>> Продължение

Ден 2 (22.6.2004) – след обяд

Ето една удобна моя схема на светилището Белинташ за яснота: [Фиг.10]

Фиг.10

След 30-40 минути вече се изправих пред величествената скала. [Фиг.11] Тя е дълга към 200м в направление изток-запад и широка 20-тина метра в направление

 север-юг. На юг, запад и север има отвесни склонове с височина до 50-60м;

Фиг.11

Фиг.12

Панорамата поразява със своята необятност. Пухкави сиви облаци изпълзяваха от долищата и се катереха нагоре по божествените скали, преградили дола подобно на великата китайска стена. Изпод облаците се появяваха китни зелени нивички, грижливо обработени от родопчани, и приветливи махалички от по 5-6 къщи – досущ като илюстрациите в детски приказки. Аз бях най-малкото и незначително нещо на тази земя. Не ми се щеше да смущавам нейния вековечен и грамаден покой. [Фиг.12]

МНЕНИЕТО МИ Е КАТЕГОРИЧНО: СВЕТИЛИЩЕТО “ПЕРПЕРЕК” ИМА ПО-ДЪЛГА ИСТОРИЯ НА ОБИТАВАНЕ, НО ПО-БЕДЕН ПЕЙЗАЖ, А СВЕТИЛИЩЕТО “БЕЛИНТАШ” ИМА ПО-КРАТКА ИСТОРИЯ НА ОБИТАВАНЕ, НО МНОГО ПО-КРАСИВ ПЕЙЗАЖ!

Някои данни за светилището бях прочел в книжката на Николай Боев. Извадих апарата, наметнах главата си с качулката и – все още с раницата на гръб! – тръгнах по пътечката да обиколя светилището и да потърся къде по-ясните, къде по-неясните релефни “обекти”, които са оставили траките върху камъка преди 4 хиляди години.

Пътечката водеше от изток на запад. Подминах няколко ниски скали, по чиято повърхност светеха десетки кръгли ямки, отразяващи небесата. Много вероятно е да са били жертвени ямки. [Фиг.13]

Фиг.13

Пръснати бяха по целия терен без ред – подобно на скалните кръгове в Палеокастро, при Тополовград. Като се изправих пред първата действително висока скала, на която бе светилището (“главната скала”), вляво от пътечката на един невисок и не особено голям камък съзрях тайнствените “писмени знаци”. “Писмени” е първото и единственото, което ми хрумна. Може да не е вярно, ама никой нищо не може да докаже. Много са малко на брой, за да ги разчита някой. Не е ясно и кога са издълбани – дали от траките или преди или след тях… [Фиг.14]

Фиг.14

После завих по пътечката наляво, спуснах се на юг и забелязах върху главната скала вдясно най-напред две стълбички, които леко се разминаваха и водеха нагоре по стената, без да стигнат платото. Под тях пък имаше десетина стъпаловидни правоъгълни ниши с различни размери, вдълбани във вертикалната стена. Боев предполага, че там са поставяли идоли. Съзерцавах ги дълго, но нищо по-умно не можах да измисля. При посещения на такива тайнствени хилядолетни старинни мегалитни светилища най-чаровното усещане е свободата да фантазирате и да търсите свои обяснения за наблюдаваните обекти – понеже практически нищо не може да се твърди със сигурност. [Фиг.15]

Фиг.15

Като подминах нишите, стигнах до новата южна метална стълба, монтирана там наскоро, за да се качите удобно и безопасно на самото плато. Но тя е съвременна, от дебела желязна ламарина, само в първата си половина. После се прелива в оригинална каменна 4000-годишна стълба, която е била издълбана от самите траки! Много особено е чувството да вървиш по техните неравни, груби стъпала нагоре към най-високата точка.

Фиг.17

В първия момент като стигнете платото не знаете какво да сторите – дали да се отдадете на възторга от космически величествената околна гледка, или да откривате с трепет под краката си релефите, създадени от траките (племето беси, което е владяло Западните и Централните Родопи). Моят съвет е – направете и двете неща, само че спокойно и последователно. Тук най-глупавото поведение е да бързате. Дори като ви вали дъждец, както мене в момента. В обятията на Историята и на Родопа трябва да пазите тишина и да се отпуснете. Сърцето ще ви води.

Щом стъпите на платото, веднага забелязвате един улей, който очертава ¼ окръжност; в нейния център е издълбана ямка с квадратно сечение 10х10см. Първа загадка. Тръгвате полека на запад, като се вглеждате внимателно. Навсякъде виждате най-често безбройните кръгли ямки, очарователно запълнени в момента с дъждовната вода и светещи като очи на планината. Заради тяхната дантела не усещате могъществото и тежестта на гигантския камък, върху който се движите. На фона им изпъкват тук-там съвсем “откачени” релефни изваяния. Каквато е, например, т.н. “ритуална площадка”. [Фиг.18]

Фиг.18

Тя включва едно стъпало и два прави улея, успоредни един на друг и дълги към 8м. До тях подобно на щрихована линия, са издълбани 10-15 квадратни ямки с различни размери и дълбочина, подредени пак по права линия, успоредна на улеите и самотното каменно стъпало. Какво друго може да е това, освен площадка за кацане на космически кораби? Работата е там, че изразът “ритуална площадка” нищо не обяснява. Той само бележи, маркира.

По-нататък стигате до т.н. малка щерна – цилиндричен кладенец с диаметър около 1-1.5м; дълбочината не установих – нямах подходяща пръчка. Много добре е оформен геометрически!

Прескачате тесен процеп в скалата. На следващия дял от платото най-напред се вижда една много прецизно издялана широка лещовидна, сферична яма с диаметър около 2м и неголяма дълбочина, да речем 30-40см. Ако в нея мислено впишете квадрат, то по върховете му са издълбани 4 еднакви малки цилиндрични отвора с диаметър към 15см. Цялата структура със своята симетрия извиква в моето съзнание представа за място, където се е палел главният огън на светилището. Любопитно е, че наоколо скалата по цялото плато има сив цвят, докато споменатата лещовидна яма има много гладко обработени стени, които са кафеникави на цвят. В самото й дъно имаше малка локва, обиколена с мъхове. [Фиг.19]

Фиг.19

От южната част на тази лещовидна яма почва праволинеен 18-метров улей, който води на запад. Свършва в т.н. голяма щерна – цилиндрична и също много добре издялана дупка в скалата с диаметър към 2м и дълбочина (според Н.Боев) 2.4м! С други думи обемът на тази цистерна за вода е 7 куб.м! Много сложно и красиво е издялан нейният бордюр. Навярно е имал някаква функция; но днес – като не я разбираме – възприемаме бордюра само от естетично гледище. [Фиг.20]

Фиг.20

На север от голямата щерна има комбинация от 2 П-образни, 1 Т-образен и 1 Г-образен улеи или жлебове – пак с неясно предназначение. Те оформят сякаш втора ритуална (?) площадка. [Фиг.21] На запад от нея се вижда доста любопитна група малки кръгли ямки: една централна, заобиколена като огърлица от 5 други, разположени в дъга.

Фиг.21

Оттам на запад има доста дълбок процеп в скалата, който не посмях да атакувам в дъжда, понеже скалата бе хлъзгава. Така че последната третина от платото не разгледах.

На връщане към главното стълбище реших да прибера фотоапарата на сухо в раницата, за да си освободя ръцете – да мога по-удобно да слизам по стълбичката. За целта инстинктивно се огледах за “сухо” място, но се разсмях на себе си – та нали наоколо 3 часа вали? Бях спрял точно при широката лещовидна яма с локва в дъното. В момента, когато снех раницата от гърба си, неволно се вгледах в ямата пред себе си, там, където се канех в момента да оставя раницата. И се втрещих! Едва ли ще ми повярва някой, но гладките сивокафеникави стени на тази яма бяха сухи - при положение, че цялото плато наоколо бе толкова мокро, та аз се боях на всяка крачка да не се подхлъзна!!! Не вярвях на очите си! Наведох се и сложих длан върху камъка – да, сух беше!!! Няколко минути стоях там като треснат – все пак съм физик по професия. Стана ми ясно, че трябва непременно да снимам този “обект” – иначе ще ме сметнат за налудничав. Внимателно направих снимки. [Фиг.22]

Фиг.22

Тогава точно реших за себе си да нарека обекта “сухата локва”. Парадоксът в името отразяваше парадокса в самото явление. Направих своето малко откритие. И то се дължеше не само на моята наблюдателност, но и на моята индиана-джоунсовска кръв: кой порядъчен турист би се мотал да разглежда и снима това плато 2-3 часа под дъжда и под едно мрачно небе, от което всеки момент ще затрещят мълниите?

За мене е очевидно, че в тази “суха локва” древните хора са клали голям огън. По периферията на ямата има 4 кръгли отвора с малък диаметър, където навярно са забивани дървени колове, които са поддържали кладата. След като огънят попрегарял, върху жаравата възливали тежко тракийско вино, от чийто алкохол огънят лумвал наново, като разпръсквал милиони искри в нощта и нависоко се издигали буйни кълба непокорен бял дим. По него древните гадаели бъдещето. Ако и да не е много по-голям, но олтарът в Белинташ е много по-добре запазен от олтара в светилището Перперек, колкото и това да не се харесва на Н.Овчаров... [Фиг.23]

Фиг.23

Като се прибрах в село Врата, оставих раницата си в стаята, дето щях да нощувам, и реших да се поразходя. Нали съм си софиянче, питам бай Станчо “Къде ви е тука центърът?” Той се усмихва и сочи съседната къща. А там бе кръчмето. Ясно. Днес няма да се разхождам по стъргалото и да зяпам минувачите и минувачките…

В кръчмето бяхме всичко четирима души – барманката, хазаинът ми бай Станчо, един работник-зидар Халим Кадиров, който работел тук на някакъв обект от 1-2 седмици, и аз. Поръчах си мента и се разприказвахме. Като им обясних странностите на сухата локва, те не се изненадаха, а само малко злорадо и дяволито се ухилиха – ще рече: ами ние си я знаем тая скала, че е магично място, ама ти като не вярваш; хич да не си мислиш, че можеш всичко да й разбереш.

После говорихме за други ежедневни неща…

После Халим поръча бутилка водка и ни почерпи...

После, към 10 вечерта, леля Невена дойде да прибере мъжа си…

И мене…

Ден 3 (23.6.2004)

Леля Невена не ме пусна да си тръгна на сутринта, преди да издои кравата и да ме почерпи с паница току що сварено дъхаво мляко, каквото не бях пил от детството си (когато прекарах няколко години в затънтения тогава Велинград). Записах си номера на мобифона й – ако река да й гостувам пак или да й водя други туристи. Сбогувахме се.

По една наскоро маркирана пътечка слязох само за час и половина на юг до с. Тополово. Там взех автобусче, което през живописното село Червен [Фиг.24] ме върна до Асеновград. Оттам в 14 часа се качих на рейса Смолян – София. Щастлив съм, че ходих по този маршрут, че видях тези чудесии, че общувах с тези хора. Идете и вие! Няма да съжалявате!

Фиг.24

юни 2004 – август 2006

© Л. Цонев