|
|
Мотивът за славянската солидарност
продължава да трови съзнанието на твърде голяма част от
българите. Нямам предвид само периодичните излияния за “двойните
освободители”, с които ни бомбардират всяка година на 3 март, но
и повсеместното окачествяване на 24 май като празник на
“българската култура и славянската писменост”.
Всъщност
кирилицата е смес от гръцки букви с древнобългарски
(“прабългарски”) рабоши, но може би по-същественото е, че тази
азбука не се употребява и никога не се е употребявала от
поляците, лужичаните, чехите, словаците, словенците и хърватите
– все славянски народи. Всъщност хърватите и словаците са
ползвали в определен момент само глаголицата, и то като
тайнопис, но глаголицата е съвършено различна писменост от
кирилицата. От друга страна, кирилицата се употребява и днес от
редица неславянски народи, между които сродните на българите
чуваши и мордвини.
Още по-откъснати от
действителността са напъните да се търси някаква славянска
душевност, славянска психика, славянска литература или дори
“славянски персонализъм”. Всяко усъмняване в славянското потекло
и славянската принадлежност на българите продължава да
предизвиква у нас истерични реакции поради атавистичния страх да
не би да се окажем роднини на турците, но долколко може да се
говори изобщо за славянска етнонационална общност, ако не се
смятат бляновете на панславистите? За всеки непредубеден би
трябвало да е очевидно, че манталитетът на поляците е отдалечен
от този на сърбите с цяла пропаст от културноцивилизационни
различия. По своя хумор и душевност сръбският писател Бранислав
Нушич е много по-близо до турчина Азис Несин и до нашия Алеко
Константинов, отколкото до поляците Хенри Сенкевич или Славомир
Мрожек. Сърбите и българите си приличат помежду си не като
славяни, а като балканци и типажите, описани от Нушич, Азис
Несин и Алеко, се срещат също така в Гърция и Румъния.
При разселването си в Западна,
Източна и Южна Европа през средните векове някогашният единен
славянски етнос се размесва с най-различни народности.
Поляците се смесват с немци и
балтийци, чехите – с немци, а може би и с потомци на аварите,
словаците – с потомци на аварите и с унгарци, словенците – с
потомци на аварите, с немци и италианци, хърватите – с потомци
на римляните, илирите и аварите и с унгарци, немци и италианци,
сърбите – с потомци на римляните, илирите и аварите и с българи,
украинците – с българи и с разни алтайски и индоирански
елементи, руснаците – с различни угрофински племена, както и с
татаро-монголи, а беларусите – с балтийци. Дори и от чисто
биологична гледна точка славянски са просто онези народи, при
които славянският корен е доминиращ, но далеч не и единствен.
При това отделните славянски общности попадат в най-различна
географска, религиозна и цивилизационна среда. Московска Русия
се издига като най-мощната сила от колективистично-деспотичен
тип, със своето униатство украинците стават един от мостовете
между Изтока и Запада, а сърбите са неделима част от балканското
православие. На свой ред хърватите, словенците, словаците и
поляците изпъкват с верността си към Рим, но католицизмът
изиграва решаваща роля за национална мобилизация най-вече при
поляците. Най-сетне чехите се намират под надмощието на
реформираните църкви.
Единствено езикът свидетелства
донякъде за едновремешното славянско етническо единство, но
езикът в никакъв случай не може да бъде критерий за психологична
близост. В САЩ и Обединеното кралство се говори на един и същ
език, но американците и англичаните са твърде различни по
темперамент и манталитет. Между другото, твърде много американци
също имат славянско потекло, но това не прави американците
славянска нация.
Днес и дума не може да става за
общославянско самосъзнание. От старите самоизмами за “славянска
солидарност” и “южнославянско единство” сякаш са се отказали
дори правителствата, които се изреждат в Сърбия подир края на
диктатурата на Милошевич през 2000 г. На моменти руският
президент Владимир Путин също се опитва да дава поне вид, че в
политиката си се ръководи от по-прагматични мотиви. Всичко това
не означава обаче ни най-малко, че панславизмът и
панюгославизмът са си отишли като имперски доктрини. В
действителност Русия не би била проблем за България, ако не бяха
русофилите, а историята на русофилството е свързана с пари, и то
с много пари.
Безмерната продажност на
комунистите в България и Македония сякаш е още едно
доказателство за кръвното родство между българите и
православното население, живеещо оттатък Осогово. Единствената
разлика е, че комунистите в България се подчиняват подсъзнателно
на всичко руско, съветско и славянско, а комунистите в Македония
– на всичко сръбско, югославско и славянско. След като през
Възраждането българите с лека ръка се отказват от собствения си
български корен, е сравнително по-лесно за част от тях да се
отрекат още веднъж от потеклото си. Наистина македонизацията се
дължи преди всичко на комунистическия терор след Втората
световна война, но в Източна Германия комунистите не съумяват да
създадат нова нация, а и опитите им в тази насока са несравнено
по-умерени. Защитните механизми на македонските българи срещу
сталинската месомелачка се оказват по-слаби от тези на
германците и една от решаващите предпоставки за тази слабост
възниква със славянизацията на българина през Възраждането.
Българският случай е несъмнено
патология, при това от самоубийствен тип, тъй като именно
славяноманията прави България лесна плячка за руската агресия
така, както сърбоманията предхожда завладяването на Вардарска
Македония от Сърбия. По всичко личи, че основата на националната
идентичност е също толкова крехка, колкото е и основата на
отделната личност. Най-страшното психично заболяване, пред което
е безсилна и съвременната медицина, е раздвояването на
личността, известно като шизофрения. Най-здравословното както за
отделния човек, така и за всяка нация е да бъде просто това,
което е. |
