|
|
Баща си не
помня. Неговият брат, моят чичо, беше арестуван
(това
разбрах по-късно).
Един път у нас се появиха двама мъже. Сториха ми се много високи.
Сприятелихме се, харесваха ми блестящите им колани, те си играеха
с мен, черпеха ме с каша. Нищо по-вкусно не бях ял. Това беше
сутляш.
В чеченските
села нощем вратите не се заключваха. Когато ме разбудиха, в стаята
светеше лампа. На вратата стояха непознати хора, облечени като
нашите квартиранти. Но моите приятели ги нямаше. Разбира се аз не
знаех, че това е военна униформа, а мислех, че е просто такава,
различна от нашите дрехи. В ръцете на единия имаше предмет, в
долната част си част с нещо приличащо на вита решетка. Тази чудна
решетка привлече вниманието ми. Вече по-голям разбрах, че това е
бил револвер наган.
Заведоха ни в
някакъв двор. Има много народ. Аз съм зад гърба на майка ми, завит
с юрган. Вали сняг.
Вече е съвсем светло. След това се върнахме у дома. Майка ми се
суети, дава нареждания на по-голямата ми сестра. Виждам, че носи
кокошка от курника. Появява се войник, насочва оръжието си към
сестра ми и взима птицата. В мазето въобще не я пуснаха.
Представяме си,
че в такава ситуация навсякъде трябва да се чуват силни женски и
детски плачове. Такова нещо не помня. Само широко отворените
детски очи, гръмогласното мучене на добитъка и протяжният вой на
кучетата.
Това
нагнетяваше мъка и тревога. Войниците от време навреме стреляха
във въздуха и по кучетата.
В двора от
вечерта висяха прани дрехи. Повдига се прането, излиза войник.
Очите му са червени. Значи някои военни тогава са плакали. Тесните
улици са задръстени от огромни коли, никога не бях виждал такива.
На предните им стъкла се движат чистачки. Бях убеден, че именно те
шофират камиона.
Следващата
картина: намирам се на горните легла във вагона. Не знам колко
време е минало от началото на нашето “пътешествие”, подробности от
живота във вагона също не помня. Само това как някакъв мъж,
изправен на вратата, говори на непознат език. Някой беше пробил
дупка в стената на вагона. Каква радост, можехме да гледаме към
улицата. Веднъж видях непознати животни с извити шии. Вървят редом
с влака. От височината на вагона са като играчки. Така за първи
път видях камили. Изглежда бяхме някъде в степите на Казахстан. Но
съдбата определи на нашето семейство село Крупская на 40 километра
от столицата на Киргизия.
По заснежената
степ се беше изопнала дълга колона от шейни. Децата се возят,
възрастните вървят пеша. Нас ни настаниха в пустееща постройка.
Това беше една голяма стая, стените – измазани като у дома, само
че
не
бяха варосани. Най-силното чувство беше на непрестанен глад.
Синьо-сивата супа с няколко пшенични зърна се смяташе за лукс. Не
знам откъде ги взимаха, може би ги даваха местните жители. Имаше
някакви лепкави корени, възрастните ги намираха и изкопаваха. И
досега чувам постоянната молба на друго дете: “Мамо, супа… мамо,
супа”. След това за мен настъпи нощ, пълна тъмнина, после и гладът
ме остави, вече не ми се ядеше. Възприемах състоянието си за
нормално. Не видях как умря онова дете. Сестра ми също лежеше
неподвижна. До днес не мога да разбера откъде мама взе сили, как
се държеше на краката си.
Когато пролетта
беше в разгара си, отново видях света. Краката не ме държаха,
изпълзявах от къщата, отново се учех да ходя като се държах за
стените. Сестра ми се възстанови след мен.
През пролетта на
чеченците им дадоха земя, всички се втурнаха да я обработват, да
копаят землянки. За полуживите хора това беше непосилна работа,
затова копаеха землянките заедно, всеки по реда си. Вече тук, в
землянката, майка ми падна на легло. Мъжът в семейството бях аз,
четиригодишен. По пътя и в първите години загинаха много чеченци.
Гладът, болестите, аклиматизацията увеличаваха смъртността. Не е
ясно колко щяхме да останем, ако не беше традиционната за
чеченците взаимопомощ.
Никога няма да
забравя един случай. Навярно е било през същата 1944 година.
Гладът още не беше си отишъл. Местните жители имаха малки запаси,
чеченците нямаха нищо. Това, което им бяха позволили да вземат от
домовете си, отдавна беше изядено.
Дойде време за прибиране на реколтата и понеже нямаше техника, тя
се прибираше на ръка. На полето оставаха класове. Но гладните
хора, заплашени със затвор, нямаха право да ги прибират. Събираха
ги децата. Полето се охраняваше от конни патрули, взимаха ни
класовете и ни прогонваха. Досега не мога да разбера логиката на
този закон: нека класовете си гният в полето, само да не ги дадат
на гладуващите хора.
Веднъж група
жени отидоха нощем да събират класове. Между тях беше и Салман,
наш съсед. Този поход му струваше
живота. В полето ги открил патрул и го застреляли. Случаят нямаше
никакви последствия, понеже чеченците нямаха граждански права.
Друг случай –
голям бой между чеченците и киргизите. Независимо от пропагандата,
че пристигат врагове на съветската власт, предатели на родината,
разбойници, бандити, с една дума страшни чудовища, местните жители
след срещата си с чеченците се убедиха, че това не е вярно.
Провървя им на тези чеченци, които попаднаха в киргизки или
казахски села. Общата религия помогна за сближаването. Но и
пропагандата си свърши работата. Не помня годината – 1945 или
1946. В центъра на селото имаше някакви празненства, може би
първомайски празник или края на войната. Чеченци нямаше,
държавните празници не се отнасяха за тях. На площада бяха само
няколко наши младежи. Всичко започна банално.
Чеченско момче, без да иска, счупило прозорец в клуба. Киргизец го
ударил силно. Защитил го чеченски младеж. И така се започна. Някой
изтича за помощ. Чеченците бяха 30-40 семейства. Всички се
затичаха към центъра на селото. Боят продължи няколко часа.
Двуметровия могъщ Шарпудин се извисяваше с една глава над тълпата
и крещеше: “Бийте тези с ордените!” Той беше преценил, че военните
могат да организират реална съпротива. При голяма разлика в броя
на хората чеченците спечелиха несъмнена победа. Жертви нямаше,
само ранени. Случаят беше премълчан. На следващия ден дойдоха
киргизи, заклаха овен, изядоха го с нашите старци и се помириха.
Оттогава станахме табу за киргизите. Нямаше никакви сблъсъци, дори
и най-дребни. По-късно някои млади чеченци си взеха за жени
киргизки и ги заведоха в Кавказ. Започнаха да назначават чеченци
за контрольори, механизатори, счетоводители и дори за бригадири.
Подобни боеве,
както по-късно разбрахме, са ставали и на много други места,
където са били отведени чеченците. Много от тях завършвали с
жертви и от двете страни. Особено кръвопролитни били в Източен
Казахстан – Уст-Каменогорск, Лениногорск. Някога властта насила
закарала там хора от криминалната среда за добив на оловно-цинкова
руда.
Тях ги насъсквали
срещу изселените. Някои побои, казват, продължавали по няколко дни.
Разследване никъде не било провеждано.
През 1957, вече
у дома в Кавказ, старата учителка Ева Хрисанфовна Полишчук даде на
чеченските деца да напишат съчинение за изселването. Не бях чел
чуждите съчинения, но ако съдя по собствения си опус, не е имало
кой знае какви произведения. Но Ева Хрисанфовна плака. Изглежда
децата бяха успели да предадат своята болка от чудовищната
несправедливост. Може би старата учителка плачеше, защото сама
беше преживяла такива ужаси. Тя беше полякиня.
Публикацията подготви Борислав Скочев |
