Андрей Тарковски си завоюва сред киноспециалистите и сред взискателната филмова публика мястото на един от най-големите световни кинорежисьори - философи и моралисти в днешно време. За своя драматичен и недълъг живот той създава всичко девет филма, но повечето от тях са признати от световната критика за шедьоври, а пет от тях носят високи награди от международния фестивал в Кан - една изключителна равносметка. [Fig.01]

Тъй като през декември 2006 се навършват 20 години от смъртта му, сметнах за уместно в знак на дълбока почит да припомня за него на нашата публика. Данните за живота и творчеството му са прекалено разпръснати по печатните издания и затова са трудно достъпни за почитателите му и просто за любознателните зрители. Постарах се да комбинирам основни биографични данни, кратък разказ за създаването и екранната съдба на филмите му, преценките на критиката и някои мои впечатления и размисли, без да нарушавам равновесието между тези елементи. Старах се да не натрапвам никому личното си мнение, понеже Тарковски разчита на индивидуалното съпреживяване на творбите си от всеки зрител. Избегнал съм съзнателно и всякакви анализи на кинематографичните технически похвати, с които са създадени магичните му произведения – това може да унищожи очарованието им и, според мен не е тема за непрофесионалисти. Нарочно избягвах определения като “гениален” и подобни – Тарковски не се нуждае от поклони и възторжени възклицания, а от съпреживяване и съкровен размисъл. Той остана в историята на изкуството не като идол, а чрез безкрайния диалог със зрителите, които искат да вникнат в неговия личен опит и да го съпоставят със своя.

Високата образованост, трайният и широк интерес към изкуството и историята бележат родословието на режисьора и сочат изначалната му близост с най-добрите черти и традиции на руската интелигенция.

Дядото на режисьора по бащина линия - Александър Карлович Тарковски - бил народоволец от 80-те години на миналия век, прекарал повече от десет години заточение в Якутия. Владеел седем европейски и два древни езика.

Бащата на режисьора - Арсений Александрович Тарковски - е роден през 1907 в Елизаветград (днешен Кировоград), Южна Украйна. Пише стихове от средата на 20-те години, а от 1932. се занимава и с преводи от средноазиатски, задкавказки и арабски поети. Поддържа тесни творчески и лични връзки с изключително талантливи руски творци от първата половина на века - Твардовски, Пастернак, Ахматова, Цветаева, Манделщам. През Великата отечествена война две години - от зимата на 1941 до тежкото раняване в крака през зимата на 1943 - е на предната фронтова линия и сътрудничи на армейския вестник “Бойна тревога” За участието си в боевете с фашистите е награден с орден Червена звезда. [Fig.02]

Андрей Арсениевич Тарковски (1932-1986), Фиг.1 и Фиг.2

Андрей Арсениевич Тарковски се ражда на 4 април 1932 в къщата на дядо си Александър в селцето Завражие, Ивановска област. То било разположено на левия бряг на Волга (днес е потопено от голямо водохранилище), между градовете Кострома и Горки - в границите на древната Рус, обхваната от Златния пръстен на старинните руски градове. Нежният и просторен пейзаж на Средното Поволжие го пленява завинаги. Към края на живота си режисьорът изповядва:

“Руската носталгия е особено състояние на душата и нейна особена настройка, специфична за нас, руснаците. Привързаността на руснаците към своите корени, своето минало, към своите места, своите близки, към своето обкръжение и начин на живот, към начина на контактуване с другите хора прераства ... в характерологичен признак.”

Още когато Андрей е тригодишен, родителите му се разделят. Андрей и сестра му Марина, година и половина по-малка от него, остават при майка си Мария Ивановна Вишнякова и заживяват в Москва. [Fig.03] За да издържа себе си и двете деца, тя прекъсва следването си и постъпва като коректорка в печатница. Тежкото детство поставя отрано пред невръстното съзнание сложните въпроси за добро и зло, мъка и щастие, отчаяние и надежда, сила и слабост.

[Fig.03]

“Баща ми никога не се е занимавал с мен – споделя за това време режисьорът. - Той си отиде, когато аз бях на 3 години. Майка ми ни изучи; ... Това стана в ужасни условия. Днес аз още се питам как е могла да издържи материално, физически. Това е истинска тайна. Трудно мога да говоря за семейна традиция. Макар че не бих бил син на своя баща, ако не бях наследил определени духовни връзки. Но не в културен или литературен смисъл.”

Войната Андрей прекарва с майка си и сестра си в градчето Юревец, недалеч от родното си място, и както сам тъжно отбелязва  ^“в една изоставена дача, пълна с изоставени книги върху изкуството - като деца, изоставени от своите родители”. [Fig.04]

След войната, макар и с разклатено здраве (прекарва туберкулоза), завършва гимназия в Москва, като същевременно две години посещава училище по музика и три години - училище по изобразителни изкуства. [Fig.05] От 1952 учи две години арабски език в Института по ориенталистика в Москва. Изпада, обаче, в душевна криза и по съвета на майка си от 1954 до 1956 г. работи като геолог в Сибир, участва в експедиции по река Енисей. “Това бе най-хубавият период в живота ми” - си спомня след години режисьорът. В същото време под влиянието на приятели у него се заражда интересът към киното като възможна професия. През 1956 Андрей Тарковски постъпва във Всесъюзния държавен институт по кинематография - ВГИК. Там пет години изучава режисура под ръководството

[Fig.04]

на Михаил Ром. От онзи период датират и негови опити в живописта. [Fig.06]

[Fig.05]	[Fig.06]

Ром е изключителен педагог - цени индивидуалното у своите ученици, развива и насърчава най-доброто, присъщо на всекиго, без да им натрапва свои възгледи и да ги приравнява към някакви задължителни общи творчески правила. Този плодотворен педагогически подход естествено следва от убеждението му, че режисурата не е професия, а начин на мислене.

В края на 50-те години Ром замисля последните си два филма, които го издигат до гребена на тогавашната обновителна вълна в съветското кино, започнала е появата на “Летят жерави” (1957, реж.М. Калатозов), а именно: “Девет дни от една година” (1962) и “Обикновен фашизъм” (1965). Според самия постановчик “те са свързани дълбоко чрез темата за отговорността на всеки човек пред човечеството...” Не би трябвало да ни изненадва фактът, че същата тема става водеща в цялото творчество на Тарковски - той винаги защищава творческите постановки на учителя си.

В изключителното качество на режисьорската школа на М. Ром се убеждаваме дори само като изброим нейните випускници и някои от най-значителните им произведения, които очертават хребета на съветското кино през 60-те, 70-те и 80-те години:

1      1) Григорий Чухрай (завършил ВГИК при М. Ром в 1953) – “Балада за войника” (1959), “Чисто небе” (1961-1987), “Памет” (1971);

2) Реваз Чхеидзе (1953) - “Бащата на войника” (1965), “Фиданки” (1973);

3) Тенгиз Абуладзе (1953) – “Дървото на желанията” (1977), “Покаяние” (1984);

4) Георгий Данелия (1959) – “Аз крача из Москва” (1964), “Есенен маратон” (1979);

5) Василий Шукшин (1960) – “Калина алена” (1974);

6) Андрей Тарковски (1960);

7) Александър Мита (1961) – “Гори, гори, моя звезда” (1970);

8) Андрей Смирнов (1962) – “Белоруската гара” (1971), “Ангел” (1964?);

9) Виктор Трегубович (1963) – “Обратната връзка” (1978);

10) Георгий Шенгелая (1963) – “Пиросмани” (1970);

1        11) Андрей Михалков-Кончаловски (1965) – “Вуйчо Ваньо” (1971), “Сибириада” (1979);

12) Глеб Панфилов (1966) – “Тема” (1982);

13      13) Никита Михалков (1971) – “Незавършена пиеса за механично пианино” (1977), “Няколко дни из живота на Обломов” (1980);

14      14) Лариса Шепитко (1973) – “Родината на електричеството” (1967-1987), “Извисяване” (1977);

15) Вадим Абдрашитов (1974) – “Парадът на планетите” (1984);

16) Динара Асанова (1970) – “Ключ без право на предаване” (1977).

В една или друга степен в най-добрите си творби тези творци споделят артистичното и гражданско кредо на Василий Шукшин, състудент на Тарковски, а именно: “В киното трябва да се говори пълната истина, колкото и горчива и жестока да е тя.”

Както сам споделя Андрей Тарковски по-късно, езикът и стилистиката му в киното са повлияни най-чувствително от френския режисьор Робер Бресон, а също и от филмите на Виго, Бунюел, Бергман, Куросава, Довженко, Хуциев, Антониони. [Fig.07]

[Fig.07]

Бресон, например, според критиката е “труден режисьор, недопускащ търговски компромиси”, който “развива тема, близка до Достоевски... темата за верността на човека към неговото духовно предназначение. ... Хуманистичното звучене на творчеството на Бресон се определя от дълбокото му съчувствие към страдащите, угнетените, онеправданите.” Затова не е чудно, чe когато в Кан в 1983 Бресон получава награда за филма си “Пари” (по разказ на Л. Н. Толстой) и за цялостното си творчество, тя е споделена с филма “Носталгия” на А. Тарковски.

Ето как самият Андрей Тарковски разяснява своите творчески пристрастия:

“В киното има два вида автори, които създават два различни типа филми. Едните имитират света, където живеят. Другите, напротив, създават свой собствен свят. Последните се проявяват като поети, например: Бресон, Довженко, Мицогуши, Бергман, Куросава. ... Значението на тези автори и на филмите им е в това, че те превръщат в ценности, в скъпоценни камъни всичко, до което се докоснат. Сцените [от техни филми - б.м. Л.Ц], които ще видим, според мен са наистина уникални, изключителни, в смисъл, че те малко приличат на това, което човек вижда всеки ден. Чрез тези сцени ние успяваме да опознаем нашия свят по-пълно, по-цялостно..., понеже те се стремят да служат на красотата, на истината, а не да доставят просто удоволствие на тези, които ги гледат. ... зад случващото се усещаме особена значителност, което е равносилно на присъствието на истината в кадъра. Когато съвършено ясно съзнаваш, че това, което виждаш в кадъра, не се изчерпва с визуалната последователност, а само намеква за нещо, разпространяващо се извън кадъра, за това, което .позволява да излезеш от кадъра в живота . Следователно, тук ... се проявява безграничността на образа... Филмът е по-богат от онова, което той ни дава непосредствено, емпирично”.

В такъв смисъл филмите на режисьорите-поети според Тарковски напомнят японската поезия: “Японските хайку и танки градят своите образи по такъв начин, че те губят своя краен смисъл. Те нищо не означават, освен самите себе си, и същевременно означават толкова много, че, изминавайки дългия път към проумяване на същината им, осъзнаваш невъзможността да се улови крайният им смисъл. С други думи, толкова по-точно образът отговаря на своето предназначение, колкото е по-трудно да се натика той в някаква понятийна, умозрителна формула.”

Що се отнася, обаче, до съдържанието, идейната и емоционалната насоченост на творбите му, Тарковски категорично смята, че те се определят не от киното, а от “литературната и поетична руска традиция от ХІХ и началото на ХХ век” в лицето на “Пушкин, Гогол, Достоевски, Толстой.” [Fig.08]

[Fig.08]

Следва продължение >>