официални приветствия и произнесоха слова. Говориха и представители на български организации и отделни участници в събитието. Жителите на село Новие Санжари бяха изключително щастливи от поставянето на паметника до тяхното село. Веднага след откриването на паметника и близо до него беше поставен основният камък на бъдещия храм “Св. Св. Кирил и Методий”, в основите на който ще бъдат вградени камъни, донесени от старите столици на Дунавска България - Царевград Търново, Преслав, Плиска и Охрид.

През 2002 съборът се организира за втори път. Той беше замислен като събор на българите в Украйна, но се превърна във всебългарски с идеята да стане традиционен. Днес, 5 години след почитането на паметта на кан Кубрат спомена за 18 август 2001 помрачава фактът, че през следващите години никой не отиде до паметника му. Възниква въпросът ще допуснем ли тази идея да загине. През изминалите години редица наши видни държавници посетиха официално Украйна - в това число президентът Първанов (който е и историк) и министър-председателят г-н Сакскобургготски. Но те не посетиха Кубратовия гроб. Повод за отбелязване и почитане паметта на кан Кубрат и подновяване на всебългарския събор имаше и през миналата 2005.

Нашата историческа наука (Енциклопедия “История на българите” и “История на средновековна България” от проф. И. Божилов и проф. В. Гюзелев) приема, че кан Кубрат е починал “към” или “около” 665 г. на 60-годишна възраст. От това следва, че през 2005 г. ние можехме да отбележим по подходящ начин 1280 години от рождението му и 1340 години от кончината му. Можехме, а не трябва ли да признаем, че и трябваше да го направим. Че сме длъжни да не убиваме родолюбието си. Можем ли да бъдем българи, без да тачим предците и историята си. Сега, през 2006, проблемът по поставените въпроси става още по-болезнен и по-значим. По-болезнен, защото ние, българите, имаме завидна хилядолетна история.

Създали сме не една държава и във времето на хиляди години и в разстоянието на хиляди километри. И винаги те са били България - Стара Велика България, Волжска България, нашата България. Създали сме и цветущи градове като Велики Болгар, който е имал и подземна улична канализация. А нашата България е единствената държава в Европа, която носи името си и го съхранява повече от 1300 години. Това име е запазил нашият, българският народ с цената на милиони жертви, огромни страдания, тежък всекидневен труд и велико непоклатимо съзнание и родолюбие.

Всичко това сме длъжни да помним и уважаваме. Към водачите на нашия народ и неговата държава трябва да съхраним и изразяваме винаги синовна обич. А към кан Кубрат - основоположника на българската държавност, и като духовен обединител на българите. Проблемите около поставените въпроси са и по-значими сега, защото е абсолютно необходимо Република България да се включи към Европейския съюз не само като красива и благодатна територия, но и като отечество на народ, който е допринесъл немалко за създаването на историята на Европа и нейната култура. Ако ние, българите, не съхраняваме родолюбието си, не тачим предците си, не отстояваме постиженията или не виждаме грешките им, съставляващи историята ни и не се учим от нея, не само ще загубим уважението на другите народи, но и ще се обречем на забрава, от която ще има кой да се възползва. За да не го допуснем, трябва и е наложително своевременно да оценяваме действията и бездействията и да търсим отговорност от всеки от нас с въпроса, задаван от римляните: КОГО ПОЛЗВА?