Тук се посочва 665 като вероятна година за смъртта на Кубрат. В нашата историческа наука съществува пълен хаос, когато става дума за годините на възцаряване на ранните български владетели. Старият исторически паметник, наречен неточно “Именник на българските ханове”, преведен на нововъведения славянски официален език по времето на цар Симеон, е обявен за абсолютно неточен. Всъщност този паметник не е преведен изцяло. Изглежда, че календарните термини са били на такова уважение, че преводачите са ги записали така, както са си звучали на български. Обявен е за неточен, защото преводът с помощта на тюркските езици на записаните там години на възцаряване на ранните български владетели не могат да се вържат с данните от други източници, а и противоречат на самите себе си. Оказа се обаче, че не Царственика (наименование, предложено от Петър Добрев, защото този документ не е само именник, а дава също датите на възцаряване и продължителността на царуване на отделните владетели) е много точен, ако за превода на посочените календарни термини се използват не тюркските езици, а памирските. С други думи неточен е превода, а не Царственика.

При тълкуването на записаните дати трябва също да се отчете и една особена управленска традиция от онова време, донесена пак от Памир. Ранните български владетели от рода Дуло са назначавали съвладетел, който е управлявал съвместно с тях. Това обикновено е бил много близък човек на владетеля (най-често син), който автоматично е ставал първи владетел след смъртта на първия владетел. В царственика са записани точно тези години на възцаряване. С тези уточнения всичко си отива на мястото и царственика става съвсем точен. Според превода, направен от Петър Добрев (“Царственик на българското достолепие” издателска къща “Иван Вазов”, София, 1998) Кубрат е починал през 677-ма година, когато се е възцарил и най-големият му син Безмер. Три години след това се е възцарил Аспарух през годината на дракона, месец първи (верени алем). Това е точно 680-та година, която е и годината на основаването на Дунавска България. Ще си позволя да дам годините на владетелите от Кубрат (всъщност в Царственика е записан като Курт) до последния в Царственика (Умор), които извадих от горната книга на Петър Добрев.

- 617-та г. пети месец КУРТ, род Дуло – царувал 60 години;

- 677-ма г. пети месец БЕЗМЕР, род Дуло – царувал 3 години;

- 680-та г. първи месец ИСПЕРИХ, род Дуло – царувал 61 години...

Петър Добрев смята, че на този владетел е оказана особена почит, като основател на новата държава. и целият му живот е посочен като срок на царуване. Той се обосновава с факта, че за Исперих се знае, че е загинал в битка с хазарите. Ако той действително е царувал 61 години, то в момента на смъртта си би трябвало да е бил поне на 80 годишен. Толкова възрастен човек е било малко вероятно да води военни походи и да учавства в битки. А Исперих е назначил сина си Тервел за съвладетел през 694-та година, месец трети, оставил го е да управлява държавата и е прекарал последните години в битки с хазарите, защитавайки източните граници на държавата си. Всъщност оттук Петър Добрев смята, че може да се изчисли и рождената дата на Исперих. Тя би трябвало да е 700 – 61 = 639.

- 700-на г. (съвладетел от 694-та г. трети месец) ТЕРВЕЛ, род Дуло – царувал 21 години;
- 715-та г. (съвладетел от 694-та г.) ТВИРЕМ, род Дуло – царувал 28 години...

Точно за този владетел според мен има все още неяснотии. Според зададените години на царуване, той е бил направен съвладетел още в годината, когато и баща му е бил направен съвладетел. Но това е годинатана коня, а не кодината на заека, месец шести, както е посочено в Царственика. Година на заека е 715-та - годината на смъртта на баща му, когато той всъщност е станал първи владетел. - 721-ва година, месец дванадесети СЕВАР, род Дуло – царувал 15 години.

- 737-ма година, месец четвърти КОРМИСОШ, род Вокил – царувал 17 години;
- 754-та година, месец първи ВИНЕХ, род Вокил – царувал 7 години;
- 760-та година, месец дванадесети ТЕЛЕЦ, род Угаин – царувал 3 години;
- 763-та година, месец четвърти САБИН.

Този владетел е пропуснат в именника. Предполага се, че е направено нарочно. За него се знае, че е бил обвинен в предателство и е бил принуден да избяга във Византия.

- 765-та година, втори месец УМОР – 40 дни.

За този владетел се знае със сигурност, че е царувал повече. Възниква въпросът защо са записани само тези тези 40 дни. Добавяйки 40 дни към датата на възцаряване на Умор, стигаме до месец четвърти 765-та година. А от месец четвърти 165-та година (основаването на първата българска държава в Европа от Авитохол) до месец четвърти 765-та година има точно 600 години. По подробен анализ на това може да се прочете в книгата на Петър Добрев, посочена в предишния ми постинг. Според него Царственика е бил записан в този си вид през 765-та година, за да се отбележи кръглата годишнина от създаването на първата българска държава в Европа.

Ако формално изчислите разликата между годината на възцаряване на един владетел и годината на възцаряване на следващия, може да не се получат точно годините на царуване, посочени в Царственика. Но ако отчетете и посочените месеци на възцаряване, всичко си идва на мястото. Годините на царуване са закръглени с точност до една година. Така например Севар се е възцарил през месец дванадесети 721-ва година, а Кормисош - през месец четвърти 737 - ма година. Разликата между 737 и 721 е 16, а в Царственика е посочен срок на царуване на Севар - 15 години. Ако отчетем месеците обаче ще видим, че Севар е царувал точно 15 години и 4 месеца, което се закръглява на 15 години.

Ето още едно нещо, което може да служи като косвено доказателство, че българите винаги са съставлявали значителна (ако не и основната) част от населението на тази държава. Става дума за разпространението на древния български календар и употребата му в живота. Йордан Вълчев (“Календар и хронология”, ТАНГРА ТанНакРа ИК, София, 1999) е събрал и описал много примери, когато черкви, манастири, чешми, къщи са датирани едновременно по съвременното летоброене и по стария български календар. В следващия постинг ще се опитам да препиша един такъв пример.

Накрая ще си позволя да разкажа една наглед забавна календарна преживелица, която записал в бележника си така:.

През 1968 пътувах пеша от Елисейна за манастира “Седемте престола”. В източния край на село Осеновлаг (Осенови лаг), надясно от самия път, видях стара двукатна къща – долу обор за добитъка, горе стаите за живеене. Таванската част образува над фасадата триъгълник. В средата зее кръгъл отвор за проветряване. Над отвора се увила една прясно боядисана ламя, която по-късно ще оприлича на ламята на Струпецкия манастир. Свежестта на рисунката не отговаряше на порутения вид на къщата и потърсих стопанина, за да задоволя едно любопитство. Стопанинът се представи като “бай ти Стоян”. Като запитах какво търси ламята горе, той отговори:

“Ами ламя! На това му се дума змей. Така поричаше и деда ми. И он беше Стоян. Змейовината беше почнала да се лющи, та дечурлигата решиа да я подновят. Деца! Рисуваа, рисуваа, ама по-рано беше по-арно издокарано. Питал съм и дедата, и баща ми. Заповнил съм, дека къщата е построена от дедо двайс’ годин преди да иде у Балканската война. И пресметам, че е било илядо осемстотин девеесе и втората година. От тогай е и змейо. Он деда ми беше голем гявол, се знаеше по нещо. “Те това е – вика, змейо е на къщата!” Ама защо е бащ на къщата, не знам. Он и на мене ми викаше Ташо, а сите други ми викая Стоенчо, Стоян, Стоянчо, Стойо. И като го питам оти съм за него Ташо, он подмигнуе и каже – голема дзверотина е това Ташо, нали си роден двайс’ и първата годин, глей само да не кукуригаш, ами паметен да бъдеш. Демек подиграваше ме нещо си.”

Стоян ме покани в къщата си, дълго се разговаряхме, пихме по една шльоковица и като го накарах да повтори думите, които каза пред къщата, записах ги, без да мисля, че това ще бъда повече от една любопитна случка.

Като се досетих за Стоян през 1972, намерих записката и хукнах към Осеновлаг. Онази къща я нямаше. На нейно място се издигаше двуетажна железобетонна къща. Стоян и синовете му заминали по работата си в Мездра – работели по железниците, повече снахите и внуците не можаха да кажат. Остана ми записката с нейните две дати – 1892, когато се е построила старата къща, украсена със “змейовината”, и 1921, когато се е родил Стоян – Ташо. Първата година е по календара Змей, а втората – Петел. Дядото е наричал Ташо своя внук Стоян, защото е знаел-помнел, че някога на петела се е казвало тах, тох и е могъл да определя съответната година по съвременното летоброене. А щом като е могъл да “натъкмява” петела, непременно е знаел и повече. Но започнала да настъпва забравата, забравата! Останало ни само доказателството, че щом дядото е викал на внука си да не “кукурига”, той наистина е свързвал Ташо с петел! Стоян-Ташо е последвал прилежно съвета на дядо си - “паметен да бъдеш”, тръгнал по железниците със синовете си, напечелил пари, подновил дома.

Можем ли да се сърдим на забравата на миналото!

А добро ли е да се забравя!...”