28-09-2003

Оценката дали се случва или не дясна икономическа политика е до голяма степен следствие и на разбиранията за това що е дясно и ляво. Като лява се разглежда всяка политика, която взима доход от произвеждащите (предполагаемо - богатите) и го преразпределя към пенсионери, безработни, майки, малцинства (т.е. бедните). Това преразпределение може да става по много начини - дали чрез данъци и социални помощи, дали чрез регулиране на пазарите на стоки и труд. Съответно дясната алтернатива е тази, която преразпределя не в полза на бедните, а в полза на бизнеса. С други думи, левите използват държавата, за да подкрепят бедни, безработни, майки, пенсионери, докато десните я използват, за да подкрепят износители, индустриалци, хотелиери.

В другото разбиране, страната е една голяма корпорация, а правителството е екип от мениджъри. Ако са леви, те декапитализират корпорацията - т.е., харчат за бедните, подпомагат слабите и прочие, без да мислят за бъдещето. Ако са десни, те натрупват - стимулират бизнеса, увеличават фискалния резерв, инвестират го печелившо и т.н.

Нито една от горните алтернативи обаче не е свободният пазар и конкуренция. Така разбирани, и дясната, и лявата политика са инструмент на социалното инженерство, на колективното управление на страната. Дясното не се разглежда като създаване на пазарни отношения. Ако беше иначе, то дясно би било това управление, което се откаже от преразпределение на доход през бюджета, а не това, което преразпределя в полза на бизнеса. Дясна би била тази политика, която, вместо да се стреми да управлява страната (като корпорация) по-добре и ефективно, се откаже от стопанско управление изобщо.

В този смисъл пазарна дясна политика не се случи в България - най-вече защото малцина я желаят. Реформите след 1997 г. се осъществяваха най-вече заради присъствието на Международния валутен фонд.

Според МВФ стопанските промени в България трябваше да включват:

• ценова либерализация

• намаляване на митата

• балансиран държавен бюд­жет

• отказ от парична политика (в българския случай осъществен чрез въвеждане на валутен борд)

• ликвидиране на губещи държавни предприятия

• приватизация

• премахване на субсидиите

• проста данъчна система без специални преференции

• дерегулация на енергетиката и телекомуникациите.

Приносът на управлението на ОДС се изчерпа до следното:

• въвеждане на паричен съвет, т.е. отказ от парична политика и ограничаване на възможността за финансиране на бюджетните дефицити от централната банка

• приватизация

• ценова либерализация

• намаляване на митата

• балансиран бюджет

• временно намаляване на субсидиите.

От тези реформи единствено приватизацията е необратима. Както се вижда от съвременните стопански дискусии и политически действия, правителството може отново да започне парична политика, както може и да фиксира цени и да увеличава субсидиите и защитните мита.

Какво в управлението на ОДС не бе дясно:

• увеличаването на публичните инвестиции

• спасяването на губещи предприятия вместо тяхното ликвидиране (като започнем от Варненската корабостроителница, през „Химко“, „Плама“, „Балкан“ до БДЖ и военните заводи - общо забавяне на ликвидацията на 130 такива предприятия)

• отказ от либерализиране на енергетиката и телекомуникациите

• утвърждаване на социалистическите пенсионно и здравно осигуряване

• приватизация в интерес на работници и управители (назначени от правителството).

Особената трудност с правителството на НДСВ е, че то е правителство на типично политическо движение. Т.е. за разлика от типичните политически партии, по правило защитаващи определени ценности, то се стреми да представя цялото. Затова няма от какво да се отграничи, за да се определи (или другите да го определят). Затова и обещанията и намеренията са толкова общи, че винаги са верни. Макар да се определят напоследък като десни, министрите в правителството на НДСВ и ДПС по-често говорят за „нацията“, „страната“, а не за „пазара“ или „индивидуалната свобода“. Повечето от предприетите мерки могат да се квалифицират като пробизнес, но не в смисъл, че подпомагат равнопоставено бизнеса като цяло, а в смисъл, че подпомагат точно определени бизнеси и сектори. Всичко това се комбинира с желание за активизъм и микромениджмънт на икономиката.

За какво става дума:

• Въвеждат се данъчни облекчения и преференции при обществени поръчки, вместо да се намаляват данъците за всички. Това поставя различните икономически агенти при различни условия.

• Увеличават се субсидиите за земеделие, тютюн, държавни предприятия, въвеждат се мита. Тези мерки имат като ефект вземане от едни хора и предприемачи и даване на други без положителен ефект върху цялостното икономическо развитие.

• Картелизиране на различни браншове чрез все повече регулации, утвърждаване на гилдии и пречки пред навлизането на нови фирми.

• Създаване с пари на данъкоплатците на инвестиционни фондове, нова авиокомпания, има идеи за създаване и на компания за изкупуване на земя и т.н.

• Започна активно управление на външния дълг, типично за рискови мениджъри, а не за правителства

• Стартира управление на фискалния резерв без да се взема под внимание, че така се отричат принципите на валутния борд и че резултатите може да са силно негативни. (виж таблица 1).

В крайна сметка, намесата на държавата в частния живот през 2003 г. е горе-долу в същия размер (макар и в друга форма), каквато беше през 1998 г. (Виж таблица 2).

Специалният случай на осигуряването

Реформите в пенсионното и здравното осигуряване са най-ясен израз на разбирането за ролята на държавата в живота на всеки от нас. Самоочевидно е, че поради естеството на човешкия вид всички граждани по необходимост са засегнати от функционирането на здравеопазването и пенсионната система. Избраните модели в България обаче не предполагат свободен избор и доброволна солидарност. Основният стълб на пенсионното осигуряване е разходно-покривният фонд, в който всички внасяме по 27 или 29 процента от дохода си при илюзията, че след десет, двадесет или четиридесет години друго правителство ще успее да събере пари и да плати пенсии. Финансирането на здравеопазването е така структурирано, че младите и здравите само плащат, а възрастните и болните само получават. Приоритет са лекарствата на хронично болните, а не възможността на всеки от нас да получи бързо и качествено лечение при нужда. Така здравното осигуряване е нищо повече от поредната схема за преразпределение на доход.

Разделението: произвеждащи и зависими

Една част от българите напълно доброволно и съзнателно предпочитат да останат зависими от държавата, да получават парите си от бюджета. Не можем да сме сигурни за размера на тази част от гражданите, но сме сигурни за размера на преразпределения доход, чрез който държавата удовлетворява тези българи и подхранва надеждите на други. В процеса преразпределение държавата взима от тези, които произвеждат, добавят стойност, рискуват на пазара и доброволно разменят труд срещу труд. Ето няколко примера от бюджета за 2003 г: хората, които произвеждат тютюн, ще получат около 130 млн. лв., другите фермери - около 150 млн. лв., заетите в БДЖ - около 70 млн. лв., а на човек-получател това прави средно 520 лв., 400 лв. и 2700 лв. съответно. Разбира се, държавата продължава да плаща обещани от самата нея пенсии, около 3 млрд. лв. през 2003 г. - стипендии, помощи, заплати на хора в администрацията. Това е само част от прякото преразпределение на доход - публични пари, които отиват в джоба на конкретни групи, конкретни гласоподаватели. Малко по-трудно е да различим бенефициентите от другите видове държавна подкрепа - като например държавното здравеопазване, образование или държавната поща. Но все пак имаме основание да смятаме, че разходите за тези публични услуги не променят картината - истината е, че България е разделена на две: нетни платци и нетни получатели на пари.

Как изглежда това разделение на българите: през 2003 г. сборът на субсидиите и разходите за „социално осигуряване и грижи“ в държавния бюджет е около 6 млрд. лв., малко под половината от целия бюджет и към 17% от БВП. Кой плаща огромната социална сметка? Предприемаческият сектор - хората, които се занимават с произвеждане на доход, а не със завземане на дохода на другите. Според една приблизителна сметка произвеждащите българи са около 2 млн. - 1 млн. и 800 хил., заети в частния сектор, и около 200 хил., заети в онази част на обществения сектор, за която с някои условности може да приемем, че добавя стойност. В България те са около 30% от хората над 15 години. При 2 млн. души, които добавят стойност, и 6 млрд. лв. социални разходи и субсидии, това прави по 3000 лв. на произвеждащ българин през 2003 г. Да не забравяме, че в тази цифра не влизат разходите за публични услуги - като съдебната система, поддържането на реда, армията и пътищата например - за тях приемаме, че обслужват всички граждани.

Изборът между дясно и ляво до голяма степен е избор между произвеждането на собствен доход и изземването на чуждия доход (макар и легално, през държавния бюджет). Тъй като не наблюдаваме обществен консенсус в посока на по-малко преразпределение на доход през българското правителство, нямаме основание да очакваме по-различни или по-десни политически решения.

Източник: ИПИ

Източник: ИПИ