|
|
Никак не разбирам
навиците на чуждестранните туристи у нас, а също така и на
нашите вътрешни туристи напоследък. Тяхната представа за
туристическо пътуване е свързана преди всичко с перфектно
обслужване в смисъл, да не се налага да се погрижиш сам
абсолютно за нищо, освен за плащането в началото. Плащат в
българските условия една съвсем невисока сума пари, а в замяна
искат всичко: превоз до най-близкото селище (обикновено
се нарича жаргонно трансфер) с чартърен полет или с луксозен
автобус (непременно с климатик и с тоалетна) с надпис “случаен
превоз” (Ха-ха! Чували ли сте по-голяма глупост?); настаняване в
перфектен нов хотел с нова баня с вана с топла вода и безукорна
прислуга, хранене на тепсия в предварително оповестени часове с
изискано меню а-ла-Иван-Звездев, посещение на тоалетна по пътя в
предварително договорени часове (която да бъде абсолютно чиста и
с мивка и течен антибактериален сапун), отвозване до
туристическия обект (естествено пак с луксозен автобус или в
краен случай носене на ръце в носилка или пък с рикша),
разглеждане на туристическия обект с подробна изчерпателна
беседа от екскурзовод, който да знае абсолютно всичко и да е
търпелив към тъпите въпроси на всички онези, които не слушат
внимателно, но са си платили, а е добре накрая да им подари
картички и дипляни на няколко езика!!! Накрая – обратно до дома.
За чужденците не
се тревожа. Ама откъде у нашите доморасли туристи се
създаде толкова бързо нагласа за подобни глезотии – не знам.
И нашите, и
чуждите не са разбрали най-важното: че без да се справиш с някоя
трудност сам, без да преживееш нещо непредвидено и изненадващо,
без да издържиш макар и малко изпитание, без да прочетеш
предварително нещо сам – неизбежно затъпяваш. Ленивите пътувания
с нищо не допринасят за израстването на личността. Освен това са
съвършено лишени от гъдела, чара и възторга на откривателството,
на някоя поне малка победа над обстоятелствата…
Но да оставим
настрана философията на готованския туризъм.
За читателите ми
не е тайна, че от пролетта на 2003г. сериозно съм се посветил да
издирвам и документирам тракийските (и предтракийски) мегалитни
паметници по нашите земи. А също и да разказвам за тях, така че
да предизвикам и други хора да ги посетят. По този път преживях
разнообразни и много чаровни мигове, но също така и много
разочарования и мъка. Но от всяко пътуване се прибирам все
по-богат и щастлив.
* *
*
В един слънчев и
тих следобед в края на август 2004 преглеждах библиотеката на
баща ми и сякаш усещах до себе си в хола неговото безплътно и
безмълвно присъствие. Той обичаше да ме гали от време на време
по главата – това бе най-голямата ласка, която си позволяваше. И
в тази негова сдържаност имаше нещо неизразимо прекрасно. По
едно време погледът ми се спря върху книгата “Чепински край.
Велинград” с автори Манол Чолев, Петър Петров, Анета Шопова
и Иван Ангелов, издадена от издателство Хр. Г. Данов, Пловдив
1968. Обичам тази книжка, понеже основният й автор е чичо ми
Манол – един страхотен човек и турист, когото ценя и много
уважавам още от детските си години (наскоро във Велинград имаше
многолюдно честване на 100-ния му рожден ден, да ми е жив и
здрав!). В нея освен за историята, географията и населението, се
говори и за туристическите възможности в чепинския край. Дайте
да дефинираме нещата.
На север
чепинският край се огражда от пътя Юндола – Белово (р. Яденица)
и после от гара Варвара на теснолинейката Септември – Добринище.
На изток – от язовир Батак и рида Каркария. На юг – от язовир
Беглика (бивш Васил Коларов) и от южната половина на рида
Велишки дял, който е вододел между басейните на Чепинската река
(на север) и Доспатската река (на юг). На запад – от северната
половина на Велишкия рид, който на север се простира чак до гара
Аврамови колиби (най-високо разположената на Балканския
полуостров!) и до седловината Юндола (която се приема за граница
между Рила и Родопите). В центъра на това овално пространство се
издига като най-висок вр. Голяма Сюткя, 2186 м.н.в., южно от
Велинград. Той си оспорва първенството в Родопите с върховете
Персенк (край Чепеларе) и Голям Перелик (край Смолян). Може да
ви звучи комично, но спорът е ожесточен, понеже става въпрос за
интервал от десетина метра – неточност, която не е невъзможна за
българската геодезия.
Та така.
Прелиствайки бавничко книжката, стигнах до страница 160 и ахнах.
Там ме порази илюстрацията – чернобяла снимка, не особено
качествена, дело на българската провинциална полиграфия от 1968
все пак! Снимката изобразява вертикално стърчащ висок камък
насред обширна поляна, ограден грижливо със защитна ограда от
пръти.
Побитият камък в
м.Селище според наличната литература
Надписът отдолу
гласи: “Побитият камък в м. Селище”. Трескаво потърсих в
основния текст мястото, където се пояснява тази фигура. Ето
какво пише там:
“Представата
за Селище трябва да се свързва с една голяма слънчева
поляна, обърната на юг. От север е заградена с Черновръх, а на
юг с вр. Беслет. Местността се пресича от пълноводната и
лъкатушна Доспатска река, изобилна с планинска пъстърва. На 3 км
западно от Селище се намира местността Побит камък. В този
планински кът природата е създала чудна забележителност.
На хубава и просторна поляна се е възправил
един камък, висок 4м. … На 15 км от Селище се намира
родопското село Сърница”. Удебелените пасажи са маркирани не
от авторите на книгата, а от мене (Л. Ц).
Сега е време
да кажа защо толкова приятно ме изненада тази снимка. Когато се
заинтересувах от тракийска и пратракийска археология, изчетох
доста литература, включително студията на геолога Г.Бончев от
1901. Там се твърди, че в Сакар планина са намерени не по-малко
от 400 долмена (в България тогава са били общо към 600 – бел. м.
Л. Ц.), но само 1 менхир – край днешното село Овчарово.
[Археологичният
термин “менхир” иде от бретонски език и означава “висок камък”.
– бел. м. Л. Ц.].
В следващите публикации по темата
никъде не се говори за друг менхир по българските земи. Порових
в Интернет – оказа се, че този менхир изглежда е единственият в
Източна Европа. И изглежда до днес никой в България не подозира
за това! Иначе в Европа менхири има в Чехия и на запад от нея
(на територията на Франция само са към 3000!) и освен това
далече на изток, чак по арменските планини. Не крия, че ми стана
приятно – у нас има доста рядък археологичен паметник. Любопитно
е, че са до днес у нас са оцелели много повече долмени (50-60,
всичките частично разрушени), отколкото менхири (само един).
През пролетта на
2004 с моя приятел и колега Владо посетих менхира при с.
Овчарово (Пътепис № 1 от 2004). Добре е запазен, но бил
преместен на 10-тина метра от оригиналната си позиция при
строежа на асфалтовото шосе. Висок към 1.80м. От сивокафяв гнайс
– скална порода, която изобилства наоколо. От нея са съградени
повечето български мегалити. Тя е композитна, външно напомня
гранита, но има много по-малка твърдост, рони се, цепи се.
Затова хората са можели да я обработват грубо с онези примитивни
оръдия, с които разполагали през неолита или халколита.
Когато видях
снимката в книгата на чичо ми, усетих, че съм пред прага на
вълнуващо откритие. Веднага у мене се зароди подозрението, че
това е втори менхир по българските земи - публикуван е
отдавна като
геологичен обект, но никой още не се е досетил, че
всъщност това е
археологичен обект! Реших от пръв поглед, че не е
дело на природата, а е издигнат и издялан от човешки ръце само
че доста отдавна - да речем в интервала 15-20-ти век пр. Хр. Но
все пак се налагаше непременно да бъда предпазлив, да проверя
най-напред догадката си на самото място. Тук, преди да продължа
основния разказ, искам да вмъкна два коментара. Имайте търпение!
Единият
коментар е за името “побит
камък”. В българския език съществува много глупава
ситуация. Макар граматически от страдателното причастие да се
разбира еднозначно, че камъкът е забит от хора да стои
изправен (например при гара Побит камък източно от София:
побитият камък е бил граничен стълб между княжество България и
Източна Румелия), на практика със същото име се означават
и естествени стълбовидни природни образувания - прочутите Побити
камъни западно от Варна (толкова прочути, че между тях минава
асфалтовото шосе от Варна за София?!). С други думи българското
име “побит камък”
по същината си много добре описва археологичния обект
“менхир” (голям колоноподобен камък, грубо одялан и забит
вертикално на равна площадка от праисторическите хора) и затова
би могло да се ползва като превъзходен превод на думата “менхир”,
ако не се
употребяваше и за геологични феномени, които само приличат
на забити камъни!
Вторият
коментар засяга местоположението на подозрителния побит
камък в местността Селище между Велинград и Доспат. Всеизвестно
е, че най-голям е броят на мегалитите от различни видове в
областта “Източни Родопи
[от Чепеларската река на
изток]
плюс Сакар плюс Странджа”. На запад и на север от
споменатата област мегалитите са изключително редки! Така
например, том 1 (изд. на БАН, С 1976) от 14-томната История на
България споменава в една карта, че един долмен има в
Източна Стара планина, край село Тича на едноименната река, на
7-8 км северно от Котел (дали го има и до днес – никак не е
сигурно; трябва да проверя). Според познатите ми източници в
Западните Родопи засега са описани само два-три мегалитни
обекта
(1) скалният масив
Кози камък при горското стопанство Беслет, между село Ковачевица
и град Сърница;
(2) откритото през
2004 мегалитно светилище до язовир Широка поляна (археолозите
още крият точното място, но май е в местността Джиневра!);
(3)
тракийското светилище на вр. Бабешка могила до с. Бабек/Бабяк,
30 км североизточно от Разлог
[вж. сп.Турист, кн. 11 от
1984] (дали е било
мегалитно не зная точно, понеже е било поразрушено при строежа
на TV-кула точно на
върха!!!).
Кози камък
посетих през лятото на 2004 и го намирам за красив и интересен
мегалитен обект, но (а) вече е частично взривен от иманяри и (б)
струва ми се е бил по-скоро
[пра]тракийски
наблюдателен пункт, отколкото светилище. В този ред на мисли,
ако се окаже, че побитият камък в м. Селище не е природен,
геоложки феномен, а човешки, археологичен феномен, това би било
ценно откритие – четвърти мегалитен обект в Западните
Родопи, понеже районът е доста беден откъм мегалитни паметници!
Сега продължавам
основния разказ. У мене пламна желанието да посетя побития камък
в м. Селище и да проверя дали още е цял, дали не е вече съборен
и дали може да се твърди, че е дело на човешки усилия, а не на
природните стихии.
Само че
мястото е много затънтено из дивотията на Западните Родопи и сам
бих могъл да го посетя само с палатка за не по-малко от 3-4 дни.
Толкова време ми е трудно да отделя и 2 месеца кандърдисвах
разни приятели да ми помогнат с кола – само за един ден.
Така и не доживях. Приятелствата рядко издържат подобна тежка
проверка. Нейсе. Тъкмо се бях отчаял, че през 2004 няма да видя
подозрителната скала в м. Селище, не щеш ли в началото на
декември се сетих за един мой племенник (Гого) – той има чудесна
кола “Peugeot Partner”
със сравнително висока проходимост, което бе важно за планинския
район. Звъннах му по телефона, обясних му желанието си и той ми
поднесе една чудесна изненада – съгласи се да тръгнем веднага,
т.е. след 2 дена! При това с цялото му семейство (съпругата
Надя, дъщеричката Веселка и сина Тони). Това бе рядко щастлив
миг за мене. Точно такива мигове никога няма да изживеят
ленивите туристи с многото пари, за които споменах в началото.
Следва продължение >>
|
