Ако обобщим впечатленията от реакцията на Запада (а тя определя и реакцията на останалия свят) по повод продължаващите вълнения в мюсюлманските страни, предизвикани от рисунки на Мохамед в западния печат, основното натрапващо се чувство е за неразбиране на ставащото.

Е, ние в Източна Европа имаме предимство поне в това отношение. Ако можем да извлечем някаква полза от отрицателния си опит, натрупан от общуването с религиозно-тоталитарни режими, тя се изразява точно в това – че се ориентираме в създалата се обстановка значително по-добре.

Затова нека зададем въпроса:

религиозна или политическа е основата на тези вълнения?

Изображения на Мохамед съществуват открай време, включително и с мюсюлмански произход, и никой не се е вълнувал особено от това. Мохамед се изобразява, например, в иранската религиозна книжнина. Защо никому не е хрумнало да подпали иранското посолство по този повод? А появата им в никому неизвестен датски вестник отпреди половин година, за което не си спомнят вече и издателите му, се тълкува като върховна обида и повод за палене на датските посолства. Ако всеки отделен случай на изобразяване на Пророка е грях и удар срещу вярата, то дават ли си сметка организаторите на вълненията, че самите те са причината тези изображения да се тиражират многократно по целия свят (а те са били предварително наясно, че това ще стане), и така да се увеличи неимоверно количеството на греха и ударите срещу вярата?

Или да зададем друг въпрос:

спонтанни ли са тези протести?

Те са толкава спонтанни, колкото и протестите в защита на Анджела Дейвис или на правата на корейския народ, в които сме участвали и ние навремето. Няма да е чудно ако се окаже, че повечето участници в протестите дори не знаят срещу какво точно протестират, защото не са видели въпросните изображения – също както ние трябваше да заклеймяваме Солженицин, без да имаме възможност да прочетем какво е написал. Властта на моллите и аятоласите, дори когато не е подкрепена от държавата, е не по-малка от властта, която упражняваха партийните секретари и кварталните отговорници в комунистическите страни. Ако се намеси и държавата – още по-добре. Най-ранните и най-разрушителни протести бяха тези в Сирия, където иначе и трима души не смеят да се съберат на едно място, ако има съмнение, че това няма да се хареса на президента Асад.

Но нали все пак в основата си ставащото е от религиозен характер, ще кажат защитниците на толерантността измежду представителите на Запада, готови да подадат и другата си буза, след като са ги ударили по едната. Нали организаторите на тези вълнения също са вярващи и се чувствуват оскърбени?

     Да, тези хора също са вярващи,

но тяхната вяра е по-особена. Тя е като вярата, в която Толстой обвинява представителите на официалната руска църква по негово време, като вярата на комунистическите идеолози в марксизма. Те не вярват в Мохамед като във “вечния първообраз на осъществилия всички възможности човек”. Те вярват във властта над човешките души, която неговото име им дава. И са готови да унищожат всеки, който застраши, макар и с малко, тази власт. За да запазиш такава власт, ти трябва да притежаваш монопола върху посредничеството между него и вярващите. И изведнъж някакви неизвестни датски карикатуристи, също като писателят Салман Рушди по-рано, се опитват да нарушат този твой монопол.

     Как да не побеснееш?!

Така, че въпросът е чисто политически, господа международни наблюдатели. Става дума за най-сладкото нещо на този свят – властта. Не са датските карикатуристи тези, които дърпат Мохамед за брадата. Това успешно го правят ислямските радикали. Те го използуват като повод за показване на мускули. Когато едно политическо действие трябва да се проведе, повод за това се намира винаги. Повод за втората палестинска интифада беше обстоятелството, че евреинът Шарон прекосил някакъв площад в Йерусалим. Ако не го беше прекосил, това също можеше да бъде повод.

Ставащото сега не се различава от станалото на единадесети септември преди пет години. Тогава бяха нападнати материалните символи на свободния свят, сега се нападат неговите принципи. Нелепо е да се отговаря на това с извинения.

А какъв е единственият разумен отговор може да каже всеки здравомислещ човек.