|
|
Преди всичко
искам да поздравя организаторите на конференцията*. Аз съм
ангажиран с конфликта в Чечения близо десетилетие и мога да
кажа, че това е най-впечатляващото събитие по темата, на което
съм присъствал във Вашингтон. Мисля, че то е заслуга на
организаторите, на различните организации, които подкрепиха
тази инициатива. Но може би също е красноречиво свидетелство
за осъзнаването, че този конфликт не е нещо изолирано,
отдалечено, може би трагично, но тривиално, което може да бъде
пренебрегнато. И това е добре.
|
 |
|
|
Като предисловие
искам да кажа, че бях силно впечатлен от сутрешните дискусии,
които покриха важни аспекти на проблема. Те засегнаха няколко
събития от основна важност. Изложиха потенциалното значение на
някои загадки, които все още се
нуждаят от тълкуване, но които свидетелстват за сложността на тази
тема. Дискусията беше информативна, просветителска, провокативна.
Вчера, мислейки
с какво мога да допринеса за дискусията, се запитах върху какво би
трябвало акцентирам, какво бих добавил в присъствието на толкова
експерти, на толкова хора със собствен опит в този конфликт. И
реших, че вероятно най-доброто, което мога да направя, е да
споделя с вас някои размишления по два въпроса. Първият е може би
малко личен. Защо трябва да ни е грижа? Защо мен ме е грижа? И
вторият: какво следва?
Защо ме е грижа?
Защото мен наистина ме е грижа, аз съм ангажиран с този въпрос от
десетилетие. И ме е грижа, защото аз съм твърде много дете на
втората половина на XX век и съм твърде наясно, че XX век беше
най-смъртоносният век в човешката история. Това беше век, през
който в името на различни увлечения бяха преднамерено убити повече
хора, отколкото в цялата история. Ако пресметнете, през този век
бяха умишлено убити повече хора, отколкото във всички предходни
векове. Това е потресаваща статистика.
Това беше век на
безпрецедентна жестокост към най-беззащитните. И всеки, преживял
това, трябва да бъде чувствителен към моралната повеля, съдържаща
се в него.
И кои бяха
главните жертви? Мисля, можем да кажем с болезнена статистическа
прецизност, че главните жертви, ако ги степенуваме, бяха евреите –
всички те определени за избиване, макар и не всички да бяха убити,
но всички те бяха определени да бъдат убити. След това циганите –
всички те определени за избиване, макар и не всички да бяха убити.
И на трето място - чеченците.
Защото, ако
обмислим факта, че през 1944 след 100 години на репресии бе решено
те да бъдат унищожени като нация, което означава да бъдат
изкоренени от своята родина и да бъдат депортирани посред една
студена зима в чужда територия, при което почти половината от тях
измряха – мъже, жени и деца, пропорционално това много се
доближава до случилото се с евреите и с циганите. Почти половината
от населението загина.
А от 1990 насам
колко са загиналите? Чуваме различни изчисления. Но мисля, че има
съгласие за загинали една четвърт от общия брой – не от инциденти,
не от земетресения, не от глад, предизвикан от климатична
катастрофа, а от ръцете на други хора, преднамерено.
И как загинаха
те? Те загинаха като циганите, като евреите: сред всеобщо
мълчание, в самота, с редки и тихи протести “Никога вече!”.
Затова има нещо
особено важно в това, което обсъждаме днес, и то е една от
причините, поради които, мисля, сме съгласни, че трябва да ни е
грижа. Това е първата причина.
Но има и друга
причина, поради която ме е грижа, и тя е, че този случай ни казва
какво става в Америка и това е изключително важно за мен като
американец.
Обърнете
внимание кой отсъства днес. Ние поканихме някои официални руски
представители и никой от тях не дойде, макар че ще имаме гост от
руското посолство, за което сме благодарни. Ние поканихме също
няколко висши американски служители, чиито имена няма да
споменавам, които не дойдоха, а някои от тях дори не отговориха на
поканата. Щастливи сме от присъствието на един официален
американски представител, но не мога да кажа, че правителството на
Съединените щати е силно представено днес тук.
И аз се питам
дали това не ни казва нещо за моралната страна на въпроса.
Доколкото имам поглед върху американската политика спрямо Чечения
от началото на чеченската дилема отпреди почти десетилетие до
днес, бих казал, че видяхме еволюция от първоначалното невежество
до егоистичното безразличие. Първоначалното невежество се прояви в
изказването на президента на Съединените щати, че конфликтът в
Чечения е като американската гражданска война, което,
най-великодушно казано, е невежо изказване. Но е сигурно, че
настоящият президент познава нещата по-добре. Той наистина ги
познава по-добре. Така че сега си нямаме работа с безразличие.
Нито с невежество. Имаме си работа с тактическа целесъобразност.
След 11 септември е по-добре да заметем този случай под килима,
дори ако знаем как стоят нещата.
Има едно интервю
на Джим Лерер с нашия най-висш представител и политически и
морален лидер. Той е запитан от Джим Лерер “Как трябва да постъпим
в случая с Чечения?” Цитирам интервю от октомври 2000 година, една
електорална година.
Лерер
казва: “Трябва ли да спрем помощите от Международния валутен фонд?
Какво друго трябва да направим?”
Отговор:
“Експортно-импортните кредити.”
Лерер:
“Просто да ги прекратим?”
Отговор:
“Да, мисля, че трябва.”
Лерер:
“Докато не направят какво?”
Отговор:
“Докато разберат, че трябва да разрешат спора по мирен начин, и
докато не спрат да бомбардират жени и деца и да принуждават
огромен брой бежанци да напускат Чечения. ”
Лерер: “И
Вие мислите, че това ще има ефект?”
Отговор:
“Ще има по-голям ефект, отколкото това, което опитва
администрацията на Клинтън.”
Така че не можем
да пледираме за неосведоменост на върха. Знаем какъв е залогът.
Знаем какво трябва да направим. Но не го правим. И несъмнено
целият случай беше използван след 11 септември от руското
правителство, което знае как да си послужи с една ключова фраза, с
една ключова дума: “тероризъм”. “Тероризъм” – това предизвиква
реакция като у кучето на Павлов. Това беше тактически използвано
за създаването на нещо, което, страхувам се, е вид бюрократична
страхливост.
Веднъж обсъждах
това на най-високо ниво – на много високо ниво с много
високопоставено лице. Стигнахме до въпроса за тероризма и аз
казах: “Да, тероризмът е отвратителен и ясно трябва да бъде
осъден. Но какво ще кажете за бомбените килими и артилерийския
обстрел срещу Грозни, при които бяха убити хиляди граждани. Това
не е ли терор?” И след кратко колебание получих отговор: “Това не
е терор. Това е използване на сила.”…
(Смях.)
…Разлика, която
някак си ми убягва.
Има дори
бюрократичен пример на това, което се страхувам, че е бюрократична
страхливост, проявен в пълния контраст между начина, по който
датчаните и британците наскоро разрешиха делото на Закаев,
представителя на чеченците в Западна Европа, радетел за мирно
разрешаване на конфликта, и начина, по който правителството на
Съединените щати постъпи в много подобния случай с Иляс Ахмадов,
външния министър на Чечения, който също търси мирно международно
решение на конфликта и тук, в САЩ. Знаете за неговото предложение,
наречено “плана Ахмадов”.
Пределно ясно е,
че руското правителство и особено Путин искат да накарат и двамата
да млъкнат, защото така е по-лесно да сведеш проблема до
черно-бели категории: добрите момчета срещу терористите. И
чеченците, които предлагат мир и компромис, са неудобни.
Руснаците се
опитаха да екстрадират Закаев от Дания. Датчаните след кратка
процедура отказаха на искането за екстрадиция, прекратявайки
делото като нелепо. След това руснаците опитаха с британците.
Британците след неколкомесечна съдебна процедура направиха същото,
разобличавайки руските доказателства като подправени, обвинявайки
руснаците в използването на мъчения, и накрая сами решиха да му
предоставят убежище.
А когато Ахмадов
помоли за убежище, правителството на Съединените щати прехвърли
случая на
Службата по
имиграция и натурализация, вместо само да
вземе решение,
за което съществува и дискреционната власт. Делото беше провлачено
с месеци в Службата по имиграция, буквално бе провлачено с месеци.
И накрая, след първоначалното разглеждане на ниско ниво, беше
направена препоръка за предоставяне на убежище. Но скоро след това
на високо ниво от висока инстанция му беше отказано. И не само му
беше отказано убежище, но когато делото отиде в съда,
американското правителство отново забави процеса с месеци като
настоя на отрицателното си мнение, но признавайки, че не е готово
да изложи доводите си.
Междувременно
семейството на Ахмадов беше оставено с месеци в Южен Кавказ и
новороденото му с физически недъзи дете беше лишено от ефикасна
медицинска помощ, а на семейството не беше позволено да дойде в
Съединените щати.
Мога да добавя,
че апелите, написани и подписани от хора като ръководителя
на Агенцията на ООН за бежанците
Рууд Люберс,
когото чухте тази сутрин, от сенатор Джон Маккейн до Том Ридж,
който сега ръководи имиграционната служба, от сенатор Кенеди, от
мен и от някои други, в повечето случаи останаха без отговор.
Ще повторя, че в
този случай не са руснаците, които правят това, както е в случаите
с Дания и Великобритания. Това се върши от американското
правителство, което се доверява на руските доказателства,
поразително напомнящи доказателствата, предоставени на датчаните и
британците.
Мисля, че в това
има урок или повод за безпокойство. Можем ли да очакваме от хора,
на които сме отказали надежда, да бъдат умерени? Дали сами не
подтикваме чеченците към екстремизъм? Не вършим ли това, което
Путин иска да правим? И не сме ли научили от историята на XX век,
че мълчанието понякога е съучастничество? Мисля, че това са
въпроси, които трябва да си задаваме, когато срещаме външно
предизвикателство, изискващо отговор. Но за да заслужаваме доверие
и да имаме морален авторитет, ние трябва да стоим зад принципите
си.
(Аплодисменти)
Има и трета
причина, поради която ме е грижа и поради която мисля, че хората
трябва да ги е грижа, и тя е в това, което Чечения прави с Русия.
Някои ще кажат, че това е лицемерие, че е подвеждане, затова няма
да използвам сантиментални думи. Ще го кажа с безстрастни
геополитически понятия. Мисля, че случаят с Чечения забавя
постимперската трансформация на Русия. Не само я забавя, но я кара
да тръгне в обратна посока. Ето защо това трябва да ни вълнува.
Случаят с
Чечения има известни аналогии, наблягам на думата “известни”,
защото приликата не означава идентичност. Има известни прилики с
Алжирския случай, който стоеше на пътя на модернизацията,
демократизацията и европеизацията на Франция. Само се запитайте
къде би била Франция днес, ако случаят с Алжир не бе разрешен, ако
той продължаваше да бъде подтискан, ако Франция все още
претендираше, че Алжир е Франция и алжирците са французи.
Нужен беше велик
човек, който да разреши този проблем, да разсече гордиевия възел,
да скъса с миналото и да направи изводите, които позволиха на
Франция да бъде това, което е. Дьо Гол беше велик човек, образно и
буквално. Путин не е. Той е малък човек, който се обръща към
най-лошите инстинкти…
(Аплодисменти)
…Той е малък
човек, който се обръща към най-лошите инстинкти на своята страна.
А Русия има и добри инстинкти. Има смели руснаци, които се борят
за принципите си по начин, на който малко от нас биха се осмелили
да подражават, и ние им дължим много. Те са бъдещето на Русия. И
вие знаете техните имена…
(Аплодисменти)
…и те заслужават
нашите аплодисменти.
Но точно сега
сме свидетели на регресивен процес, в който Русия се превръща в
автокрация със западаща социална структура. Според криминалната
статистика тя е една от страните с най-голямо насилие в света.
Това е страна, привързана към териториален мит, който замъглява
реалистичната преценка на действителността, териториален мит,
основан на представата, че си велика страна, ако владееш голяма
територия. Много заблуждаващ мит, защото замъглява преценката кое
в модерната епоха представлява национално величие и национално
влияние и национална мощ.
Наскоро излезе
една много интересна книга от Фиона Хил, към която искам да
привлека вниманието ви, за последствията от насилственото
заселване през съветската епоха на големи части от руското
население в икономически нецелесъобразно разположени градове, в
климатични зони, които са неблагоприятни за социалното развитие.
Но тези представи на териториалния мит и териториалната цялост
са вградени дълбоко в руския политически дух, и те пречат на Русия
да върви към модерната епоха.
Вярвам, че това
ще се промени, защото моето убеждение е, че режимът на Путин е
последното издихание на съветската ера. Това е последното
издихание на съветската ера.
(Аплодисменти)
Това е режим,
базиран върху съвременната образована прослойка на КГБ, на хора
привилегировани, интелигентни, имали възможност да пътуват и да
четат, приучени да властват, със силно носталгична представа за
властта, за авторитета. Но ако познавахте руснаци
от предишните поколения, руснаци от 30-те и 40-те години,
щяхте да намерите огромна разлика.
Мога уверено да
предскажа, че в рамките на десетилетие ще има руски лидер, който
ще е получил бизнес-образование в САЩ, руски министри, които ще са
завършили западни университети, и руски елит, който ще бъде не
по-лош от всеки друг.
И така идвам до
моето заключение. Беше казано по-рано, че Русия не може да даде
независимост на Чечения. Това е вярно за днешния ден. Но ако Русия
стане пълноправен член на европейската общност, на международната
общност, ако стане част от Запада, ако нашата стратегическа цел за
бъдеща Русия бъде постигната, това ще бъде една различна Русия.
Това ще бъде различна Русия, за която собственото й величие ще е
дефинирано чрез други понятия, в която ще има дълбоко разбиране,
че някои митове са изживели времето си.
Една различна
Русия ще има различно определение за това какво е Русия и в какво
е нейното величие, и ако има хора, които не искат да са част от
Русия, мъдрото решение ще бъде да се установят други отношения с
тях.
Мисля, нашата
цел трябва да бъде това да се случи, да го направим да се случи, и
преди всичко трябва да поддържаме случаят с Чечения като част от
международния дневен ред. Този случай не бива да бъде замитан под
килима. Това е част от дългосрочната ни стратегическа програма,
която включва нашата собствена роля в света, нашата чувствителност
към това, което принципно защитаваме, а също е важен момент в
определянето на нашите отношения с Русия и в оформянето на новата
световна система.
За да поддържаме
този случай като част от международния дневен ред, трябва да бъдат
вършени две неща. Първото е да продължим да изтъкваме
международната отговорност за спасяването на чеченската нация,
защото тя е изправена пред опасността от геноцидално изтребление.
И това означава да се увеличат международните опити за помощ,
предлагайки помощ, дори ако руското правителство не я приема,
уверявайки се, че международната общност е благородно отзивчива
към необходимостта да бъде спасен чеченският народ и да бъде
запазена неговата структура и идентичност, така че това, което
Сталин започна през 1944, да не стане реалност вследствие на
случващото се днес.
(Аплодисменти)
И второ, ние
трябва да продължим да подчертаваме елементарното положение, че
ако Русия желае да бъде част от Запада, тя не може да дойде на
Запад със своя имперски багаж, с наследството на миналото. Няма
място в западната общност, в атлантическата общност, няма място в
Европейския съюз за страна, която провежда колониална политика с
характер на геноцид, дали умишлено или не. И можем да спорим дали
това е умишлена политика, но знаем, че случаят de facto е точно
такъв. Просто няма място в западната общност за такава страна.
Няма никакво място в понятието за демокрация за тази реалност.
Изнасяйки този проблем напред, не означава, че трябва да
пожертваме други проблеми и други отношения. Но означава да бъдем
прями, означава да бъдем честни, означава да бъдем ясни. А това в
края на краищата е необходимото качество за световно лидерство.
Ако сме отговорни към собствената си роля в света, ако сме
отговорни към това, което искаме Русия да стане, и ако ни е грижа
кое ни определя като хора, тогава ще знаем как да постъпим.
Благодаря ви!
(Аплодисменти)
Радек Сикорски:
Имаме десет минути за въпроси. Д-р Бжежински беше любезен да се
съгласи да отговори. Моля!
Въпрос:
Казвам се Алвина и съм студент в Бъркли. Намирате
ли някакви паралели между американо-иракската война и
руско-чеченската? Моля, бихте ли коментирали!
Бжежински:
Могат да се направят паралели, но както казах по-рано, въпреки
паралелите или приликите или аналогиите има някои значителни
разлики. Мисля, че разликите са по-съществени от паралелите. Ако
сами се вкараме в ситуация, от която не можем да излезем сами, и
същевременно антиамериканската враждебност стане доминираща, ако
кръвопролитието се разпространи, тогава приликите ще нараснат. Но
в действителност разликите са много по-важни.
Ние не се готвим
да опустошим Ирак и да го присъединим към Съединените щати. Ние не
бомбардирахме Багдад, докато не оставим камък върху камък. Не
прогонихме половината или една трета от иракското население вън от
страната. И прочие, и прочие, и прочие. Така че разликите са
по-съществени.
Въпрос:
Франк Корбин от адвокатска фирма
DeKiefer and
Horgan.
Ако отношенията между Руската федерация и Чечения трябва да се
променят, какви възможни форми предвиждате и какъв трябва да е
процесът за постигане на тези форми.
Бжежински:
Преди всичко е важно руснаците да осъзнаят, че ако искат да
разрешат конфликта по мирен път, ще трябва да преговарят с тези
чеченци, които се борят за независимост, защото тяхната съпротива
е критичният параметър на конфликта. И ние трябва ясно да обявим
своята позиция, че преговорите с Масхадов са необходимото условие
за разрешаване на конфликта, защото е очевидно, че руснаците искат
да маргинализират чеченската Съпротива и да разделят чеченците
колкото е възможно повече, така че да могат да твърдят, че няма
друга страна в мирния процес, няма с кого да преговаряме, освен с
тези хора, които ние самите създадохме, като Кадиров. Признанието,
че има партньор за преговори, е отправната точка.
Могат да бъдат
предвидени различни междинни мерки, които могат да удовлетворят
най-неотложните нужди на двете страни, без да задоволяват напълно
някоя от тях, и които ще изискват отстъпки от страна на чеченците
за постигане на някакъв специален статут, или някакъв асоцииран
статут, или някаква връзка с Руската федерация. Накратко, нуждаем
се от комбинация на пътна карта и действително съгласие. Трябва да
има усещане за посока и една широка дефиниция на целта, но може би
с реализация, чиито междинни стадии са необходими и могат да бъдат
продължени.
Но ние още не
сме стигнали дотам и едва когато международната общност, и особено
Съединените щати, имат една по-ясна позиция, така че проблемът да
стане част от международно обсъждане, тогава ще има промяна и в
руската позиция. Точно сега Путин вероятно чувства, че нито у
дома, нито навън нещо го принуждава да прави някакви промени. Той
трябва да бъде убеден да ги направи и това може да стане, само ако
има натиск отвън и ако самата Русия, особено младото поколение
руснаци, осъзнаят, че имперското минало просто е несъвместимо със
съвременната епоха.
Въпрос:
Стив Биган от офиса на лидера на сенатското мнозинство.
Д-р Бжежински, благодаря за Вашите бележки. Мисля, че това беше
превъзходно изложение по темата. Моят въпрос е следният. Вие
препоръчахте няколко неща да бъдат направени от правителството на
Съединените щати. Едното е да бъде вложена повече прямота в
отношенията. Вие прочетохте цитати от дискусия относно
използването на кредитирането като начин за въздействие. Можете ли
да изброите три или четири неща, които правителството на
Съединените щати би трябвало да направи сега, за да засили
натиска? Знаете за идеите относно руското участие в институциите и
прочие. Можете ли да назовете няколко неща, които конкретно можем
да направим?
Бжежински:
Благодаря Ви! Преди всичко позволете ми да кажа, че Вие лично и
Вашият сенатор сте показали забележителен интерес по темата, която
обсъждаме, оценявам това високо и то е показателно, че такъв
проблем съществува.
Относно това,
което може да бъде направено, ще посоча само един пример. Имам
предвид, че има и много други, но един е особено подходящ в този
момент, и това е така наречената Г-7 или Г-8. Ние превърнахме Г-8
в нещо смехотворно, защото идеята за Г-7 беше водещите демокрации,
богатите, водещите демократични държави да се събират на основата
на споделени ценности, за да обсъждат заедно проблемите и да
намират общи решения на общи проблеми. А сега имаме вътре
правителство, което нарушава човешките права, не само спрямо
чеченците, но все повече и спрямо собствения си народ, чрез
ограничаване свободата на медиите, чрез манипулиране на изборите,
чрез връщане на стрелките назад.
Дали наистина
Русия принадлежи към Г-8? Не би ни струвало много да направим
промяна, да отстраним някого от тази среща. Нека да не позволяваме
да ни заблуждават. Те искат да бъдат на тази среща. Те искат да
играят тази роля. Защото тя има голяма стойност. Това е нещо
ценно, което можем да откажем с малка цена за самите нас, но с
много голям педагогичен ефект. Ето един пример и може би сенаторът
може да направи нещо по въпроса.
Радек Сикорски:
Още един-два въпроса…
Въпрос:
Ник Данилоф от
Northeastern
University.
Днес чухме, че чеченската Съпротива е разделена, има част, която е
умерена, има друга част, която става все по-радикална. Знаем, че
съществува конфликт между полевия командир Басаев и президента
Масхадов. Ако има мирни преговори между Москва и Чечения, с кого
трябва да преговаря Москва?
Бжежински:
Ясно е, че с умерените, ясно е, че с Масхадов, и колкото по-скоро,
толкова по-добре, защото колкото по-дълго продължава конфликтът,
толкова по-вероятно е динамиката на конфликта да отиде в посоката
на екстремистите. Това е логиката на тази ситуация.
Възможно е
нежеланието да се водят преговори с Масхадов да идва от
преднамереното желание да се тласнат чеченците към все
по-екстремно състояние, за да бъдат дискредитирани и да се
оправдае отсъствието на преговори. И аз мисля, че това е много
основателно подозрение.
Въпрос:
Анна Бродкаст. Вие отбелязахте мита за териториалната цялост,
който подклажда войната в Чечения. Не мислите ли, че е възможно
войната в Чечения да има много по-рационална причина и това в
крайна сметка да е нефта в Чечения? Малко съм изненадана, че
темата за нефта не бе спомената на конференцията до сега. Но в
крайна сметка вероятно именно чеченският нефт поддържа руската
армия там и руската армия има интерес от оставането си в Чечения и
използването на нейните природни ресурси. Моят въпрос е как
виждате решението на този проблем?
Бжежински:
Не мога напълно да се съглася с Вашето акцентиране върху чеченския
нефт. Има петролни кладенци в Чечения и Чечения е важна точка от
транзита, и е вън от съмнение, че руските военнокомандващи печелят
за себе си като отклоняват от местния нефт. Но като цяло, в
сравнение с пълния обем на добива на нефт в Русия, добивът в
Чечения е много, много незначителен. Толкова незначителен, че това
просто не е важен фактор при целия потенциал на руската икономика.
- - -
*
Изказване на
Збигнев Бжежински на конференцията “Катастрофата в
Чечения”, организирана на 10 декември 2003 от “Нова
американска инициатива” на института
American
Enterprise в
сътрудничество с Американския комитет за мир в Чечения,
Amnesty
International USA, Freedom House, Jamestown Foundation
и Радио Свободна Европа/Радио Свобода за възможностите за
постигане на мирно решение в Чечения. Между взелите участие бяха
Хасан Баиев, чеченски хирург, Андрей Бабицки, журналист от Радио
Свобода, който бе държан в руски филтрационен лагер в Чечения,
Рууд Люберс, върховен комисар на ООН за бежанците, Андрю Майер,
автор на
Black Earth: A
Journey Through Russia After the Fall,
лорд Джъд, бивш докладчик за Чечения в ПАСЕ, Иляс Ахмадов, външен
министър в правителството на Аслан Масхадов, Томас Дайн, шеф на
Радио Свободна Европа/Радио Свобода, Андрей Пионтковски, директор
на Института за стратегически изследвания в Москва, Джери Фулър от
американския Музей на холокоста.
**
Збигнев Бжежински е роден през
1928 във Варшава,
съветник по
националната сигурност на президента
Картър (1977-1981),
политолог и геополитически анализатор с влияние върху
американската политика в продължение на десетилетия. Съпредседател
на Американския комитет за мир в Чечения.
Публикацията
подготви Борислав Скочев |
