|
|
>> Продължение
от 1 декември 2004
“Драги
радиослушатели, телевизионни зрители и сънародници такива,
Десетки, а защо
не – стотици хиляди обективни, субективни, позитивни, негативни,
активни и пасивни зрители са изпълнили до безкраен предел
трибуните, пият бира, ядат фъстъци, псуват и псувайки развяват
вече написани или трескаво замислят все още ненаписани нецензурни
думи и лозунги. Обстановка, с която може да се гордее всеки
световен стадион, който очаква нещо, което не е виждал, или вижда
нещо, което не е очаквал. Както му е ред, зад мястото, където би
трябвало да е, но не е едната врата, са секторирани привържениците
на другия отбор, а зад мястото, където би трябвало да е, но не е
другата врата – на единия. Вълните от скандирания - “ Долу...!”,
“Горе...!”, “Победа...!”, “Боклуци...!” “Искаме...!”, “Не щеме
ний...!”, неясно формулирани, но точно адресирани сексуални
пожелания към близки роднини от двата пола се омесват,
неутрализират, унищожават и обогатяват в зоната на дифузия някъде
над официалната трибуна, на която са заели своите постоянни места
Тримата Интелектуалци, Платените Коментатори, Независимите
Журналисти, Стоящите Над Някакви Неща Социолози, Стоящите Под
Други Неща Политици, Притежателите На Подарения Отговорен
Национален Капитал, Духът на Стоянчо Ганев, Новото Време
и Батето. Точно срещу тях е разположена вратата.
Една за всички
- всички във една, както е казал Дилов-син, а съвсем малко след
него потвърдено и от Дюма-баба, Дюма-дядо и Дюма-внуче.
Драги
слушатели, зрители, медсестри и прочие запалянковски електорат,
като знаем за огромния интерес към днешната среща, се опитах да
интервюирам някой от организаторите, селекционерите, треньорите,
сутеньорите или състезателите, ангажирани в нея. Това, с което се
сдобих след двуседмично тичане и чукане, е един телефонен
разговор, запис от който предлагам да изслушаме заедно:
“ - Ало, търся някой от господарите на мълчанието, с кого говоря ?
- В едно от мълчанията на господарите, му е мястото, но не и времето да
се каже.
- Кажете ни тогава нещо за предстоящата среща. Нас ни.....
- Нас не ни.....Мога само да кажа, че разполагаме с двадесет и един незнаещи да могат и
неможещи да знаят. Двадесет и вторият е от другия отбор.
- Нещо в тактически план?
- Нашата тактика е:“ Още е рано да се каже, вече е късно да се плаче,
но винаги, за всичко е виновен Костов!”
- Знаем, че битката ще е безкомпромисно, но...
- Разбира се, че ще е безкомпромисна. Още Левски е казал: “Ако имам
правá – те са си само НегоВи! Ако имам задължения,
те са на цял народ!” Или нещо в този смисъл, ако въобще има
някакъв сми....... “
Тук, драги
слушатели и зрители телефонът ми беше затворен, но за сметка на
това, ето, че се отварят вратите на съблекалните, от които
излизат, да, най-сетне излизат състезателите, най-сетне
дългоочакваната среща между “НегоВите” и “Народът”
е на път да стане факт. Стадионът е на крака, викове, свирки,
кларинети, тъпани, зурни, шум-неистов, френетичен, все по малко
неистов, все по-малко френетичен, докато над зеления кривоъгълник
с форма на националните ни граници увисва пълна тишина и стадионът
отново си сяда на задника.
Състезателите
наистина са двадесет и двама. Двадесет и един от тях са облечени с
червени фланелки, ожълтени гащета, червени чорапки, всички с номер
9 на гърба и надпис “НВ” на гърдите, снажни, мускулести,
охранени, дисциплинирани, като първична партийна организация с
извинение. Двадесет и вторият... майко мила, жив да го оплачеш,
хърбавичък деликатно
казано,
увиснала бяла фланелка с номер
1
отзад и
надпис“Народът“
отпред и още по увиснали, ако това е възможно, зелени гащета, а
необходимото червено може да се открие само в зачервените от
недоспиване, недояждане и злоупотреба с лошокачествен алкохол очи,
без чорапки, завалията, и бос.
Води ги Същата
Стогодишната Съдийска Бригада „Чавдар”, Която Притежава Свирката.
Свирката също е
червена.
Но с две жълти
ивици.
Играчите заемат
местата си: номер едно на вратата, всички останали-около дуспата.
“НегоВите“ имат право да бият дузпи, “ Народът”–задължението
да се мята пред мрежата.
Първата топка е
на бялата точка. На нея пише: “Национален дълг”.
Удар - гол!
На втората топка
пише: “Национална икономика“.
Удар - гол!
На третата топка
пише: “Национално достойнство“.
Удар - гол!
На четвъртата
топка пише: “Национална история“.
Удар - гол!
На петата:
“Бъдеще“.
Удар - гол!
”Хляб“ - гол!
”Живот“ - гол!
”Цар” – и той
гол!
Г-о-о-ол!
Гол след гол,
скъпи сънародници
мои, и всеки следващ гол по-гол от предишния гол, въпреки, че нито
един гол не би могъл да е по-гол от който и да е друг гол.
Безполезни са отчаяните салтоморталета на вратарчето с почти
трикольорен екип, ако включим и очите. Мрежата зад гърба му е
пълна с голи топки, които други вкараха там, но той трябва да ги
извади с голи ръце.
Безжалостни
попадения, драги слушатели и зрители, съпроводени от интелигентни
модерни ръкопляскания за лява ръка и издигнат над официалната
трибуна трансперант с надпис “НИЕ ПАК СМЕ ТУК!“, неориентирани, но
добре организирани възгласи: “СПОЛУКА!”, “ЗА БЪЛГАРИЯ!”, “СИН
БОКЛУК!”, “КОСТОВ Е ВИНОВЕН!”, лющене на семки, предимно тиквени,
доставени специално с чартъри от Северна Корея и Монголия,
Ботсвана и Брега на Червените Слонове.
Над
националния ни стадион с форма на националните
ни граници се вие мелодия от последната национална
култова фолктава на Кондьо...
По обяд повтарят
вчерашното национално шоу на Слави...
Но къде е
самата нация, драги зрители и слушатели?
Ние с теб,
любезни читателю, както сме си малки и незначителни, знаем къде е
нацията. Тя е в глава четвърта, в търсене на собствената си
глава и чудейки се – изпълнена ли е вече присъдата.
Не ни е работа
да се правим на Мира Янова, но можем абсолютно социологично да
предвидим, че все повече хора ще си я намират. Главата, става
дума, дай Боже и Мира също. Но има още път да се извърви. И като
върви по този път, четейки естествено труд, ние с
теб откриваме най-различни неща, писани в него, неща, които с
удоволствие бихме отминали позитивно, но тези самите неща се
закачат за нас като тръни на бент, не искат да си заминават по
течението. И знаете ли защо?
Защото те точно
затова са написани там – за да заседнат в гърлото ни като кост, да
не ни дават да дишаме свободно, да не ни позволяват да освободим
мисълта си от тях, нито да преглътнем.
Следва продължение >>
|
