Продължение

И така – да опитаме да вникнем в обществените и църковни борби във Византия, свързани с иконоборството.

     (А) Какво се случва във Византия в политически план през VІІ век?

“През VІІ век византийската цивилизация преживява същинско затъмнение – никакви писатели, никакви историци, никакви големи строежи, повсеместен страх и най-тъмно суеверие. Във всички сфери – географска, икономическа, етническа, религиозна и административна – империята претърпява значителни преобразувания, от които излиза вече не като римска, а като източна византийска империя. Територията й намалява, става по-компактна и лека за управление. ... Отмира латинският език, триумфира гръцкият, който през VІІ век окончателно се налага като официален. Източната Римска империя се превръща окончателно в гръцка – или по-точно – в гръцко-азиатска империя.” [П.Л.]

Бих допълнил уважаемия г-н Пол Льомерл, че през VІ-VІІ век. се случва още едно важно за Византия събитие – по северната й граница, очертана от р.Дунав, се появява нова държавна формация - българската държава на хан Аспарух.

(Б) Какво се случва във Византия в политически план през VІІІ-ІХ век.?

Християнското монашество, откакто в началото на V век му е гарантирана първенстваща роля в държавата, се самозабравя и почва да богатее, да строи манастири и да се разраства прекомерно, отказва да плаща данъци, отклонява твърде много хора от служба в армията и почва съответно да напира да се бърка във високите държавни дела. Нищо чудно, нали? Просто по напълно естествен начин като всяка одържавена религия то се възползва от тази своя привилегия. През VІІ-VІІІ век това поведение вече поражда доста напрежения. Императорската институция, например, е недоволна от самозабравилото се монашество и съответния клир, че подронва важни административни функции (данъци, армия, управленски решеия).

Наред с гореизброените проблеми, свързани с “големите държавни дела”, съществува, обаче, още един, по-специфичен проблем. Една от основните грижи вна манастирите е възпитаването на школа за майстори строители и живописци, които да създават икони, да градят християнски черкви и да ги изписват отвътре. Християнското изкуство много бързо набира скорост и в периода V-VІІв. сътворява великолепни мозайки и икони (например в Рим, Равена и Синай), които и днес будят възхита с композиция, колорит, величие на персонажите. [Fig.06]

Fig. 06

Но... Но доста от поданиците - юдеи, мохамедани, християни-павликяни - са недоволни от присъствието на човешките изображения по иконите и по стенописите в християнските храмове, понеже собствените им убеждения са против изобразяването на хора и божества с човешки ликове в иконописта и стенописта. А тези поданици са многобройни и силно нужни на империята като данъкоплатци и войници за армията. Те не бива да нервничат.

Искам да намекна, че Императорът по твърде разнообразни, понякога съвсем прозаични, причини само търси претекст, за да почне атака срещу официалното християнско монашество и подкрепящия го клир. И такъв претекст се появява в началото на VІІІв.

       (В) Поводът

На терасата на някоя крайбрежна босфорска кръчма пред чашки с ледено узо и маслинки видни столични интелектуалци с високо гражданско съзнание се тревожат, че се нарушава чистотата на християнската доктрина (ортодоксия и отропраксия). А именно – напоследък забелязали, че простолюдието вместо да почита иконите и храмовите образи като символи на вярата, все повече почвало да им се кланя като на идоли, т.е. да ги почита наравно или вместо истинния и единствен Бог-Отец.

Службите, на които това е работата, донесли на Императора [в случая, в началото на VІІІв. това бил Лъв ІІІ] за чутото. А той не бил вчерашен и плеснал доволен с ръце: “Ама разбира се! Ето го греха, заради който мога да подема битка срещу нахалните монаси в името на опазването на чистата и свята вяра.” С други думи отдавна зреещият конфликт между църквата и държавата пламва под формата на борба между иконоборството и иконопочитането. И битката наистина почнала и продължила с променлив успех и със силно ожесточение от двете страни цял век и половина – до средата на ІХ век.

       (Г) Кратка хроника на биткат

“Лъв ІІІ упралява от 717 до 741. Смята се, че той произхожда от Мала Азия, исавриец (оттам и прозвището му Исавър), но по-вероятно е да произхожда от Германикия в северна Сирия. Той приобщава още приживе към управлението сина си Контантин V Копроним (741-775), който прави същото със сина си Лъв ІV Хазарски (775-780). Това са тримата императори от Исаврийската династия.

Лъв ІІІ в писмо до папата официално заема позиция срещу изображенията. ... През 730г. в Константинопол е свикан църковен събор, който заклеймява иконите и всякакъв вид изображения на светци и библейски сюжети. Реакцията на папата не закъснява – свиканият през следващата (731) година контрасъбор в Рим анатемосва противниците на изображенията. Константин Копроним се проявява като по-ревностен иконоборец от Лъв ІІІ: той забранява дори култа към Богородица и светиите. През 751г. Лъв ІІІ свиква нов църковен събор, който тържествено забранява всички изображения и който е последван от унищожаването или покриването с боя на огромен брой икони и от разпръсване на мощите на светците. В същото време императорът повежда енергична борба срещу монашеството, което по обясними причини е най-ревностният защитник на иконите. Той конфискува манастирските имоти и секуларизира манастирите, разпръсвайки по този начин монасите.

Лъв ІV се жени за Ирина, която произхожда от Атина. След смъртта му тя най-напред управлява като регентка на сина си Константин VІ (780-797) и това очевадно много й се услажда. Така можем да си обасним защо след като той достига пълнолетие тя нарежда да му избодат очите, принуждава го да абдикира и управлява еднолично от 797 до 802. Ирина е първата жена, която в пълния смисъл на думата била император на Византия.

Ирина е изключително силно привързана към изображенията; освен това тя е заобиколена от монаси, чиито съвети следва. През 787 тя свиква седми църковен събор, който поради силната опозиция сред армията не може да се състои в Константинопол и затова заседава в Никея. Той официално възстановява култа към изображенията и светите мощи. Монасите си възвръщат манастирите, богатствата и привилегиите и не спират да обсипват с преувеличени възхвали същата тази жена, която – само няколко госини по-късно – заповядва да избодат очите на собствения й син.

Тя е детронирана от своя министър на финансите Никифор І (802-811), който вероятно е от арабски произход. Никифор загива във война с българите (в битка с хан Крум [Fig.07]) и след две твърде смутни години тронът е завзет от стратега на Анатолия Лъв V Арменец (813-820), който също е убит. Възкачването на престола на коменданта на охраната Михаил ІІ Пелтека (820-82), който е родом от Аморея във Фригия (Мала Азия) и поставя началото на Аморейската династия, към която се числят още Теофил (829-842) и Михаил ІІІ Пияницата (842-867). Всъщност по време на първите 14 години от управлението на Михаил ІІІ реалната власт е упражнявана последователно от майка му Теодора, негова регентка, и най-сетне от чичо му Варда. Забележително е, че в продължение на век и половина всичките византийски императори, с изключение на Ирина, са от малоазиатски произход.

Fig. 07

След смъртта на Ирина иконоборският спор се разгаря с нова сила. Никифор проявява толератнтост, но и враждебност към монасите. ... Лъв V Арменец, Михаил Пелтека и Теофил също са иконоборци и подновяват мерките на своите предшественици. През 815 в “Света София” заседава нов иконоборски събор.

След смъртта на Теофил култът към изображенията е повторно възстановен, и то отново от жена – през 842. Теодора премахва иконоборските закони и свиква през 843г. поредния църковен събор, който реабилитира решенията на втория Никейски събор (787). На 11 март 843 в “Света София” е организирана тържествена церемония, която ознаменува “възстановяването на православието” и която гръцката православна църква продължава да чества и до днес. “ [П.Л.]

През ІХ век Византия освен всички други вътрешни и външни проблеми си има и доста притеснения с непокорната и все по-силна северна съседка България. “В 813 хан Крум дори обсажда Константинопол. Все пак той не успява да превземе града, тъй като през 814г. умира. Неговият наследник на трона хан Омуртаг сключва миран договор с Лъв V Арменец.[Fig.08] Синът на Омуртаг хан Маламир, който го наследява на трона през 831г., завладява Македония, но накрая сключва примирие с Теодора. При племенника на Маламир – Борис І, възцарил се през 832г., българите официално приемат християнството.” [П.Л.] [Fig.09]

Fig. 08

Fig. 09

        (Д) Развръзката:

След въстановянането на иконопочитането и възвръщането на привилегиите им в края на VІІІ-началото на ІХ век монасите във Византия постепенно изоставят концепцията за независимостта на църквата от държавата и в крайна сметка всичко отново тръгва по старому. Само дето в християнското изкуство остава страхотна разруха! Забележете: създаването на фрески и икони с човешки образи занапред не се забранява, но се обвързва с твърде строги канонични изисквания, които сковават развитието на изобразителната техника. Не смятате ли, че излиза доста забавно? Дайте да помилсим още малко!

Кой понесъл най-големите щети от конфликта? Лакомите монаси ли? Не – те си запазили или възвърнали доста привилегии. Държавната администрация ли? Не – тя постигнала своето: омаломощила клира, отдалечила го от политиката и сплотила поданиците от различните вероизповедания. Християните-идолопоклонници ли? Не – ако те не правят демонстративно нищо нередно, никой няма да им пречи, т.е. идолопоклонниците просто притихнали. Доказателство, че всъщност въпросът, заради който избухнала цялата разправия, изобщо не бил решен, виждаме и днес – това са т.н. “чудотворни икони”...

Пострадало в случая най-нежното и най-невинното - самото изкуство и неговите създатели – художници и иконописци!!! Унищожени били десетки хиляди вероятно прекрасни произведения (иконите – изгорени, фреските – замазани). Наплашени били от преследванията и самите живописци. Компромисът, постигнат между враждуващите лагери на светската власт и духовенството се изразил в следното: на християнското образно изкуство във Византия било официално разрешено да съществува, но само под педантичен контрол, при строга цензура и при изключително силна канонизация. Дотам силна, че новосъздаваните образи на светци и божествени персонажи задълго (ІХ-ХІІІв.) били практически лишени от човешко обаяние, нежност и милосърдие, а придобили повсеместно онова ужасно строго, укоряващо, дори гневно изражение, което имало за цел да потисне и подчини вярващите: “Вие всичките сте толкова грешни! Вие не сте достатъчно смирени! И затова ще понесете страшно наказание!” Така било изгодно и на клира, и на държавниците. [Fig.10], [Fig.11]

Fig. 10

Fig. 11

        (Е) Когато гръм удари...

 Как се развили събитията през същото време в западните части на империята – в земите на днешна Италия?

Там не се стигнало до подобно драматично противопоставяне – все пак по-далече от столицата винаги е по-спокойно. Култът към изображенията изобщо не е изначално присъщ на християнството и на запад още през ІV-Vв. се появяват раннохристиянски гробници и храмове с великолепни стенописни и мозаечни изображения и сцени, особено забележителни в Равена и Рим [Fig.12] [Fig.13].

Fig. 12

Fig. 13

Там никому не дошло на ума да издига религиозните образи в култ. Там изображенията се посрещали със съответната култура на възприятието, която е естествена последица от изобилната антична традиция в Римската империя. Отговорните фактори в римската сфера на влияние добре съзнавали, че образователната и поучителната роля на християнските изображения (стенописи, икони) са много силни и твърде полезни за разпространението на новата вяра, за да бъдат заклеймявани и унищожавани. Освен това както силата на тамошните духовници, така и идолопоклонническата склонност на тамошното население не били чак толкова големи, че да смутят сериозно столицата Константинопол и да предизвикат от нея драстични наказателни мерки. Така иконоборството се проявило само в източната част на Римската империя - във Византия.

Западът имал друг проблем – т. нар. варварски нашествия, които съсипали тамошната култура дотолкова, че по-късно се заговорило за Ренесанс, за повторното й раждане. Но това не е моята тема в момента.

        (Ж) Последиците от драмата, траяла век и половина

((1)) “Най-неочакваната последица е засилването на гръцкото влияние в южна Италия, където имигрират много византийски монаси. Очевидно там духовната атмосфера била по-либерална. Католицизмът още не бил развил онази прекомерна взискателност, строгост и надзор, които стават характерни за него през сетнешните векове.” [П.Л.]

((2)) “Най-важната историческа последица е задълбочаването на разликите между Изтока и Запада, което несъмнено допринася за ускоряването на окончателния разрив между двете части на някога единната империя на Юстиниан. Папството заема страната на иконопочитането – още тогава и то категорично! През 774 Карл Велики тържествено потвърждава папската независимост [независимостта на църквата от държавата!!! – б.м.Л.Ц.]. Това е достатъчно основание Рим да оттегли окончателно доверието си от Източната империя и да насочи погледа си на Запад, откъдето занапред търси подкрепа и защита. Недоверието и съперничеството между Константинопол и Рим стават все по-явни. Когато император Варда сваля от патриаршеския престол иконопочитателя Игнатий, за да възкачи на него Фотий, сваленият патриарх Игнатий се обръща за помощ към папа Николай І, който отлъчва Фотий от църквата (863). На свой ред Фотий свиква през 867 църковен събор в Константинопол, който анатемосва папата поради незаконната му намеса в делата на източната църква. Това събитие е известно в историята под името “Фотиева схизма” [П.Л.].

((3)) Най-важна за нас, българите, е друга последица. “Източното православие, раздвижено и сякаш пробудено от догматичните спорове между иконоборство и иконопочитане, все по-широко разпростира своето влияние над варварите: през 863г. Кирил и Методий тръгват от Солун с кръстителна мисия в Моравия, превръщайки се в апостоли-просветители на славяните; през 864 българският цар Борис І приема християнството от Константинопол, възприемайки християнското име Михаил, след което покръства и своя народ.” [П.Л.] [Fig.14]

Fig. 14

((4)) За християнското изкуство (и за по-късното европейското изкуство въобще!) последицата е неравностойното развитие на източната и западната част. Едва през Х-ХІв. византийското изкуство в и около Константинопол успява да се съвземе и да достигне онова качество, което мозайките в италийските храмове (Равена, Рим) притежават още в V-VІ век! Ако за Ренесанс говорим само по земите на Западната Римска империя, то не е само заради съвземането им от пепелищата след варварските нашествия, а също така поради факта, че върху изкуство в бившата Източна Римска империя (т.е. - Византия) през цялото това време бил наложен толкова строг канон, че то изобщо не преживяло прогрес, който да може да се сравни с Ренесанса на Запад!. Турците, впрочем, побеждават Византия едва в края на ХІV век, така че нека не ги забъркваме тук в сферата на изкуството!

Грамадната цена за иконоборските препирни и битки е обедняването на византийското изкуство откъм чисто човешката му страна и неговото стлово и формално изоставане, закостенялост.

Занимателно е да се забележи, че поради по-либералното отношение на църквата към развитието на изкуството Западноримските провинции (Италия, Франция) много бързо наваксали изоставането от варварските разрушения и дори надминали Източните в лицето на Византия, която практически била в застой няколко века. Очебийно е, че през XIII век византийската Богородица [Fig.15] изглежда толкова архаична в сравнение с Благовещението на художнка Симоне Мартини от Сиена [Fig.16], създадено през същото столетие! Вгледайте се внимателно и усетете огромната разлика в духа и формата на изображението. Никак не е малка цената, за която стана дума, нали?

Fig. 15

Fig. 16

За нас, българите, в цялата тази тежка драма има и една утешителна нотка. България е имала изключителен исторически късмет в художествено отношение. Просто държавата ни се е появила на европейската арена [не сцена, а именно арена! - тогава не са си играели пиески, а са се сражавали!] в края на VІІ век- преди да започне иконоборческата трагедия - а е приела християнството от Византия в края на ІХв - едва след като трагедията отшумяла. България общо взето остава настрани от тази драма. Така нашето средновековно християнско изкуство е имало по-голяма свобода за развитие и във формален и в духовен план и успяло да изживее своя Проторенесанс. Например, чрез ненадминатия и до днес величествен и благороден летящ ангел от най-стария фресков слой в софийската ротонда “Св.Георги” (ХІв.) [Fig.17] или чрез два века по-късните образи на Десислава, Калоян и светец-войн в Боянските стенописи (ХІІІв.) [Fig.18]. Благодарение на описаната тук трудна, но щастлива историческа развръзка, днес можем да се възхитим в частност и на прекрасните Алински степнописи!

Fig. 17

Fig. 18

Следва продължение