15-12-2004

Тази история изпълзя от тъмните гънки на подсъзнанието ми месец след като приключи експедицията до Ковачевица. Привидно няма никаква връзка с нея. Но ако тази вечер мога да бъда пак там, в кръчмата с чудесното име “Кръчма”, бих помолил всички да седнем около кюмбето и аз, пийвайки си бавно, тихо и с уважение бих я разказал лично на чудесната домакиня. Останалите, ако искат да слушат…

Отвори си една бира за моя сметка и слушай. Започвам една нова история. Тя отдавна зрее в мен, но ми трябваше поне един верен слушател, за да съм сигурен, че има смисъл да я следвам.

Разбира се, всичко в нея е напълно измислено. Като живота, който живеем. И започва преди много, много години….

Имало едно време едно царство, сгушило се някъде по Божията земя. В това царство имало градче, мъничко, чисто и достойно, като пишката на десет годишно момче. Животът там следвал справедливата си логика, хората подчинявали единствения си и труден живот на историческите обстоятелства и не смятали, че който и да е от тях е по-заслужил или по-виновен за този железен факт.

В този момент обаче, вечният екзаминатор - Съдбата - докарала чумата.

За съвремения сърфист в интернет чумата е нещо като египетска мумия. Нещо, което се изследва от археолози, антрополози, едва ли не палеонтолози. Тук си припомням един жесток филм от преди достатъчно много години, за да си го чувала. Филмът е „Армията на Бранкалеоне”. Двусериен. С Виторио Гасман. В този филм имаше чума. Истинска!

Та в онова градче дошла чумата. Това било някъде в края на 1699 или в началото на 1701-ва, което от днешна гледна точка е едно и също. Но от гледна точка на живеещите тогава във въпросното градче нещата стояли по съвсем друг начин.

Иска ми се да вмъкна едно свое убеждение, плод на зелено и юношеско разсъждение, което някакси доказва, че за да стигне човек до истината, не е необходимо да е на смъртен одър. И то е, че е изключителна грешка, пълна глупост и наивна заблуда е да си въобразяваш, че всеки следващ в дървото на живота е по-умен от предишния. Ако Бог съществува, а това е безспорно, то Той знае, че за мен и теб всички, живели преди нас от моя и от твоя род, са направили всичко, което прави възможно моето и твоето съществуване. Ние пък трябва да направим всичко възможно за да съществуват хората след нас.

Следва нещо много лично. Преди около двайсет години определих кой съм. Защо съм. Може би се отнася само за мен, а може би не. Това са няколко изречения. Чуй ги, и не ги коментирай.

“…За родителите си знам това, което знам.

За родителите на родителеите си знам това, което съм чувал.

За родителите на родителите на своите родители не знам нищо.

Децата ми знаят за мен това, което знаят.

Децата на децата ми ще знаят за мен това, което ще чуят.

Децата на децата на моите деца няма да знаят нищо за мен."

Аз съм единствената жива връзка между тези, за които нищо не зная, и тези, които нищо няма да знаят за мен!”

Връщаме се в чумавото градче. Там имало едно семейство, той може би се казвал Никола, а тя - Дешка, защо не. Тогава имената в този край били такива - ясни, кратки и хубави. Имали седем деца. И момченца, и момиченца. Ние ги знаем като число, бройка, но за тях са си били рожбички. Едно по едно шест от тях погълнала чумата. Останало едно момченце. За да го спасят, Никола и Дешка натоварили каквото могат на една каруца и се преселили в някакво място пак насред Балкана (или Родопа – казва ли ти някой? – може би точно тогава и по тази причина са започнали да зидат всичките тия зидове в и около Ковачевица...), но на цели двайсет километра от изгарящото градче. Тогава това си е било разстояние.

Нали се сещаш, имена тук няма да се споменават. Всичко е измислено, всичко е приказка. Може да е било в Балкана, Странджа, Сакар, Рила, Пирин или някъде другаде и това няма никакво значение за нашата история. Важното е, че тази Планина винаги е съществувала.

Мястото, в което се преселили Никола и жена му с оцелелия Денчо, също било като изрязано от приказките. И все още си е такова, но няма да ти кажа кое е, понеже и аз не знам. Важното е, че то съществува и аз винаги, когато мога, ходя там. И като си спомня онова, което видях в Ковачевица, затаил дъх пред това, което е очите ми, започвам да си мисля: дали пък това място не е било там, в Родопа?…

Значи, планината били надвиснала около него, но не за да го смачка, а за да го пази от “зли бури и студени ветри”. Току до него се вливали една в друга три реки (или две? – всичко е забулено в митове...), бистри и скокливи, пълни с всякаква полезна живинка. Селцето, което се създало някак си спонтанно, като историческа необходимост и неизбежност, било заселено от хора будни, преживяли много мъка, отворени към света, който, както ще разберем по-късно, не закъснял да ги потърси

Иска ми се да разкажа още малко за това Селце. То си е уникално отвсякъде. Този факт и до днес знаят само родените в него.

Дядо Манчо, който след това доживял до сто години, слязъл пръв на това място, дето се вливали три (или две) реки, и още по-важно, тръгвал един път, дето пресичал Планината. Слязъл от някакви съседни колиби. После слязъл пракръстник Рачо. Покрай него слезли и други колибари. Само Божидар Димитров си мисли, че интелигентността на българската нация започва и свършва с него. Българинът винаги е бил наясно, че бъдещето е там, където е движението на хора и пари. Където има черква и училище. Където животът се подчинява на някакъв ред. И от където тръгва някакъв път към големия свят.

В Селцето, то и до днес си е такова (а дали наистина си е още такова?), никога не е живял нито един селянин. Дали си селянин или Гражданин е въпрос на дух, а не на принадлежност. Може да си се родил в най-затънтеното селце на Родопа и да си Гражданин, може да си се пръкнал насред София и да миришеш на селянин отвсякъде.

Но нека пердашим напред.

Селцето първоначално имало десетина къщи. Лицето им било обърнато към улицата, а другата им част към Реката. Някак си трябва да вмъкна Реката като жив градиент на моята конструкция.

Реката се виела кога спокойно, кога пълноводна и буйна по трасето, което си извоювала с търпение и постоявство от Планината и натрупвала плодородните наноси в ниското между хълмовете. На Реката градчета и селца не й трябват. Но за  градчетата и селцата Реката е най-важното нещо.Човешкият живот така или иначе винаги се върти около динамични фактори. Около движение. Движението е надежда за бъдеще. Застанете до една река и се загледайте в бягащата вода. Къде отива тя? Къде отиваме ние? Къде отива бягащият ни Живот? В какво се вливаме? Не чакам отговор..

Другото лице на тези къщи било съвсем различно от горното. Родените в Селцето знаят, че нещата винаги имат две лица - в зависимост от къде ги гледаш: от улицата или от Реката. Откъм улицата били едноетажни. Откъм Реката били три-четириетажни. И в края на дворовете им бучала Тя. От другата страна на улицата започвала обширна полегата поляна. В единия й край построили малка църквичка. В средата – чилище с две класни стаи. Поляната полека се превърнала в училищно–църковен двор. Селцето заживяло.

…

Както вече беше споменато, тази история натрапчиво се върти около мен вече много години. Започвал съм я няколко пъти и съм се отказвал. Интуитивно усещам, че истории като тази растат бавно, сами, чели сме “На изток от рая”... Но е съвсем различно да си капчица от бързащата нанякъде вода, носеща преживяванията и спомените от и за весело клокочещи бързеи, мътни и дълбоки сенчести вирове, бистри поточета, тайнствени подмоли, грациозна пастърва и крякащи срещу слънцето, облаците и всичко останало жаби - и да си Стайнбек, разбиращ всичко онова, което бягащата вода крие в себе си, като го отнася към миналото.

Ние сме капчици вода от реката. Животът ни започва от извора и завършва в морето. Много от нас се изпаряват от слъчевата топлина по пътя. Други забиват в някое отклонение и изсъхват мъчително в някое блато. Трети попадат във вододайни зони или кротко пълнят ваната на някоя чалга певица. Или на Азис. Всеки с късмета си. Други промиват кубически метри пясък, за да остане на дъното на ситото прашинка чуждо злато. Изобщо, безбройни са пътищата човешки и като че ли някак предначертани. Защото не може този, комуто е писано да утолява жажда, да се превърне в кубче лед за уискито на Батето. А ако се случи, значи нему не е било писано да утолява жажда, а да проституира орално!

А е неописуемо да си капчица вода, блеснала на крилете на гмуркаща се в Реката птица, издигнала се заедно с нея след това високо, високо в небето и видяла от там Реката, от която се е откъснала преди миг, Планината, в гънките на която се извива Реката, Полето, което чака нейде напред, за да прегърне и укроти Реката, и Морето, в което Животът на всяка капка потъва във Вечността.

Това там горе са Поетите! Живеят най-кратко. Неизвестно защо, всички им завиждат.

…

Следва продължение >>