15-12-2004

>> Продължение

Много отвлечено и иносказателно го дадох. И скучновато навярно. Щото ме е страх да продължа по същество - не знам как! В онова селце и без мен нещата ще си потекат по пътечката на националната ни История, която после Андрей Пантев ще ни обясни по научному. Денчо ли беше, ще си порастне, ще го оженят, едно време така е ставало, той ще има само един син, което за онова време си е изключение и донякъде срамно. Но причината ще е в дългото безплодие на булката му Райна. След ходене по манастири, лекуване с билки, гонене на магии, леене на куршум и други спешни и необходими медицински

Къщата с кръчмата край моста?

мерки, тя ще роди кръстения на дядо си Никола и той ще им остане. Никола, от своя страна, като стане на двайсет и седем години (тук вмятаме безспорния наследствен белег на въпросния род, че всички мъже в него са се женили на двадесет и седем години), ще бъде сватосан за момата Рада. Те ще имат седем деца (и това число като че ли става магическо в детепроизводството за въпросния род), най-малкото от които, изтърсачето, както се казвало тогава, че и сега, се родило навръх хилядо и деветстотната година. Внукът на Пракръстник Рачо, сам кръстен на прадядо си Рачо и имащ току що роден син Рачо, му станал кръстник, и го кръстил Рачо.

Тук вече навлизаме в малко по-познати води.

Та бащата на Рачо-Никола бил ковач. Всяка пролет гурбетчиите на север от Планината тръгвали на юг към Турско и Гръцко. Пътят през Нея започвал от Селцето и всички, преди да тръгнат по стръмното усое нагоре, преспивали в него и подковавали конете си. Умен човек е бил Никола, спор няма. Като забелязъл, че в Царството нещо се раздвижва, той оценил подковаването на коне и клепането на коси като нискодоходно занятие, с каквото такава челяд не може да се изгледа лесно. Седем деца са това! Докато са малки, добре. Всяка дрешка минавала в следващото докато се скъса необратимо и фатално. Кокошките, прасето, козите, кравите изхранвали някак си шумната челяд, но като пораснат и дойде времето да се задомяват, трябват пари. Селото вече имало трийсетина къщи. И два моста. От долния тръгвал пътят дъм Планината, от горния- пътеките към колибите. Ковачницата на Никола била при долния, а къщата му - при горния мост. И отворил той първата кръчма в Селцето. В приземието на къщата си, което както вече беше обяснено, е най-горният етаж. За другите стаи се отивало по тясна стълба надолу. В едната от тях наковал дървени нари, та да могат гурбетчиите да си пийнат, хапнат и наспят преди тръгване. Сол, катран, газ, фитили за ламби и ламбени шишета, дребни бонбони, знам ли какво още се е продавало срещу пари, яйца, кокошки и кой каквото имал за размяна до горния мост, по който всеки ден колибарите слизали от Планината или си тръгвали към баирите. Кръчмата била и по попътна за гурбетчиите, които минавали поне два пъти в годината. Както се казва- на входа и изхода на Селцето. Дай Боже всекиму!

Никола бил буден човек. Всичките му деца ходили на училище. Момчетата до трето отделение, сиреч докато станели на десет години. След това ги пращал да учат занаят. Имал три момчета. Най-големият, Иван, станал ковач. Взел го при себе си, той почнал като мирак, после станал през калфа, накрая - майстор. Тъкмо се изучил, дошла Балканската война и той, двайсет и осем годишен, загинал под Одрин. Друг син за своя занаят не поискал. Вторият си син, Христо, пратил в съседното по-голямо село да чиракува при един шивач. След седем години

Продукцията на потомствените шивачи?

Христо се явил на изпит за майсторско свидетелство в околийския град и го взел. Отворил си шивашки дюкян в селото. Следващите четири деца били момичата. Тях изучил до четвърти клас. Което ще рече днешният седми. Мъжете, казвал той, трябва да са силни, да имат занаят, да работят и да изкарват пари. А жените трябва да са кротки и умни, защото къщата и децата се въртят от тях. Ето така, от дума на дума, Никола направил шест нови къщи - за  всяко дете по една. Без Рачо. Най-малкият трябвало да ги гледа него и Рада като остареят, затова за него оставала бащината къща. Тази с кръчмата. 

Купил най-хубавите бахчи покрай Реката под Селцето. Бил човек спокоен, едър, мустакат балканджия с благ и умен поглед, работлив и пестелив, богобоязлив и почтен. Мога да го покажа на снимка с достолепната му жена Рада и седем деца на различна възраст - от шестгодишния Рачо до двайсет и една годишният Иван. Една такава, измислена снимка, като цялата тази измислена история.

Както справедливо забелязваш, в разказаното до тук липсват ярки образи, сложни характери, заплетени интриги. Прилича на влакче, което трака по теснолинейката си през годините, край него прелитат някакви свързани едно с друго лица и събития, които само регистрираме без да влизаме по-навътре в тях и дано за това някъде в края на  маршрута ни чака сериозно основание.

На двадесет и седем години, както вече всички знаем, Рачо се оженил. Преди да му се родят седемте деца - шест момчета и едно момиче, му се случили следните неща:

• Ходил три години на училище.

• От десет до дванайсет годишен пасял кравите, козите, помагал във всички селски работи, ходел по реката за риба и раци.

• На дванайсет години баща му го завел при брат му Христо за чирак. На двайсет го взели тиловак в армията- кърпел скъсани униформи.

• Като се уволнил се върнал в Селцето. Денем шиел в дюкяна на брат си-вече като калфа и се подготвял за изпит пред шивашкия еснаф за майстор шивач. Вечер ергенувал по околните колиби и села.

• Две години по-късно взел майсторското свидетелство. В Селцето шивашките дюкяни станали два.

• През всичкото това време, останалите му сестри и Христо вече се били задомили, щъкали деца. Две от сестрите му били сватосани от стари роднини за ергени от Градчето, в което започнахме историята.

Там вече дори и споменът за чумата бил изчезнал.

Рачо бил висок, строен, хубавец с изпъстрени светли очи. Обичали го всички. Трите години училище му отворили прозорчето към мъдростта на книгите, към безкрайността на света и краткостта на живота. Четял всичко, което стигало до селото. Бил първият, който се абонирал за вестник с подлистник, в който публикували известни тогава, а и сега романи. Бил добър в занаята и Христо започнал да му праща клиенти. Както се казва, стъпил си на краката. Дошло времето да се задоми. Но нито на него му харесвали, нито пък сестрите давали и дума да се издума за жена от село. А и там, като помислиш, почти всички моми му се падали някаква роднина.

Най-голямата от сестрите му-Цанка, отдавна живеела с мъжа си в Градчето. Тя намерила ерген за сестра си Райна. Заела се и с търсене на бъдещата булка на Рачо.

Следва продължение >>