|
|
Аз, Абдул-Хаким
Муцуев, съм роден през 1930 в село Цикарой в Чечено-Ингушка АССР.
Живеехме спокойно. В края на 1943 и началото на 1944 се
преместихме в равнината. Къде точно отидохме не знам, но помня, че
беше в Слепцовски район. Там живяхме няколко месеца.
На 23 февруари
1944 на разсъмване ни изведоха от къщите на улицата. Беше много
студено. Когато излязохме, видяхме товарни камиони и войници. Не
знаехме какво става и защо ни гонят от къщите. Започнаха да ни
товарят в камионите. Старците говореха помежду си, че ни изселват
или ни водят на разстрел. Имаше паника. Жените и децата плачеха,
хората крещяха, без да разбират какво става. По такъв начин ни
изгониха от къщите без храна, без вода и дрехи. След това ни
натовариха в камионите и ни откараха в районния център Слепцовск.
Помня много
добре тези дни и никога няма да ги забравя, тогава бях на 14
години. В Слепцовск пристигнахме през нощта и ни натовариха във
вагони на товарен влак. В тези вагони стояхме денонощие без храна
и вода. След това влакът тръгна. Във вагоните имаше твърде много
хора. Бяха ни наблъскали вътре и пътувахме прави. Хората умираха -
предимно деца - от студ и глад. На спирките изнасяха труповете,
закопаваха ги в снега, нямаше време да ги погребат, а и сили
нямаше. Влакът спираше за по няколко минути. Пътувахме дълго, 11
денонощия. Даваха ни по един сухар и чаша вода на денонощие.
След 11 дни
пристигнахме. Влакът спря на гарата. Не знаехме къде сме
пристигнали, какво е това място, но помня едно нещо – че беше
много, много студено. Ние бяхме много гладни и изтощени. Ръцете и
краката на всички бяха отекли от студ, не можехме да стоим на
краката си, нямахме сили. На тази гара ни задържаха денонощие.
После разбрахме, че това е Казахска ССР, Кустанайска област. След
едно денонощие ни отведоха с шейни в различни посоки. Мен и моето
семейство ни караха три денонощия. Пристигнахме в Убагански район,
село Ановка. И там ни настаниха в местното училище. Училището не
се отопляваше, беше много студено. В училището стояхме още едно
денонощие без храна и вода. Не ни даваха да ядем, а и те нямаха
нищо. След това ни заведоха в стара къща, където бяхме 6
семейства. Най-малкото семейство беше от седем души. В тази къща
живяхме до месец май. Грижехме се сами за себе си и колхозът
помагаше малко. През май тези, които бяха останали живи и можеха
да работят, си намериха работа, без значение на възрастта. Аз,
както и всички 14-годишни, си намерих работа. Работата беше тежка,
оряхме, бранувахме, а друга работа нямаше. Беше много трудно.
Хората умираха от глад направо на полето по време на работа,
припадаха от глад, боледуваха тежко. Болница нямаше, а на болните
не обръщаха внимание. На тези, които работеха, даваха по 300 грама
хляб, а който не можеше да работи, получаваше само 100 грама. За
работата ни начисляваха трудодни, за един трудоден получавахме 200
грама пшеница. За година ни начисляваха 150-200 трудодни. Така
преживяхме до 1949 година.
А после стана
малко по-леко и реколтата беше по-добра, и пшеница ни дадоха
допълнително. Не знаехме какво е станало с нашите роднини,
приятели. Във всяко село имаше комендатура. Комендантът строго
забраняваше да се излиза извън селото. Който нарушеше забраната го
арестуваха и съдеха. Едва в края на 1953 и началото на 1954 ни
позволиха да пътуваме по селата. Така от 1944 до 1957 живяхме в
това село Ановка. В края на 1957, през декември, се върнахме в
родината.
Публикацията подготви Борислав Скочев |
