|
|
Живеех в аула Тийст, близо до село Хайбах
(в
Хайбах 700 жители на селото са изгорени в колхозната конюшня).
Селата бяха близо, ако викнеш, ще те чуят. През февруари 1944
поведоха всички жители на Тийст в Хайбах. Беше сряда. В аула
останаха само болните, старците и по-младите, които се грижеха за
тях. Аз със семейството си от осем човека останах, всички бяха
болни от тиф.
В
неделя малкият ми осемгодишен син излезе през прозореца и отиде за
вода. Обикновено по-здравите членове на семейството се грижеха за
тежко болните. Синът донесе вода и каза, че в село Хайбах се
стреля, кучетата лаят и над селото се вие силен пушек.
Скоро в прозореца на къщата ни стреляха с някакво тежко оръдие.
Част от стената се срути и върху мен паднаха парчета глина,
откъртени от стената. Казах на децата, че не бива да излизаме на
улицата.
Вечерта забелязах, че към къщата идват няколко
военни. Влязоха петима военни, другите останаха в двора. В едната
си ръка имаха пистолети, а в другата –
камшици.
Между тях беше един руснак, нисък, черен, който знаеше чеченски
език. Наричаше се Григорий. Преди това няколко пъти го бях виждал
в селата на Галанчожски район. Той също ме познаваше. Казах му на
чеченски, че сме познати. Трябва да ме изслушаш. Не можем да
отидем никъде, защото сме болни, ще тръгнем заедно с роднините си,
но след като оздравеем. Ако се опитвате да ни наплашите и да ни
заставите да вървим, това е невъзможно, не ни мъчете. Помолих го
да не използват насилие и да преведе на руски това, което му
казах. Григорий се усмихна и каза: “Нищо не знам”.
След това двама ме хванаха за раменете, изведоха ме в двора. След
мен изведоха и останалите. Чух заповед: “да се разстрелят”. До мен
беше брат ми Умар. Казах му на чеченски: “Не смей да ги ядосваш,
могат да сторят зло.”
Към мен насочиха винтовка. Раздаде се изстрел. Отхвърли ме
настрана. Паднах. Куршумът беше пробил челюстта. После военният,
който беше наблизо, натисна спусъка и изстреля в мен почти целия
пълнител на автомата.
След това все още виждах и чувах. Приближи се трети военен. Той ме
намуши с щика си отзад и без да измъква щика ме помъкна към склона
и ме бутна там. Отпред през ребрата беше се показал краят на щика.
Виждах острото парче метал излязло от гърдите. Когато щика се
забиваше в тялото ми, ме болеше много силно. Много болеше и
тогава, когато военният го измъкваше. Тази остра, пронизваща болка
усещам и досега.
В
подножието на склона загубих съзнание. Бяха ме влачили с щика,
както галош се влачи с пръчка. Разстреляха и всички останали
членове на семейството ми: майка ми Ракка, сестра ми Зарият, брат
ми Умар, синовете ми Ахяд – осемгодишен, Шаъман – шестгодишен и
Увайс – петгодишен, и осемгодишната ми племенница Ашхо. От тях
веднага след разстрела умряха 6 човека. Военните, кой знае защо,
стреляха в останалите само по един път. Или икономисваха
куршумите, или го правеха, за да се мъчи моето семейство.
Когато дойдох в съзнание, първата ми работа беше да призова Аллах
за помощ.
Дясната ми ръка беше пробита от автоматния откос.
Челюстта ми висеше, понеже беше счупена от изстрела с винтовката.
Наоколо беше тихо. Опитах се да се изправя. За мое учудване можех
да се придвижвам – очевидно Аллах ми помагаше. Допълзях в двора,
където лежеше убитото ми семейство. Всички те, без дъщеря ми, бяха
на едно място. Шестгодишният ми син Шаъман беше жив. Позна ме и
каза: “Апи, много ме боли”. Повече нищо не каза. Не можех да го
утеша, защото не можех да говоря. Не намерих дъщеря си. Синът ми
Шаъман ме викаше: “Апи”. Прочетох молитвата за умиращ “Ясин”,
пропълзях в къщата, измъкнах одеяло и покрих труповете, за да не
ги разкъсат диви животни. Освен това направих плашило за мишките и
за кучетата, за да не ги закачат. А аз влязох вкъщи и легнах.
Знаех, че мога да умра всеки момент и исках да го направя като
човек. Вкъщи беше задимено от войниците и имаше силен мирис на
цигари. Според мюсюлманските обичаи не бива да се пуши и пие, а да
умреш в тютюнев дим е грях, който Бог няма да прости
Изпълзях от къщата, намерих яма, която можех да пригодя за гроб,
легнах в нея и започнах да се засипвам с пръст със здравата си
ръка. Така исках да приема смъртта в гроба. Колко пръст съм
насипал не знам. Постепенно, като че ли заспивах, загубих
съзнание. След известно време отново дойдох на себе си. В двора
видях войник. Затворих очи – щеше да ме доубие, ако ме беше видял.
По
мои сметки прекарах в тази яма три денонощия. Разбрах, че е още
рано да умирам. Опитах се да изпълзя от мята. Рамото ми беше много
подуто. Счупената ми челюст висеше, висеше и счупената ми ръка.
Допълзях до една височина на 60-80 метра. Качих се, за да не ме
видят. Изведнъж почувствах, че отзад идва някой. Отдалече видях,
че този, който идва, не е военен, защото носеше чеченски калпак.
Отстрани в падината войници разиграваха конете си, смееха се,
крещяха и нещо весело си разказваха. Друга група военни беше
подкарала нанякъде добитъка.
Помислих си, че така или иначе те ще ме стъпчат с конете си.
Човекът, който идваше към мен, не ме забелязваше, а когато
минаваше наблизо, търкулнах камък от височината, за да ме види –
не можех да викам. Той ме забеляза и дойде. Оказа се моят чичо
Али. Търсел ме. Намерил труповете на семейството ми. И сега търсел
мен.
Показах на чичо ми, че трябва да сложа нещо между челюстите си, за
да мога да движа езика си и да говоря. Чичо постави клечка между
горните и долните ми зъби. Сега можех да говоря. Като отговаряше
на въпросите ми, той ми разказа, че военните го преследвали и два
пъти стреляли в него. Преди това се опитвали от конете да го
съсекат със сабите си, но сабята веднъж се плъзнала по черепа му и
разрязала кожата, без да засегне костта. Разрязаната кожа висеше
обърната. Вместо космената покривка на главата му се виждаше бяла
ивица подкожна тъкан.
Спасил
се
от
военните като се хвърлил
в урвата.
Казах му, че
няма да може да
ми помогне и го помолих да намери още някого. Чичо тръгна и след
някое време се върна със зет ми, мъжът на сестра ми. Зет ми се
казваше Пособи. Той беше син на станалия по-късно абрек
(абрек
е човек, отказал се от връзките си с живота и поел обет да е
неустрашим в боя; обрекъл се)
Висита Анзоров. Сестра ми се омъжи за Пособи, когато той не беше
още враг на съветската власт. По-късно неговият баща Висита
Анзоров беше признат от властите за главатар на банда.
Пособи беше добре въоръжен, както подобава на “бандит”. Попита ме
какво да прави. Казах му, че сега в планината той е сам и не може
да воюва, тъй като това е безсмислено, и няма смисъл да влиза в
бой с войниците. Помолих го да доведе биковете, които се виждаха
наблизо, да потърси шейна и с нея да откара мен и дъщеря ми,
която беше останала жива, на безопасно място.
Пособи направи както го бях помолил, отведе ни в една пещера.
Закри входа с одеяла, накладе огън. В тази пещера престоях повече
от 2 месеца.
Дъщеря ми умря на четвъртия ден, погребахме я. След някое време ме
заведоха на друго място. През лятото на 1945 в планината
пристигнаха известните шейхове Яндаров и Арсанов. По техен призив
чеченците, които бродеха в планините, се предаваха на властите и
бяха изпращани в Казахстан и Киргизия. След тези рани мен ме
пренесоха в село Рошни-Чу, където престоях повече от 8 месеца,
като се лекувах. След като оздравях, ме изпратиха в Казахстан, в
град Алма-Ата. Там започнах работа и живеех сред земляци. Но след
6 месеца, през септември 1946, ме арестуваха и ме осъдиха на 8
години затвор за съучастничество на бандитите.
Въпрос:
Какво знаете за случая с избиването на хора в село Хайбах?
Отговор:
По онова време срещах хора, които непосредствено са погребвали
труповете на изгорените жители на Хайбах. Те подробно ми
разказваха за погребаните останки на изгорели хора. Освен това
през 1954 в Алма-Ата Малсигов ми разказваше, че е бил свидетел на
избиването на хората.
- -
- - - -
* С. Гаев, М. Хадисов, Т. Чагаева. «Хайбах:
Следствието
продължава».
Грозни,
1994,
стр.
91-95
Публикацията подготви Борислав Скочев |
