|
|
“XX век беше най-смъртоносният век в човешката
история. Това беше век, през който в името на различни увлечения
бяха преднамерено убити повече хора, отколкото в цялата история.
Това беше век на безпрецедентна жестокост към най-беззащитните. И
всеки, преживял това, трябва да бъде чувствителен към моралната
повеля, съдържаща се в него.
И кои бяха главните жертви? Мисля, можем да кажем с
болезнена статистическа прецизност, че главните жертви, ако ги
степенуваме, бяха евреите – всички те определени за избиване,
макар и не всички да бяха убити, но всички те бяха определени да
бъдат убити. След това циганите – всички те определени за
избиване, макар и не всички да бяха убити. И на трето място -
чеченците.
Защото, ако обмислим факта, че през 1944 след 100
години на репресии бе решено те да бъдат унищожени като нация,
което означава да бъдат изкоренени от своята родина и да бъдат
депортирани посред една студена зима в чужда територия, при което
почти половината от тях измряха – мъже, жени и деца,
пропорционално това много се доближава до случилото се с евреите и
с циганите.”
Збигнев Бжежински,
изказване на конференцията “Катастрофата в Чечения”, 10
декември 2003, Вашингтон
Държавен комитет за отбрана.
До др. Сталин.
Подготовката на
операцията по изселването на чеченците и ингушите завърши. След
уточняване са взети на отчет подлежащи на преселване 459 486 души,
включително живеещите в райони на Дагестан, граничещи с
Чечено-Ингушетия, и в гр. Владикавказ.
Л. Берия.
17.02.1944
Държавен комитет за отбрана.
До др. Сталин.
Днес, 23
февруари, на разсъмване започнахме операцията по изселването на
чеченците и ингушите. Изселването върви нормално. Заслужаващи
внимание произшествия няма. Имаше 6 случая на опит за съпротива от
страна на отделни лица, които бяха пресечени с арест или с
използване на оръжие. От набелязаните за изземане във връзка с
операцията лица са арестувани 842 човека. Към 11 часа сутринта са
извозени от населените места 94 741 души, т.е. над 20 % от
подлежащите на изселване, натоварени в железопътни ешелони от този
брой - 20 023 души.
Берия.
23.02.1944
Държавен комитет за отбрана.
До др. Сталин.
Докладвам за
хода на операцията по изселването на чеченците и ингушите.
Сутрината на 24.02 са извозени от населените пунктове 333 хил.
души, от това число са натоварени в железопътните ешелони 76 950
души. През втората половина на деня 23 февруари почти във всички
райони на Чечено-Ингушетия падна обилен сняг, във връзка с което
се създадоха трудности в превозването на хората, особено в
планинските райони.
Берия.
24.02.1944
Държавен комитет за отбрана.
До др. Сталин.
Операцията по
изселването на чеченците и ингушите протича нормално. Към вечерта
на 25 февруари са натоварени в железопътни ешелони 352 647 души.
От местата на натоварване са изпратени към местата на новото
заселване 86 ешелона.
Берия.
25.02.1944
Държавен комитет за отбрана.
До др. Сталин.
Към 29 февруари
са изселени и натоварени в железопътни ешелони 478 479 души, в
това число 91 250 ингуши. Натоварени са 177 ешелона, от които 157
ешелона вече са изпратени към местата на новото заселване… От
някои пунктове на високопланинския Ланчожски район останаха
неизселени 6 хил. чеченци поради големия снеговалеж и липса на
пътища, чието извозване и натоварване ще бъде завършено до два
дни. Операцията се провежда организирано и без сериозни случаи на
съпротива и други инциденти… За времето на провеждане на
операцията са арестувани 1016 антисъветски елементи от чеченците и
ингушите. Иззето е огнестрелно оръжие 20 072 единици, в това число
винтовки 4868, картечници и автомати 479.
Берия. 1.03.1944
Държавен комитет за отбрана.
До др. Сталин.
В провеждането
на операцията взеха участие 19 хиляди офицери и бойци от войските
на НКВД. Събрани от различни области, значителна част от които
преди това е участвала в операциите по изселването на карачаевците
и калмиките и освен това ще участват в предстоящата операция по
изселването на балкарците… В резултат на проведените три операции
са изселени в източните райони на СССР 650 000 чеченци, ингуши,
калмики и карачаевци.
Берия. 7.03.1944
(По копия от
телеграмите в специалните папки за докладване на Сталин, цитирани
от Н.Ф. Бугай, “Правда о депортации чеченского и
ингушского народов”,
Вопросы истории №7, 1990.)
Съдбата на
вайнахите
Башир Кодзоев,
депутат в Държавната Дума
Кавказский фонд,
2000
В този ден, 23
февруари, беше започнато масовото изселване на двата вайнахски
народа от родната им земя. По-рано подобна съдба сполетя
карачаевците, балкарците и калмиките, в следващите месеци и години
щяха да я споделят кримските татари и още няколко етнически групи,
вписани в черния списък.
Авторът на тези редове е роден в Чечено-Ингушка
АССР, след реабилитацията и завръщането на народа в родината. Но
кошмарът на февруарските дни завинаги беше запомнен от по-старите
членове на семейството, изселени край Караганда. Разказите за него
се предават от поколение на поколение. Разбира се, те не са знаели
за постановлението на Държавния комитет за отбрана за изселването
на всички ингуши в Казахстан и Киргизия, прието в последния ден на
януари 1944. Но тревогата витаела във въздуха – във вайнахските
домове изведнъж настанили войници и офицери. Толкова много хора
във военна униформа тук още не били виждали. Камионите били
паркирани в дворовете. Както станало ясно по-късно, в републиката
били изпратени 120 000 военнослужещи – по един на всеки четири
местни жители. От началото на февруари започнали да се носят
слухове за “преместване”; всички били свидетели на съдбата на
съседите карачаевци, но много хора, както винаги в такива случаи,
до последно отхвърляли страшната мисъл.
Три дни преди
началото на операцията в Грозни пристигнал нейният ръководител
Лаврентий Берия със заместниците си Кобулов, Мамулов и Серов. На
23 февруари на разсъмване започнали арести на “особено опасните”
лица, които не подлежали на изселване, а, както се изразил
наркомът по вътрешните работи, били “набелязани за изземане”. Като
правило тактиката била стандартна. Мъжете и юношите над 14 години
били събирани на площадите на населените места уж на митинг в чест
на празника на Червената армия, там били обкръжавани и под дулата
на автоматите били натоварвани в камионите. Други войници в това
време прогонвали от домовете и събирали на железопътните гари
жените и децата. Тези, които не си “струвало” да бъдат изселвани,
например жителите на отдалечените планиниски села, ги “отписвали”
на място, убивайки ги с особена жестокост. Така загинали например
700 жители на чеченския аул Хайбах, изгорени в колхозната конюшня.
Операцията продължила шест дни. Накрая
Чечено-Ингушетия опустяла. Берия докладвал на Сталин за
изселването на 460 000 души.
(Със съкращения)
Дзияудин
Малсагов,
р. 1913 г., през 1944-1957 служил в НКВД.
“В конюшнята в
Хайбах бяха събрани хора от всички околни аули и села. Офицер от
НКВД заповяда на тези, които не могат да вървят, да влязат в
помещението, там е подготвено място със сено за по-топло. Събраха
се старци, жени, деца, болни, а също и здрави хора, грижещи се за
болните и за старите си близки. Това се случи пред очите ми.
Всички останали жители на района през село Ялхорой под конвой бяха
изпратени в с. Галашки и оттам на ж.п. гарата. Някъде към 10-11
часа, когато отведоха здравите от населението, вратата на
конюшнята беше затворена. Чух команда: “Огън!” Избухна огън, който
обхвана цялата конюшня. Оказа се, че от по-рано е приготвено сено,
залято с керосин. Когато пламъците се извиха над конюшнята, хората
вътре с неестествени викове за помощ избиха врата и се хвърлиха
към изхода… Веднага започнаха да ги разстрелват с автомати и
картечници. Изходът беше затрупан от трупове.”
М. А.
Амиров,
жител на село Алхазурово:
“През лятото на
1944 абрекът Алхастов от Хилдехарой Итум-Калински район с
другарите си Джабраил, Каби Муса и други се прехвърлил през
планината Пешхой. На едно място те се натъкнали на следи от
престъпленията на съветските войски. На дъното на дълбока урва
намерили телата на 12 мирни жители със следи от щикове и куршуми.
В това число и жена с детенце, момиче на около 3 години. Щикът,
забит в гърба на жената, бил излязъл през гърба на момиченцето.”
Зама
Гаева,
р. 1940:
“Когато ни
изселваха от Зерх, баща ни Ясу Гаев пасеше овцете в гората, а
майка ни беше отишла на мелницата. А ние, четири момичета, бяхме
сами у дома. Най-голямата, Арубика, беше на 10 години, аз, Зама,
на 4, Совдат – на 3 години, Саците – на 1 година. Някой ни загърна
в одеяла и ни сложи на шейните. Помня само, че в шейната бях сама.
Когато шейните се спускаха от планината Кхордойн-лам и наближиха
към гробището на аула Беза-юрт, се събудих. Наоколо нямаше жива
душа. Беше студена нощ, чисто, светло небе. Нямаше ги биковете,
запрегнати в шейната. Приповдигнах се, след това изплашена се
загърнах в одеялото и се скрих. Разсъмна, отново се надигнах.
Тогава чух руска реч, гласове на хора и тропот на копита. Когато
наближиха, чух един руснак да казва: “Но това е дете!”. И веднага
след това препирня. Но един от тях ме взе на ръце, сложи ме зад
себе си и ми наметна шинел. Кавгата беше, защото едни бяха искали
да ме убият, а моят защитник не позволи. Всички го ругаеха. Стоях
под шинела, много се страхувах и отчаяно плачех. Тогава той ме взе
пред себе си на седлото и ми облече топла антерия. Така
пристигнахме в Арш-алие. Там в калта стояха множество хора. В
калта лежаха стъбла царевица и върху тях стояха плачещите жени и
деца. “Чие е детето?” – попита войникът. Към мен се приближи
братът на майка ми. Руснакът не ме даде и го попита къде е майка
ми. “Майка й е на мелницата” – отговори вуйчо ми. Този войник ме
държа на ръце, не ме изпускаше от прегръдките си цяла нощ. На
следващата сутрин на разсъмване видях кърпата на мама. Силно
закрещях: “Нана!” Мама с плач се хвърли към мен. Протегнах ръцете
си към нея. Руският войник ме погледна и горчиво заплака…”
Документите подготви за публикация
Борислав Скочев |
