Харалан Александров: Единствената автентична партия вече е БСП

Интервю на Жана Петрова, "Всеки ден"

• Когато Костов се появи, политическите тарикати забравиха за царя

• Чрез перверзията, която Азис разиграва, се хуманизира една изключително примитивна мачо-култура, каквато е културата на мутрите

• Светът е лошо и застрашително място, в което хората са малки, инфантилни, глупави и не могат да оцелеят – затова трябва да се положат в ръцете на своя прекрасен вожд, независимо дали ще е Мао, Сталин, Хитлер или някой друг психопат

• Костов има плътност за разлика от останалите десни политици и кандидат-обединители, които до него изглеждат като холограми

• Мутиралите части на БСП вече очевидно действат самостоятелно, например генералското движение, което има своя версия, или по-скоро своя проекция на версията за Москва за развитието на България

• СДС е много по-шизофренна организация, не може да се свърже със собствената си идеология

• Доган си има лично МПС, пардон, ДПС, което напомня повече наказателен батальон, нежели партия.

   

Харалан Александров е асистент по организационно консултиране в Българския институт за човешки отношения към Нов Български Университет. Има докторска степен по социална антропология. А в момента работи по втората си дисертация в University of West of England - Бристол, която е в областта на груповите отношения и организационното развитие. Преподава в магистърските програми по клинична социална работа и фамилна терапия, както и в базовата програма поведенчески и социални науки в Училище за политика. Прави изследвания в различни общностии организации. Освен това работи като организационен консултант в “Динамика консулт”.

Какво се случва с лидерите в политическия живот преди тези местни избори? Не се ли ражда отново култ към лидера?

Колкото по-нисък е капацитетът на една група за свързване с реалността и самоорганизация чрез мобилизиране на ресурсите на отделните членове, толкова по-вероятно е групата да излъчи и да поддържа такъв тип лидер. Oбикновено в такава роля влиза човекът с най-ярка психопатология, която се намества към потребността на групата. Това позволява на останалите групови членове да регресират в зависимост и води до установяване на сектантска култура с култ към лидера. Скритата задача на лидера е да пази групата от болезненото свързване с реалността, което е условието за научаване и развитие. Тези групи функционират така, че да не допуснат да се случи учене и развитие, стремейки се да си спестят усилията и несигурността, свързани с развитието.

Такива групи в дългосрочен план са абсолютно неконкурентноспособни. Творчеството на всички членове на такива групи е блокирано и единственият ум, на когото е разрешено да твори и да създава е този на лидера. В определени ситуации, изискващи единодействие и мобилизация, този тип групов регрес към зависимост е полезен. Той върши работа в критични ситуации, например при битка или катастрофа. Така функционира екипажът на кораб по време на буря - няма време да бъдат обсъждани решенията и всеки да прави приноси, спасителният ход е да се изпълняват заповедите на капитана с надеждата, че те ще бъдат правилни. Регресът към зависимост може да помогне на групата да оцелее при криза. Проблемът е, когато това стане устойчив режим на функциониране на групата и общността.

Нито нацистка Германия, нито комунистическа Русия биха могли сполучливо да водят Втората световна война, ако не разполагаха с мобилизационен модел, който в техния случай е свързан с култ към личността на вожда. Едно от страничните ефекти на този тип групи, в които има харизматично лидерство, е потребност от кризи, които да поддържат необходимостта от мобилизация. Често пъти тази потребност се изражда в произвеждане на врагове – трябва да има изкупителни жертви, които отново и отново да бъдат принасяни на олтара на лидера – за да бъде препотвърдена версията, че светът е лошо и застрашително място, в което хората са малки, инфантилни, глупави и не могат да оцелеят – затова трябва да се положат в ръцете на своя прекрасен вожд, независимо дали ще е Мао, Сталин, Хитлер или някой друг психопат. Много е важно да бъде поддържана тази идея за света като неуправляем и застрашителен за отделния човек, както е при всеки тоталитарен режим. В този смисъл тези групи започват да се саморазрушават – само и само да поддържат такъв режим на зависимост.

Как така се случва, че Азис събира 200 000 души на концерт, а няма интерес към гласуването на местни избори? Някои твърдят, че това е показателно за замирането или отмирането на културата?

Едно просто обяснение е, хората не вярват, че могат да променят нещо в живота си чрез политическо участие, въобще чрез социално участие, и се оттеглят в пасивната позиция на наблюдатели на спектакъл. Не познавам творчеството на Азис, но очевидно спектакълът, който той предлага възбужда страст поне в определена публика, за разлика от политическия спектакъл, който все повече се приема с вялост, апатия и безразличие. Иначе, от гледна точка на масовата култура - на културата като продукт за консумация, като обект на желание, като произвеждане на такива обекти - Азис е културен феномен, който заслужава специално внимание. Той е постмодерен феномен, защото представлява артефакт, повече културен продукт отколкото природа. Азис е нещо като чалга вариант на Майкъл Джексън, нищо в него не е истинско, всичко е целенасочено противоестествено, фантастично. Според мен, той присъства така натрапчиво в културното пространство, тъкмо защото се е самонаправил от нищо и носи обещанието за възможна материализация на фантазиите. С него или по-точно с овеществената фантазия, която той представлява, се идентифицират хора, които не се харесва такива, каквито са и искат да бъдат нещо друго, нещо напълно различно, а такива в България са хиляди. Освен това Азис експлоатира маргиналността и в този смисъл е много по-интересен от Слави Трифонов да речем, който експлоатира нормата и статуквото. Азис, който принадлежи към етническо и може би към сексуално малцинство, е въплъщение на маргиналността, която се стреми към себереализация по единствено възможния начин - като се свързва със себе си, понеже друга връзка й е отказана. Стреми се към себенадмогване по трансгресивен, нарцистичен и отчаян начин – Азис първо се ожени за себе си на сцената, а сега се опита да роди. Той предлага спектакъла на самопораждането от нищетата, изиграва драмата на невъзможната, несъстояла се връзка, на самотата на отхвърления. Изиграва я пошло и ексцесивно – как иначе – но все пак това е навярно истинската драма на всички онези окаяни души, които отиват да го гледат на стадиона. Мощното послание на Азис е, че маргиналното и уродливото, които културата изключва и предпочита да не вижда, също имат право на живот и на любов. Това е еманципиращо и освобождаващо послание, едновременно трагично и възхитително - никой до сега не е имал дързостта да го направи.

Най сетне, Азис е много по-еротизиран обект, макар и през перверзията, отколкото е политическият обект. Политиката, която беше обект на желание в първите години на прехода, се дееротизира. Тя мина през своя взрив на перверзия, в която успяваше да привлече всевъзможни страсти - спомнете си например перверзните свързвания, които правеха хората с фигури като Жорж Ганчев например - и сега е в процес на нормализация, която временно бе взривена от еротиката на царя.

Нормално ли е все пак Азис да ражда повече страсти от политиката?

Фактът, че Азис привлича повече страст от политиката, за мен е добра новина. Този тип воайорство, което събира хората по стадионите, е по същество мастурбационен акт – той те кефи, но нищо не зачева и не ражда, както Азис не може да роди друго освен уродлива, свирепа и тъжна чалга. Тази част от деперсонализираната и ялова сексуалност, която експлоатира масовата култура, се отля там, където й е мястото, много по-добре тези хора да ходят и да се кефят на Азис, отколкото да се кефят на някой политик, подобен на Азис. Много по-здравословно е Азис да прави това на стадиона и да получава срещу него известност и пари, отколкото да го прави някой политик в публичния живот и да получава гласове и власт. Азис не изглежда особено нормален, но е предвестник на нормализацията в културата.

Нормалните, развитите култури винаги отварят позиции вътре в себе си, в които може по неразрушителен начин да бъде опитомена перверзията на индивида и на групата. Мисля, че Азис върши много полезна работа в тази посока. Нещо повече, чрез перверзията, която Азис разиграва, се хуманизира една изключително примитивна мачо-култура, каквато е културата на мутрите - най-чистият социален субпродукт на българския преход, който съответства на културния субпродукт на чалгата.

Този вид диференциране в културата на примитивното от политическото не означава, че не може да има страст в политиката, напротив, но тя е от друг порядък, политическата страст е преработена, тъй да се каже сюблимирана и укротена, подчинена на по-висшите цели на общото живеене и развитието. Политическата страст е проява на цивилизованото желание. В едно нормално общество тези две форми на проявление на страстта не се изключват, а се допълват.

Как намират баланса в себе си нормалните общества?

Моята дефиницията за развито общество е общество, което споделя някакъв общ набор от ценности, отвъд които всеки има право на своя частен начин на живот и на свой личен или групов стил, има право на своята частна перверзия. Никой няма право да натрапва перверзията си на публиката, като обичат да правят българските политици, но за сметка на това може да се самоопределя, както си иска в частния си живот. Т.е. ходи и става фен на Азис или на когото си ще, да участва във всевъзможни субкултури, сред които може да е поп-фолка, но когато участва в политическото, т.е. когато се включва чрез процедурите на избирателната демокрация във вземането на решения за общото благо, го прави по възможност разумно, сдържано и цивилизовано, прави го в по-голяма степен рационално и отговорно.

Това не изключва разбира се, такива силни и мощни неща като емоционалното свързване с лидерство. И тук трябва да се каже, че феноменът на харизмата на лидерството присъства във всички развити демократични общества. Въобще не е без значение дали президентът ти е ярка фигура като Кенеди или Рейгън, или е безличен апаратчик като Путин, да кажем.

Личността на лидера винаги ще е важна в политиката. Но там, където работят разгърнатите системи на публично участие, където функционират партиите, които поддържат колективната групова ценност и идеология и философия на едно публично начинание, там лидерската харизма може само да бъде от полза като внася страст в каузата, докато в неструктурираните общества с примитивно функциониране харизмата може да бъде опасна и разрушителна, както вече стана дума по повод на тоталитарните вождове. Просто примитивните групи се фасцинират от примитивната харизма и овластяват нарцистични психопати.

Хората, които в по-голяма степен имат контрол върху своите преживявания, умеят в по-голяма степен да разграничават разрушителните от конструктивните си страсти и успяват да участват в публичното с вторите - с конструктивните. Това позволява да има лидери, които са едновременно харизматични и конструктивни. Ето, вижте какво стана в Калифорния, това е много ясен пример. Шварценегер, когото всички знаем от киното като един едър и много мускулест мъж, който общо взето убива лошите и прави едни добри неща, убедително спечели изборите в Калифорния срещу своя безличен съперник и според мен има всички шансове да бъде един добър губернатор. В Калифорния, която между другото е шестата по обем икономика в света, по-голяма от тази на Франция, очевидно много развита територия, очевидно мнозинството от хората, които са като цяло богати и рационални, харесват този човек с много ярка, свърхмъжествена харизма, и му поверяват управлението на щата. Това е рационално действие с емоционална обагреност. Никой не е безразличен към филмовите звезди. Очевидно има страст в този тип свързване, очевидно като го видиш този мъж като канара, веднага решаваш, че можеш да му имаш доверие. Арни няма специфичмно политическо образование, няма този тип опит, но хората му се доверяват, защото разчитат на интуицията си, че един самонаправил се човек, изградил такъв ярък образ, няма да ги подведе.

Това според мен е здравословно поведение. Опасното е, когато личността на политика обслужва друг тип очаквания, свързани със зависимост или омраза. Затова е важно да има организация, която да опосредства този процес на свързване на хората с лидера и да бъде гарант, че той ще следва оповестените политически ценности. Каквото и да направи Арни, няма как да оплеска нещата, защото е част от републиканската партия на Америка - една мощна организация с ясни ценности и политическа линия. Очакването е, че каквото и да стане, винаги ще го изкара до щастлив край, както става във филмите му, защото зад него стои организацията. В този смисъл истински опасната ситуация е тази, която имаме в България.

В какъв смисъл опасна?

Има разпад на доверието в партиите и опити те да бъдат заобиколени, за да бъде установено олигархично управление на овластено и безотчетно малцинство. Тази криза е свързана с отчасти себеразрушителното поведение на големите партийни организации и вторично беше засилена и употребена от Симеон и неговите ортаци за целите на реставрационния им проект. Според мен това е много разрушително и безотговорно поведение, което насърчава най-примитивните рефлекси в българските групи и общности. Цялата идея за елиминиране на партиите, която изведнъж много се хареса на народа и стана популярна. И за която, отново казвам, в никакъв случай не може да се хвърля цялата вина на Симеон. Партиите, и в частност СДС, направиха всичко възможно, за да се обезличат и да деградират до клиентели.

Смятам, че тази ситуация е много добър момент да се замислят хората, които се занимават с партийно изграждане и да започнат процеси на оздравяване. Ясно е, че в БСП вече са в ход такива процеси. Мисля, че започват и в СДС, макар и много болезнено с цената на тежки загуби, скоро вероятно ще започнат и в други партии. Ще се установи онзи баланс на индивидуалните приноси на членовете на партийните организации с колективната ценност или идея, по повод на която възниква конструктивното лидерство. Това е груповата динамика в организациите.

Как се свързват отделните участници в организацията - в случая членовете в политическата партия, за които се предполага, че има версия и визия за това как биха искали да изглежда обществото – и това поражда лидерство. Ако свързването е фалшиво, с втори дневен ред на участниците, и лидерството ще бъде корумпирано.

Ако свързването е вдъхновено от ценности и проекти за развитие, лидерството ще бъде сполучливо. В единия случай възниква партия-клиентела, форма на прикрит бизнес, и личната изгода е единственото, което свързва членовете: как могат да се възползват от властта, като завземат позиция.

Такива организации са разкъсвани от междуличностови конфликти, защото всички ревностно охраняват своите територии, изобилстват с клики и фракции, изпълнени са с подозрение, дебнене и конюнктурни договаряния.

Във втория случай имаме организации, в които хората са се събрали водени от разбирането, че е смислено да се участва в публичния живот защото заедно могат да постигната несравнимо повече, отколкото по отделно. В този тип политически организации членовете участват от позицията на ценности, постоянно тече диалог, постоянно се срещат индивидуалните гледни точки, възникват конфликти, но всичко това обслужва развитието на организацията.

Тези организации са винаги във връзка с живота, отворени на средата, техните членове донасят преживяванията и потребностите, интересите от по-големите социални групи, обработват ги в режим на дебат и от тях изкристализират партийните програми, манифести, идеологии. Всичко това, което изглежда скучно, но всъщност в добрия случай е заредено с много емоции, прави възможно демократичното управление.

Много е трудно в България да харесваш и обичаш партиите, дори своята партия, но необходимо, дори задължително.

Защо да е задължително?

Много по-добре е да имаме функциониращи партии, в които да можем да участваме по смислен начин, отколкото да се оставяме на произвола на първичната стихия на големите групи, която е абсолютно непредсказуема – всъщност предсказуема е дотолкова, че може твърдо да се предскаже, че ще доведе до беля. И да допускаме да бъде взимано на абордаж обществото от случайни хора.

Ние имаме голям късмет със Симеон Сакскобурготски, защото той не е дотам случаен – готвен е цар все пак - и е общо взето разумен и добронамерен въпреки безобразията, които успя да сътвори напоследък. Можеше да е пълен идиот.

Функционалните политически партии са така да се каже имунитетът, който човешките групи и общности развиват срещу постоянната опасност да регресират до първични, примитивни режими и да бъдат яхнати от нарцистични налудни лидери. Истинската гаранция за това винаги е на равнището на етичното участие в организацията.

Дали защото политиците използват силно игрови момент - като говорене за "сваляне на маските", размахване на белезници и какво ли още не, не е причина много от негласуващите да се страхуват да гласуват, защото "отново ще бъдат изиграни"?

Мисля, че това е една от опасните, много нездравословните метафори. Да мислим за политиката като за театър, като за игра и спектакъл означава да я принизим до чалгата, което впрочем се случи в България.

Театралната метафора имплицира, че това нещо не е истинско, не е сериозно. Хората, които казват, че са изиграни, според мен, казват, че фантазиите, които те са проектирали в политиката, чрез които са се свързали с определена фигура или с определено политическо говорене не са се състояли. Ти винаги си изигран, когато нямаш сериозно участие в различните равнища на правенето на политика. Няма как да не си изигран, ако се събуждаш от време на време по избори и си казваш "ей тоя по ми харесва, тоя по-така се усмихва, пък оня е много грозен, затова дай да гласувам за тоя. Или пък: аман от тия, дайте ония."

С такава нагласа по дефиниция си прецакан. Защото в момента, в който се свържеш по такъв начин с човек или група и чрез акта на политическия вот ги овластиш, за да се оттеглиш в пасивност, всъщност абдикираш от контрола върху управлението.

Актът на овластяването на политиците се изражда в акт на обезвластяване на гражданите. Единствената гаранция да не си изигран, е да полагаш постоянни усилия да оставаш във връзка с овластените - дали като участваш конкретно в политическата партия или по някакъв друг начин в много възможни граждански форми за контрол на властта е вече въпрос на избор. Но единствено и само участието и разбирането на логиката на политиката като взимане на решения, от които зависят общите дела, ти позволяват да не бъдеш изигран. Така хората които казват, че са изиграни всъщност сами са допринесли за това. С това не искам разбира се да снема огромната отговорност на партиите и най-вече на техните лидери.

Съвсем друг въпрос е игровият елемент в политическия език и в политическото поведение на фона на публичното. Там много често е изключително важно да намериш силната метафора, да намериш яркия изказ - в това отношение има хора, които се справят и хора, които не се справят. Очевидно Иван Костов се справя по-добре от много други. Симеон се справя ужасяващо зле с политическото говорене, но той има огромното предимство сам по себе си да представлява метафора.

Що се отнася до Волен Сидеров и дрънкането на белезници, аз мисля, че е по-добре той да направи следващата стъпка, която ще го приближи до Азис, разбира се, и да се появи в предизборното студио с камшик и с черни жартиери. Така има шанс де заеме другия край на спектъра на игровата перверзия - другата страна на Азис. Докато Азис е въплъщение на трансгресията и малцинствеността, Волен Сидеров без да си изрусява косата може да въплъти копнежа по чистата раса.

Аз мисля, че е много по-здравословно и безопасно да изживяваш перверзията си през Азис или да ходиш в частен клуб за садомазохизъм, ако си падаш по такива неща, отколкото да търсиш политическо представителство на тази перверзия.

Във всички цивилизовани общества, ако влезете в секс шоп ще видите, че има много богат набор от камшици, белезници, кожени маски и всякакви ексцентрични аксесоари, които можете да си купите. Същевременно клиентите на тези магазини – познавам няколко такива - се държат много зряло, много интегрирано в публичния си живот. Просто двете сфери се държат разделени една от друга.

Когато се смесят имаме еврeйски погроми, линчувания на чернокожи, горене на вещици и прочие групови изстъпления. Внасянето на перверзията в публичното и дрънкането на белезници в черни кожени дрехи е невинно само докато си остава метафора. Всъщност насилието е основната политическа и социална игра в България. Когато си овластен, се държиш като насилник, когато не си на власт се държиш като жертва.

Какво ще се случи с политическия модел в България?

Колкото по-обезсилена е политическата идея, колкото по-размита и най-вече колкото по-корумпирана е тя, толкова по-трудно става на хората да разпознаят партията като неин носител, да направят зряла идентификация с организацията, с ценностите, които тя въплъщава. Ясно е, че много малко партии истински въплъщават ценностите, които са оповестили че изповядват. В момента най-идентична с ценностите си е БСП. Това звучи странно, особено казано от човек като мен, чиито убеждения съвсем определено не са вляво, но ако има партия, която в някаква степен да е автентична на идеологията си, това е БСП. Тя някак си успя да се измъкне и да се интегрира, след като беше в абсолютно шизофренна ситуация в продължение на години – партията на червените бабички и партията на червените мобифони. Нейната мафиотско-олигархичната част някак си се оттегли и се заигра с други партии, започна да си живее самостоятелно.

Мутиралите части на БСП вече очевидно действат самостоятелно, например генералското движение, което има своя версия, или по-скоро своя проекция на версията за Москва за развитието на България, и своя подривно-конспиративна политическа линия. Това дава шанс на БСП да се освободи от тези неща.

Реформаторската част от нея прави героични усилия и в момента там има хора, които в много по-голяма степен са идентични с левите идеи, които изповядват, отколкото Йордан Цонев беше идентичен с християндемократическите идеи, например.

В този смисъл СДС е много по-шизофренна организация, не може да се свърже със собствената си идеология, тя остава външна спрямо него. Тези усилия да бъде облечени откровени тарикати в християн-демократическа одежда са обречени – те очевидно не им стоят добре. Не му отива някак си - отдолу е някакъв хищен селянин, няма как тая дреха да му прилага. На него му стои добре анцуг или потури.

В този смисъл е напълно уместен пуризмът на Костов - защото по същество той това прави. Той казва дайте да сложим граници, да видим кой къде е, кой в какво вярва и за какво се бори. Въпреки че изглежда политически недалновиден към момента, защото всяко прочистване води до свиване, до някакво минимално ядро, но това е въпрос на вътрешно разграничаване. Този процес закъсня много, беше отлаган до последно, и сега цената ще е висока. Но алтернативата е гибелна - всякакъв опит за недиференцирано, на политически език безпринципно и конюнктурно свързване, за да се обедини някак си дясното пространство е пълно безумие.

Ако не се случи диференцирането и не бъдат положени границите, ако не си изстрада, ако не си мине по пътя СДС просто трябва да изчезне. Костов призовава тъкмо за това и затова той има плътност за разлика от останалите десни политици и кандидат-обединители, които до него изглеждат като холограми.

Затова в момента, в който Костов се появи, всички политически тарикати забравиха и за царя, и за генерала, уплашиха се до смърт и се втурнаха да го ругаят и да вадят компромати. Просто Костов е истински, той живее политиката, а не нещо друго, което политиката да обслужи. Може да не ни харесва, може да е лилав, може да е навъсен, може да е темерудест, но е истински, това е положението. Такъв е автентичният десен лидер, който българското общество успя да породи. Този тип лидерство толкова отсъства, че един да има като Костов и всички други изчезват.

Това разбира се е голяма драма, добре би било да има повече плътни лидери. Но това още далеч не означава, че организацията ще се освести. Не и ако членовете и се държат както по времето на неговото управление впрочем – лидерът да стои по един самотен и някак си отчужден начин и да сочи правилната посока, а в организацията да ври и кипи от всевъзможни измекяри.

Смайващо беше фалшивото участие на делегатите на СДС на онази безумна конференция, когато първо освиркаха мутантите, а после дружно ги избраха в ръководството и по същество бламираха собствения си лидер, торпилираха възможността за морално лидерство и предопределиха катастрофата на изборите. Това е класически пример на дезинтегрирано и корумпирано поведение на хора, които публично изповядват едни ценности, а скрито ги предават. Очевидно това е много аморална форма на участие. Организация, в която критична маса от членовете имат втори дневен ред, различен от официалния, по правило се разпада. Всъщност такава организация е безсмислена и не заслужава да съществува.

Има ли шанс НДСВ да стане реална партия?

Там голямата драма е кака да се избавят от проклятието царя. От този, който ги създаде. Това странно и незаконородено дете, заченатото набързо и по необходимост, без брак и без любов, ако иска да живее, трябва да се освободи от собствения си тираничен родител. Тази организация не се роди от оплождането на обществото от някаква политическа идея, както си му е редът, а се пръкна от чреслата на харизматичния лидер, който някак оплоди народната фантазия за себе си, тоест сам себе си оплоди като Азис и се взе че роди нещо недоносено и чудато, ни риба ни рак.

Не казвам обаче, че това отроче няма право на живот и на развитие. Отрочето взе цялата си легитимност от царствения си баща и в тоя смисъл не е никаква партия, а е нещо като разширено царско семейство – неслучайно на членовете на същинското семейство е предоставено толкова ключово участие в управлението.

Та сега това е на дневен ред - да съумее недоносчето бързо да порасне в слабо хранителната и недружелюбна среда на българската политика, по най-елегантен начин с минимални загуби да се разграничи от своя родител и евентуално да стане партия като света и да се нормализира. Страшно трудна задача, но да се надаваме че ще успее. Защото с идването си царят успя да излъжи не само наивниците, но и много свестни хора, които се ангажираха с това управление по почтен и посветен начин. И те разбира се са най-прецакани от царските прищевки. Друг е въпросът че никой не ги е карал на сила. Така или иначе те направиха тази свръхинвестиция - заложиха си главата - и сега трябва да понесат капризите на този човек, който обитава съвсем друга реалност и очевидно твърде слабо го вълнува съдбата на верноподаниците.

Как ще бъде озаптено това чудо, как въобще може да бъде упражнена някаква форма на колективен контрол върху човек, който благоволява от време на време да проговаря и то на своите хора, нямам представа. Той се държи с хората от кабината и от парламентарната си група така, както се държи и с всички останали, като с поданици, временно повишени в ранг по царска милост. Обръща се към тях на фамилно име, както дворяните говорят на слугите си. Дали тези хора ще се еманципират, ще съумеят ли вторично да се самоорганизират, ще станат ли партията на центъра е много интересно. Аз им пожелават да успеят. Защото имаме нужда от трета партия, която да изповядва европейски ценности. Иначе си оставаме на два крака да тичаме, или по-точно да накуцваме към Европа, както Костов загрижено отбеляза, постоянно спъвани и изнудвани от Доган и неговото лично МПС, пардон, ДПС, което напомня повече наказателен батальон, нежели партия.