|
Ние
съществуваме не на "празно място", а в някакъв смисъл и благодарение
на унаследената традиция. Става дума за значимото в човешките опити
за самопределение, разгръщащи се на почвата на неизчислимото
множество от индивидуални раз-личности. В тези опити за
търсене на човешкото и субстанциалното за човека, не всичко е
останало, а е бил "произведен" и много баласт, една подлежаща на
отхвърляне обремененост. Утвърдило се е обаче и е останало
единствено адекватното на живота за човека, съответстващото на
неговата свобода, устойчивото, значимото, онова, "без което не
може", необходимото за самостойната субективност.
Човекът
в традицията е сътворил дълбоко потребните условия на
съществуването, достойно за човека, т.е. на това съществуване, което
се синхронизира с естеството на живота за човека, с неговото
неизразимо докрай тайнство. Не може да се мисли за съвременното
съществуване на човека – в условията на създадените от него жизнени
реалности, зачитащи индивидуалността и собствеността общности,
свободен пазарен строй, непрекъснато разгръщащ се ред и законност,
културни и духовни детерминанти на съществуването и пр. – извън
традицията, която го прави възможно и така ефективно. Светът за
индивида не е друго освен светът на традицията, явяваща се по
естеството си "законосъобразност" на неговата свобода или пък
жизнеустойчивост на сътвореното от човека.
На
онези, които възприемат традицията като отрицание на самата
възможност за "новаторство" – и затова тя им изглежда "консервативна
сила", съпротивляваща се на новото – вероятно е неясна същината
както на традицията, така и на т.н. новаторство. Ако в традицията
остава само значимото за живота и съгласуващото се със свободата, то
тогава няма място за някакъв самонадеян "радикализъм", опитващ се
чрез рушенето на традиционното в крайна сметка да постави всяко нещо
не на неговото място, т.е. да обърка съществуването, да "размъти"
неговите извори. Светът, запознат най-пълно с последиците на
най-яростния радикализъм в историята, с невижданите по-рано
изстъпления на комунизма, вече с опасения гледа на всеки призив за
"революционно новаторство", предлагащо коренни изменения на
съществуването съобразно някакви кухи разсъдъчни предписания. Ако
разберем естеството на историческата традиция на вековете, намираща
се в дълбоко единение с опорите на съществуването, то едва тогава ще
можем да се доближим и до пълноценно разбиране на всичко онова,
което, макар и новост, може да обогатява съществуването на човека, а
не да го ощетява или пък съсипва.
В наше
време изпъкват предимствата на велики и непоклатими традиции,
трасиращи, подобно на указателните камъни, пътя на човечеството към
автентично преживяваната и действителната свобода. Става дума за
ценности, придаващи смисъл на съществуването, опитващи се да го
доближат до неговата автентичност и пълнота: доверие в способностите
на човека да се справя сам, да проявява на свой риск и отговорност
насочени към индивидуалния успех инициативи и предизвикателства, да
бъде пълновластен господар и собственик на своите постижения, да
зачита свободата и достойнството на "себеподобните". Така разбраната
традиция не слага прът в "колелото на развитието", а всестранно го
насърчава и подкрепя, а също го импулсира към "необозримите шансове
на човека" (Ясперс). Правилно разбраната традиция, съдържаща в себе
си устояли на времето правила и стереотипи на живот, обичаи на добре
устроения и подреден живот, не е бариера пред индивидуалната
свобода. Затова традицията е човешко творение, което обслужва
жизнените потребности на човека. Ето защо отрицателите на традициите
(оценявани от тях като "вехти", "стари" и дори "мухлясали"!) поради
пълното си неразбиране се виждат принудени да чертаят планове за
"нов човек", "нов свят", за някакво "общо дело" или пък за така
безсмисленото, абсурдно "всеобщо щастие", за "нов морал" и пр.
Затова на тях също им изглежда "идеал" не постигнатото от
цивилизацията и културата, а варварството, в което всички били равни
единствено в своето безсилие, а също и несвободни. Но здравият
човек, изправен пред толкова възможности за перспективно
съществуване в пределите на жизнени традиции, няма да се подведе и
да се вслуша в подобни кухи схеми, чиято плоска разсъдъчност никога
няма да улови тоталността на живота. Въплъщението на
доктринерството, насочено срещу всички традиции и срещу самия живот
– комунизмът – затова построи един античовешки свят, основан на
лъжата, и затова изпитваше такава дива злоба срещу истините,
съхранявани от вековните традиции на човечеството.
Традиционно устоялият живот, разгръщащ се в пространството на все
по-адекватно разбираната свобода, не може да бъде "заобикалян" или
пък отричан в името на същата тази свобода без посягане на
суверенността на индивида и правото му на сама себе си определяща
жизнена инициатива. Всичко ново се откроява като такова именно в
перспективата на традицията, то е подготвено от усилията на
поколенията да се впишат най-ефективно в естествения строй на
съществуването. Необходимите предпоставки, на които се покои
традицията, са винаги свобода, собственост, суверенни права на
индивида, самоопределяне на човека, лична отговорност пред
индивидуално овладявания живот, усещане за власт спрямо собственото
бъдеще. Модерното не може да е коренна противоположност на
обичайното и на традиционното по същия начин както новото не е пълно
отрицание на старото, а органично го допълва и го издига на
по-висока степен. Историята не може да бъде "натикана" в някаква
разсъдъчна схема, представяна за "идеал" на съществуването и "пълно
съвършенство". Историята по своето естество съответства на
възможностите, които животът предлага на човека. Затова тя чрез
традицията улавя и "задържа" само онези форми на живот, онези
жизнеутвърждаващи правила и обичаи, които все повече и повече
приближават човека до живота, правят го адекватен на неговите
изисквания, пречупени през призмата на свободата. Всъщност човекът
има винаги пред себе си две дилеми на свободата си. Първо, да живее
съобразно дълбокото вътрешно естество на самия живот и вътрешно
присъщата му свобода и спонтанност. Или пък в една самозабравеност и
самонадеяност да се заеме със "строителство" на живота според
изобретени от бедния му разсъдък "принципи" и "закони", при което да
започне да "произвежда" нездрави и фалшиви, изкуствени и
безперспективни "новаторства". Първата възможност обозначава пътя на
жизнеустойчивата традиция, определяна от автентично разбраната
свобода, докато алтернативата й се свежда до разрушителния път на
"революционния радикализъм", до гибелното следване на чистия
произвол, който никога не е довел до нищо добро, напротив, пораждал
е само злини, беди и убийствени за човещината
волунтаристично-разсъдъчни проекти от типа на комунизма. Голото
отрицание на традициите от страна на самонадеяния радикализъм
неумолимо води до провал на човечността.
Установихме, че традицията в своята цялост е резултат от
"привързаността към живота" (Роджър Скрутън) на човешките същества,
от пристрастеността им към свободата – бих си позволил да добавя.
Традиционно става онова, което се основава на отношението към човека
като към "цел сама по себе си" (самоценност), а извън традицията
остава всичко, което се свежда до разглеждането на човека като
"средство за постигането на всякакви цели". Традицията следователно
е "душа" на все по-разрастващото се "царство на свободата", докато
радикалната антитрадиционност се оказва "отпадане" от това царство,
и затова винаги е аномалия, рецидив, инцидент в субстанциално
определения чрез свободата строй на човешкото битие. Комунизмът е
най-красноречивият пример за напълно обречен социален експеримент,
който не можа да постигне нищо значимо, който затова произвеждаше
само най-изродени форми на съществуване и съзнание. Възникването и
развитието на комунизма не е нищо друго освен "културен и ценностен
вакуум" или пък "екзистенциално безвремие", изпълнено единствено с
невъобразими абсурди, ирационални ексцесии, дива ненавист спрямо
живота, свободата, истината и човещината, с неописуеми страдания на
милиони човешки същества и с невиждан преди това разгул на
жестокостта, кухата разсъдъчност, наглата хитрост и колосалната, при
това "войнстваща" простащина.
Изискващото се от свободата в нейната субстанциалност приема формата
на традиционност или – когато се "утаи" в съзнанията – на един здрав
консерватизъм, който не позволява на историческото битие на човека
да излиза извън неговата стремяща се към автентичност и пълнота
определеност. Въпреки цялата многоликост на човешкото битие,
проявяващо се в строго индивидуални форми на съществуване
(съществуване на почвата на свободата!), въпреки неговата неизразима
динамика и интензивност, поривите на човека към човешкото притежават
и устойчивост в спонтанността си, която "уляга" като историческа и
културна традиция. Примери за такива жизнени традиции, носещи в себе
си несравними по значимостта си за човека ценности, са религиозната
традиция (съхраняваща неизменния по значимостта си морален свят на
човека, устремен към Висшето и Божественото), също традицията на
постепенно изкристализиращия на основата на доказали ефективността
си ценности и правила икономически опит на човечеството (със
стоящите в основата му правни, политически и дори морални и пр.
детерминанти), накрая общочовешки значимата традиция на все
по-обогатяващата се духовна култура, обединяваща в себе си
ценностите на изкуството, философията, науката и съпровождащата ги
техника и технология. Тук, разбира се, няма да пропусна вечната
екзистенциална даденост на семейството като свързваща
индивидуалностите форма на конкретен "общностен живот".
Така че
наистина г-н Фукояма може да спи спокойно: историята не е дошла до
своя край. В някакъв смисъл историческото чувство подсказва, че
историята като израз на човешката екзистенция в нейната страст по
автентичното… едва сега започва, тя винаги е в началото; пътят пред
"сега съществуващите" индивиди никога не е извървян, той само
предстои. Животът е склонен да се възобновява, да започва отначало,
вечно да се възвръща – обогатявайки се все повече и повече.
|
