марк Бродски, един от председателите на AIP, добавя, че основната задача на рецензента е да се увери, че в статията се докладва физически обоснована информация и че тя съдържа достатъчно подробно описание на работата, за да имат читателите възможност да проверяват резултатите. Но други все пак смятат за странен факта, че нито един от рецензентите на статиите на Шьон не се е усъмнил в тяхната достоверност, въпреки някои твърде ясни и дори очебийни индикации. Без съмнение влияние оказва фактът, че работите идват от такава престижна лаборатория и с участието на такъв авторитетен съавтор като Б. Батлог. Въз основа на заключенията на комисията, Бел Лабс незабавно оттеглиха шестте заявки за US патенти и съответните заявки в чужбина, подадени въз основа на въпросните работи на Шьон.

Аферата с Шьон, особено като се има предвид и другият случай на нарушение на научната етика в Националната Лаборатория Лоурънс Бъркли, където бе замесен Виктор Нинов [3], силно натъжи и разстрои научната общност. Много физици се замислиха дали такова нещо не би могло да се случи и в тяхната лаборатория и как би могло да се избегне. Почти всички признават, че съществува много деликатно равновесие между доверяването на партньора в общата работа и предпазването от измами. “Аз смятам, че науката е прекрасна именно поради начина, по който я правим”, казва Рамирес от Лос Аламос. “Би било погрешно да предлагаме промени само на базата на два аномални случая.” Хебърд отбелязва, че “учените са склонни да се доверяват на своите колеги и именно поради това могат лесно да бъдат измамени (...) но пък точно по тази причина науката се развива толкова ефикасно.” Тук не можем да се въздържим да цитираме една мисъл на Ларошфуко, която според нас е много подходяща за случая: “По-срамно е да не се доверяваш на приятелите си, отколкото да бъдеш измамен от тях”.

Дали случаите с Шьон и Нинов са просто аномални или съществуват обективни обстоятелства, които са ги предизвикали? Филип Андерсън от Университета Принстън изтъква ужасно конкурентната среда, в която са поставени физиците. “Кариеризмът се засилва все повече, но няма обективни предпоставки за нарушения”, твърди той.

Научните институции в САЩ вземат сериозни мерки, за да се избегнат подобни случаи в бъдеще. Американското Физично Дружество (APS) е назначило комисия за преразглеждане и ревизиране на старите правила за професионално поведение, формулирани през 1991 г. Някои наблюдатели се питат дали ръководството на Бел Лабс е упражнявало достатъчен контрол върху изследователската работа. След инцидента Бел Лабс предвиждат въвеждането на строги правила за съхраняване на подробни записи на експерименталните данни в компютрите, а също и за строг контрол върху статиите, които се изпращат за публикуване.

Показателен е фактът, че от 1998 до 2002 Шьон е автор или съавтор на не по-малко от 100 статии, средно по една на седмица. При това не обикновени статии, а претендиращи за важни достижения в широк кръг от научни области – органични полупроводници, органични свръхпроводници, неорганични свръхпроводници, фулерени. Продуктивността на Шьон кулминира около средата на 2001 г., когато той изпраща за печат няколко статии в интервали от ден – два. Никой от съавторите или пък от колегите не се е усъмнил в тази забележителна продуктивност на Шьон едва до към края на 2001 г., когато той бил помолен да забави темпото и да се съсредоточи върху детайлите. “Впрочем Шьон беше само един от четиримата най-продуктивни в Бел Лабс през тази година, тъй че това не изглеждаше чак толкова странно” – казва С. Дас. “Всички знаехме, че той практически живее в Бел Лабс и може да бъде намерен там по всяко време на денонощието”.

Повечето от статиите на Шьон от този период, са в съавторство с Бъртрам Батлог – едно твърде известно име в областта. В тази връзка, едно от интересните предложения, целящи да се поощри реалното сътрудничество вместо пасивното съавторство, е да се обяви експлицитно приносът и отговорността на всеки съавтор в публикуваната статия, напр. построяване на експерименталната установка – Джон Доу, експериментална процедура – Джейн Смит, анализ на данните – Том Харолд и т.н. По такъв начин, известните учени ще бъдат принудени или да поемат отговорност за определени аспекти на експеримента, или да оттеглят имената си от статиите, в които имат малък принос.

Вторият случай, който ще обсъдим, и който съдържа много общи черти с аферата Шьон, се отнася за съжаление пак до физиката, и то ядрената. В продължение на няколко вълнуващи месеца през 1979 учените от една група в отдела по ядрена физика на Националната Лаборатория в Бъркли вярваха, че са постигнали нещо, което се смяташе за невъзможно – синтезиране на най-тежкия засега атом, с номер 118. Статията, съобщаваща за това откритие, беше публикувана в Physical Review Letters и предизвика огромен интерес. Учените от Лоурънс-Бъркли станаха известни със синтезирането на голям брой трансуранови елементи, някои от тях получили местни названия – Берклий, Калифорний, Лоренций, Сиборгий, а други - назовани на световно известни учени, като Мария Кюри, Алберт Айнщайн, Енрико Ферми или дори самия Дмитри Менделеев. Обаче някъде от началото на 80-те години Бъркли беше засенчена от един германски екип в Лабораторията за Изследване на Тежки Йони (известна с немското съкращение GSI) в Дармщадт. За 15-годишен период учените от тази лаборатория синтезираха Борий (107 протона), Хасий (108), Майтнерий (109) и в средата на 90-те години – все още неназованите елементи с номера 110, 111 и 112. Руснаците също се проявиха като много конкурентноспособни: през 1998 г. екип от Дубна изненада всички, като създаде елемент 114. Бъркли се надяваше да се върне в състезанието с помощта на новосъздаденото сложно устройство, наречено газово-напълнен сепаратор на Бъркли. Двама от най-изявените учени в Бъркли бяха ангажирани с новия проект: доктор Кенет Е. Грегорич, ръководител на проекта и доктор Виктор Нинов, който беше дошъл в Бъркли от GSI, където беше участвал в откриването на елементи 110, 111 и 112. Те бяха ангажирани с пускането в действие на новия сепаратор, когато се появи доктор Роберт Смоларчук, който беше създал една много ексцентрична теория и гореше от нетърпение да я провери на практика. Според съществуващата теория синтезирането на още по-тежки трансуранови елементи ставаше изключително рядко явление – равняващо се на части от пикобарна или, с други думи, получаване по един атом на няколко седмици експериментално време, ако имаш късмет. При положение, че експериментите струваха хиляди долари на ден, учените гледаха песимистично на възможността да се постигнат нови резултати с помощта на съществуващата техника. Но според теорията на доктор Смоларчук при подходящи условия би могло да се прескочи областта от много малко-вероятни атоми с номера 113, 114, 115, 116 и 117 и да се създаде нещо нечувано голямо – елемент 118. С помощта на някои опростяващи предположения в своите пресмятания (които предизвикваха недоумение у немалко учени), той оцени вероятността за създаване на елемент 118, на 670 пикобарна – много по-голяма от очакваната по-рано. Учените от Бъркли повярваха в тези оценки, макар и твърде екзотични, и тъй като експериментът беше сравнително лесен, те се заеха ентусиазирано да ги проверят. В продължение на повече от пет дни, в началото на април 1999 г., експериментаторите бомбардираха оловни мишени с криптонови ядра, а отломките от ударите бяха пропускани през газово-напълнения сепаратор, при което “събитията” бяха регистрирани с помощта на система от детектори. Получени бяха огромно количество сурови данни, които Нинов обработваше, използвайки софтуера, овладян от него в GSI. Като единствен от екипа, запознат с програмата, той беше назначен да ръководи анализа на данните. Търсеше се характерна конфигурация, която да показва, че ядро на криптона (36 протона) и на оловото (82 протона) са се съединили за момент и се е получило ядро 118, което след това се е разпаднало чрез верига от по-леки елементи. Доктор Нинов записвал наблюденията си на ръка, върху два листа жълта хартия. След няколко дни той започнал да разказва на колеги, че е наблюдавал три случая, които приличали на разпадането на елемент 118, като се получавал елемент 116 (също ненаблюдаван дотогава), а след него 114, 112 ... и така до 106, Сиборгий. Това беше невероятна претенция, но имаше достатъчно основания да се вярва на интуицията на Виктор (Победителя) Нинов. “Ние бяхме наели един световно-признат експерт и му се доверявахме, че си върши работата добре”, казва един от ръководителите на проекта. След няколко седмици, при втори сеанс на ускорителя, доктор Нинов съобщил за наблюдавана втора верига от разпади. След като от колегите в групата, а също и от учените от GSI в Дармщадт бяха внимателно анализирани резултатите от изчисленията, се прие от всички, че нещо наистина забележително навярно се беше случило. Всички използваха числата, които Нинов беше извлякъл от своя собствен анализ. Никой не намери за необходимо да се върне за проверка към оригиналните сурови данни. Групата написа статия за Physical Review Letters, в която водещ автор беше Виктор Нинов, с 14 съавтори, между които доктор Лъвленд, доктор Грегорич и доктор Гиорсо – легендарен откривател на трансуранови елементи. Доктор Гиорсо сподели пред един репортер: “Това беше такава изненада, че отначало не можехме да повярваме. Изчисленията на Роберт Смоларчук се потвърдиха почти напълно”.

Беше предложено новооткритият елемент да се нарече Гиорсий. Но преди да може да се даде име на един нов елемент, той би трябвало да бъде синтезиран независимо и от друга група. Същото лято след излизане на публикацията, GSI се опитаха, но не успяха да синтезират новия елемент. Опитите в Института Рикен в Япония също се оказаха безуспешни. Тези отрицателни резултати все още не бяха фатални, предвид изключително малката вероятност за регистриране на явлението. Тогава, през пролетта на 2000 г., учените от Бъркли се опитаха да повторят своя собствен експеримент. Този път обаче те не откриха никаква следа от елемент 118. Специална комисия много внимателно анализира какви биха могли да бъдат техническите причини за неуспеха на този експеримент. Никой по това време не допускаше възможността за измама. Междувременно бяха направени усъвършенствания на детектиращата система и през пролетта на 2001 екипът в Бъркли беше готов да опита отново. В началото резултатите отново са разочароващи, но в един момент към края на експериментите Нинов казва, че пак е наблюдавал верига на 118. По това време обаче доктор Лъвленд вече се е научил да работи със специалната софтуерна програма и е крайно учуден, че никой друг от екипа не е установил събитието. “Виктор беше наистина един от най-добрите експерти в света по този тип анализи и по използването на тази програма” – каза доктор Лъвленд – “Стана ни ясно, че нещо ужасно се беше случило”.

През следващите няколко седмици специална комисия отново внимателно разглежда записите от суровите данни и не открива нито едно от събитията, за които е съобщил Нинов. Тогава Бъркли-Лоурънс решават да действат незабавно и оттеглят откритието а също изпращат опровержение на статията в Physical Review Letters. Но редакторите не публикуват опровержението, понеже доктор Нинов не е съгласен, тъй като твърди, че са необходими още експерименти, преди да се вземе такова решение.

Междувременно разследването на данните в Лоурънс – Бъркли продължава, при което е установено, че суровите данни от 1999 също не съдържат докладваните от Нинов наблюдения на вериги на разпадане на 118. Тогава вниманието се насочва към софтуерната програма “Гууси”, използвана за анализ на суровите данни, която е известна със своята темпераментност. Обаче вероятността тази програма самопроизволно да генерира верига на разпад, би била подобна на възможността Microsoft Word да се побърка и да започне на своя глава да пише изречения от Шекспир. Едва след многократни проверки на автоматичните записи на програмата и намирането на някои полуизтрити файлове се установи, че някой беше подправял оригиналните записи и беше копирал няколко реда в програмата, които приличаха на вериги на разпадане на 118. Някой, чийто електронен адрес започваше с Vninov.

През ноември същата година, доктор Лий Шрьодер, директор на ядрения отдел на Лоурънс-Бъркли поставя доктор Нинов в състояние на платена отпуска и свиква четвъртата и последна комисия, която въз основа на “ясни и убедителни доказателства” констатира, че той е изфабрикувал своите прочути открития. Въпреки това и до ден днешен доктор Нинов, който беше уволнен през май 2002 г., държи на своята невинност. Той признава, че веригите на разпадане не се съдържат в суровите данни и че файловете са видимо манипулирани. Но твърди, че самият е объркан не по-малко от другите, защото според него някой друг колега е направил тази измама, а не той. Той отбелязва, че просто не съществува причина един учен с неговия внушителен публикационен актив, да извърши измама – при това по такъв глупав начин. В доклада на комисията обаче е написано: “Съществуват ясни доказателства, че доктор Нинов сам е извършил тази манипулация. ... Ако някой друг я беше извършил, доктор Нинов не можеше да не я забележи”. “Не зная защо го е направил” – казва доктор Гиорсо – “Нямаше как да спечели нещо, а само можеше всичко да загуби”.

В окончателното решение на комисията е написано: “Комисията намира за невероятно, че нито един от съавторите не е проверил валидността на заключенията на Нинов, за това че той е намерил три вериги на разпадане на 118 по записите на суровите данни”. Това беше открит и суров упрек към всички съавтори на Нинов. Никой от тях не можа да запази репутацията си незасегната от този инцидент.

Обаче учените от GSI също решиха да повторят експериментите от 1995, довели до откриването на елементи 111 и 112. Новите експерименти напълно потвърдиха предишните изводи. Но в края на статията, съобщаваща за този експеримент, има нещо много странно. Когато учените решили рутинно да проверят старите си записи, те установили, че макар по-голямата част от данните да били автентични, две от наблюдаваните вериги съдържали нещо, което те учтиво наричат несъответствие. “По причини които не са ни известни” - пишат авторите - “част от данните за установяване на тези вериги на разпадане бяха лъжливо създадени”. Въпреки че не беше написано в статията, авторите по-късно признаха, че тези вериги на разпадане са били докладвани навремето от Виктор Нинов. Зигурд Хофман, водещ автор в тези изследвания, казва: “Немислимо беше да подозираш близък сътрудник и добър стар приятел. Не разбирам, защо може да го е направил. Истинските данни бяха толкова добри. Действително, въпреки разкритите манипулации, не се наложи да оттеглим нито едно от основните заключения относно елементи 111 и 112”.

Накрая, за да разведрим общото впечатление, нека завършим с утешителните думи на Франсоа дьо Ларошфуко: “Хората не биха могли дълго да живеят в общество, ако не се мамеха един друг”.

_______________________________

Литература

[1] G. Brumfiel, B. Schwarzschild, Nature, September 2002; B. G. Levi, Physics Today September-November 2002; G. Johnson, New York Times, October 15, 2002; E. Lerner, The Industrial Physicist (Web site of the AIP) October 2002.

[2] вж. “Светът на физиката”, т.XVI, кн. 4, 1993 г.

[3] вж. “Светът на физиката”, т. XXII, кн. 3, 1999 г.