|
|
ЧАСТ І
Става дума
за северните ридове на Централните Родопи, които са на изток от
Асеновград. Там бях минавал преди 20-тина години с група от 12
души в рамките на голям поход, организиран от Клуба за туризъм
при БАН.
Тогава
тръгнахме от Асеновград (при ресторант “Варницата” по шосето за
Смолян), преминахме през хижите Момина сълза и Гонда вода и се
качихме на платото, за да нощуваме в х. Марциганица. После
вървяхме на изток, през Тополовския проход и с. Врата, покрай
Сини връх до едновремешната спретната и солидна хижа В.Коларов
(хижата на с. Новаково). Оттам на следния ден малко се върнахме
до Сини връх и завихме на юг покрай резервата Кормисош и
Караджовата вода, за да стигнем до х. Свобода, х. Момчил юнак и
накрая да излезем на Роженския превал.
Като
вървяхме през Тополовския проход при с. Врата, ме поразиха
високите и стръмни скални грамади наоколо, пейзажът се запечата
завинаги в съзнанието ми. Но тогава никой не ни каза и никой от
нас не знаеше, че на Белинташ има следи от древно тракийско
светилище. А и не бихме отделили време да го посетим – тогава
бързахме да изпълняваме “плана на похода”. А походът не бе какъв
да е. Той се провеждаше под мотото “По партизанските пътеки в
Родопите, Пирин и Рила”!
Едва през
2003г. случайно намерих в София малка книжка от Николай Боев,
заслужил туристически и културен деец от Асеновград, където
прочетох изключително любопитни неща за светилището. Книжката е
добре илюстрирана с цветни снимки, които предизвикаха у мене
непреодолимото желание да посетя величествената скала. В края на
краищата -–дори обясненията и хипотезите на автора да не са
навсякъде 100% убедителни, нека поне лично да видя фактите и да
се порадвам на великия родопски пейзаж, нали? Няма празно! Така
се стигна до излета, за който ще разкажа сега. [Фиг.1]
Фиг. 1
Ден 1 (21.6.2004)
(ЗАБЕЛЕЖКА: ПРЕЗ ПЪРВИЯ ДЕН ФОТОАПАРАТЪТ МИ ОТКАЗА, ЗАТОВА
ПОЛЗВАХ ЧУЖДИ СНИМКИ ОТ ИНТЕРНЕТ (http://ide.li) – АВТОР СТЕФКА
ТОЧЕВА. БЛАГОДАРЯ Й ОТ СЪРЦЕ, ПРЕКРАСНИ СА)
За 3 часа
с автобуса стигнах от София до Бачковския манастир. По пътя по
видеоуредбата ни прожектираха екшън с участието на Стивън Сегал,
от който ми бръмна главата. Но щом вдишах свежия и прохладен
родопски въздух, веднага се съвзех. Беше 11 часа. Според картата
ми пътеката към хижа Марциганица минава по река. Реших, че това
е именно реката, която прави голям скок от скалата точно в двора
на ресторант “Водопада”, за да се влее после в Чепеларската
река. И не сбърках. [Фиг.2] Тръгнах на изток по пътечката край
нея, бавничко, за да не се преуморявам. Освен това пътеката е в
гора, така че се радвах на прохладната сянка. Просто е грехота
да се бърза в такива условия. Спирах при всяка чешма, за да
пийна от изворите на живота. Минах най-напред покрай параклис,
който се издигаше на скала върху десния бряг на рекичката. Не
след дълго пътеката ме доведе до друг параклис, построен над
изворче на левия бряг - параклис с аязмо, с чудотворен целебен
извор. В двора на аязмото растяха два гигантски чинара по на 300
години! И без това обожавам този дървесен вид, а още повече пък
толкова могъщни стари екземпляри с диаметри по 2 метра!
Фиг. 3
Когато от
време на време пътеката излизаше от гората, наоколо се откриваха
изключителни панорами – стръмни скалисти склонове, а между
скалите – непокътнати иглолистни гори. [Фиг.3] По едно време
видях табела, от която нещата се поизясниха – това било
резерват, наречен “Червената стена”. Сигурно имат предвид
най-голямата (поне 300-400 м висока) скала, обагрена от
слънчевия залез. Защото иначе камъкът си е бял – районът е
карстов, има няколко пещери около хижа Марциганица. [Фиг.4]
Фиг. 4
Всичко
това – добре. Но долината, по която вървях, неусетно се стесни
до няколко метра, т.е. превърна се в дълбок и злачен дол.
Обгради ме като в клопка. Малко се притесних. Но не се отказвах.
Скоро проходът се стесни до 1-2метра и практически се качвах по
каменното корито, издялано през вековете от река, която сега
вече не тече оттам (навярно си е намерила подземен проход през
пещера). Все пак камъкът бе хлъзгав и катеренето не би било
възможно, ако наскоро туристи предвидливо не бяха закрепили
здраво в скалата на няколко места стълбички и мостчета от
стомана, а отстрани - метални въжета като перила. Така туристът
хем усеща тръпката на опасността, хем разбира, че ходенето не е
опасно. Чудех се само, ако някъде няма стълба как ще се върна
обратно по тези хлъзгавини… Но с усилие на волята пропъдих тези
подли мисли. Напред и само напред! [Фиг.5]
Фиг. 5
След час и
половина – два пътеката реши да изостави речното корито, зави
рязко наляво и пое нагоре по склона, за да набере височина и да
се измъкне от усойната теснина. Нямам нищо против, ама гористият
склон бе много стръмен. Добре че наоколо падаше гъста букова
сянка, иначе не виждам как може да се изкатери оттук човек.
Серпантините следваха една след друга без край. Един колега,
родом от Бачково, спомена, че местните хора я наричали “40
калки”, т.е. 40 кълки или 40 извивки, серпантини. Сториха ми се
повече от 40. 10 метра нагоре наляво, хоп 10 метра нагоре
надясно, хоп пак 10 метра нагоре наляво и т.н и т.н. Проблемът
бе единствено в жаждата. Иначе, като пристъпвате бавно, не се
задъхвате и умората не е чак толкова голяма. И наистина след час
пътеката се изправи, наклонът й намаля, а долината се разтвори
пред погледа. Бях набрал доста височина. Гората стана борова,
стара, с мекичка трева и доста горски ягоди. Към 3 часа следобед
усетих, че съм почти на билото. Гората свърши и пътеката се
превърна в път, който поетично лъкатушеше сред пролетните
родопски поляни, заобикаляйки баирите ту отляво, ту отдясно.
Страно защо не виждах гъби? По тази пътека не минават често
хора, боят се от стръмнината. Времето бе топло, а всеки следобед
изглежда превалява по малко. И сега почна да ръми. Покрих се с
найлона и изчаках пристъпа, седнал на мъховете в гората. Приятно
е да се поотпуснеш така 20-тина минути, след като разбираш, че
вече си близо до целта и няма особено значение колко ще вали и
как - все едно скоро ще бъдеш на сушина.
Потискаше
ме само едно – състоянието на билната гора. Насадена е
изкуствено иглолистна гора в големи масиви преди 15-20 години.
Но българските лесовъди, поставени в условията на българската
държава – не са си довършили работата. Не са прореждали младите
насаждения на всеки 2-3 години, както вече цели 3 века
препоръчват, например, чешките лесовъди. Затова тази пишман-гора
е съставена от слаби, хилави дръвчета, без достатъчно жизнени и
съпротивителни сили. Затова сега те са нападнати от някакви
гъбички и масово измират. Наоколо страшно стърчат само голите,
оглозгани от ветровете и дъждовете, скелети на дърветата.
В хижата,
която е огромна като зала Универсиада, сме само двама – хижарят
Димитър Савов и аз, Индиана Джоунс. Хапвам си, каквото си нося.
Митко се извинява, че помпата изгоряла, та няма течаща вода.
Нищо, отговарям, биричка студена нали има? Той е работил като
международен шофьор на камиони и има доста трезв поглед върху
живота у нас и в чужбина, т.е. няма излишни илюзии. Разговорът
ни вървеше сладко. Като привърших обяда, ме покани в стаята си,
където на ракийка и салатка погледахме мач по телевизията.
Спах чудесно. Въздухът бе прохладен – точно както е редно на
1500 м надморска височина.
Ден 2 (22.6.2004) – до обяд
(ЗАБЕЛЕЖКА:
ОТТУК НАСЕТНЕ ДО КРАЯ СНИМКИТЕ СА МОИ – Л.Ц.)
Към 8
сутринта тръгнах на изток, според упътването на бай Митко.
Тревата бе избуяла, гледката – просторна, пътят вземаше плавно
завоите и аз му имах пълно доверие. Наближих т.н. Тополовски
проход – там през една живописна седловина минава пътят откъм
асеновградското село Червен към загадъчното селце Три могили,
разположено далеч на изток в родопските пазви. Сред ливадите на
югоизток се издигаше спретната съвсем нова бяла черквица – “Св.
Георги”, с градинка, чешма и пейки за почивка на пътници като
мене. А на югозапад се виждаше съвсем наблизо прочутият Кръстов
връх или Кръстова гора, върху чието чело се белееше също
нова-новеничка черква. [Фиг.6] Това ми се видя малко прекалено –
черква на самия връх. Че дори и асфалтов път с множество
серпантини се качва до сами върха! От Юговските ханчета на
шосето Пловдив – Смолян до Кръстов връх по права линия са 10-12
км. Но шосето е дълго 30км! И цялата работа, само и само да не
походят поклонниците малко пеша, да не се потрудят да се изкачат
до желания и толкова красив връх!
Фиг. 6
Както и да
е. До параклиса “Св.Георги” си почивам. [Фиг.7] Строен е с
дарение на бизнесмена Георги Гергов. Неговият скромен фамилен
бизнес, според в-к “24 часа” включва поне половината мандри
около Пловдив, х-л Санкт Петербург в Пловдив, хотели в Слънчев
бряг, групата хотели Слънчев ден в северния край на комплекса
Константин и Елена до Варна, сградата на ЦУМ в София и ...
разкошната билна ливада, където е построен и въпросният
параклис. Дотичват 3 едри и добродушни кучета – каракачанки.
Колко е хубаво, че се радваме взаимно на срещата! Те ме душат
ненаситно. Аз заравям дланта си в гъстата им сивобяла козина. Но
по едно време се сепвам – та те всъщност охраняват имота на
Гергов! Ще трябва да внимавам!
Фиг. 7
Така
минават поне 20-тина минути, преди да продължа. Всичко е ОК,
само дето небето се заоблачи и хич не ми се искаше да ме вали
силен дъжд с мълнии на самия връх Белинташ.
След 10-тина
минути стигнах разклон. Надясно, на ЮЗ, към село Мостово, чиито
бели къщя с керемидени покриви бяха пръснати като пресни гъбки в
дола на река Сушица, в подножието на Кръстов връх. Как ми се
иска някога да мина и оттам, ама ще ми стигне ли животът за
всичките такива мечти? Май съм прехвърлил вече средата и трябва
да имам умерени желания… Надясно табелата сочи към Белинташ и с.
Три могили. Името е странно, както и самото село. Какво може да
означава в Родопите името “Три могили”, след като целите Родопи
са могила до могила…? След час бях в заветното с. Врата. [Фиг.8]
Фиг. 8
Заръмя…
Влязох в
кръчмицата…
Поръчах си
ментичка и газирана вода…
В приказки
времето минава неусетно. Барманката (Боже, какви думи навлязоха
в дивните Родопи!) ме поразпита, а после спомена, че в съседната
къща бай Станко и леля Невена Корджиеви давали подслон на такива
като мене. Тогава й поръчах: Запази ми непременно едно място за
тази вечер! А аз веднага тръгвам да разгледам Белинташ и да
направя снимките! Нищо че ръми. Белинташ се възправя на юг
досами селцето и ме изкушава. [Фиг.9]
Фиг. 9
Следва продължение
>>
юни 2004 – август 2006
©
Л. Цонев |
