24-11-2004

Продължение >> 

През юни 2002 с четирима приятели – с Владко и жена му Наталия, с приятеля им Коко и сина му Стуци – дойдохме с кола в Ковачевица. Исках да им покажа и другите селца, но Ковачевица безспорно бе медийният лидер, така че отидохме направо там и само там. Този път се запознах малко по-подробно с природните красоти наоколо – къщите ми бяха вече познати. Впрочем, те и до днес все така се рушат, както и преди 20 години. Държавата се е отметнала от своите задължения, а хората-ценители, индивидите-меценати, мечтаната средна класа – още са твърде бедни, за да се справят сами с реставрацията на цяло село.

Компанията ми: Коко и Стуци, Наталия и Владко

Безименната бабка отдавна не бе между живите. Ние се подслонихме в дома на семейство Жереви. Интересни хора бяха те. Местни, родени тук. Бай Георги Жерев имаше осанка и слово на библейски мъдрец. Покрай голото, опърлено от планинското слънце чело се виеха побелели къдри, погледът му бе остър и взискателен, следеше всички възможни медии, четеше жадно достъпните вестници и вреше в казана на публицистиката, клеймеше псевдодемократите и американските империалисти, които заплашвали Ковачевица с тяхната глобализация. Леля Ирина бе мек, деликатен човек, много по-земен и практичен. Била учителка. Сега с много любов бе потегнала и разкрасила с цветя, пъстри рогозки и стомни трикатата къща и даваше подслон на туристи, с което закърпваше скромния бюджет на семейството. За всеки се грижеше като строга и добра майка. Като се разприказвахме в благодатната сянка на чардака, разбрах че имат син Максим Жерев, който – също като баща си – бил журналист. Тогава си спомних, че преди няколко години, като се прибирах от излет в Пирин, над град Кресна, нощувах в прекрасно хотелче, наречено “Дом Синаница”. Домакинът му Тодор ми каза, че то принадлежи на някой си Жерев. Виж ти – изненада! Това бил точно Максим - големият син на нашите домакини. Освен това хотелче, той притежава и 2 бензиностанции по шосето София – Кулата, някъде край Струмяни. Овладя ме радостна възбуда, че усетих живата връзка между два съвсем различни излета по Пиринския край. Жереви имали още един син – Румен, по-малкия, който бил фотожурналист в Благоевград. Устройвал често изложби, посветени на Ковачевица. Дори  в чужбина. Дори и в Париж…

На следния ден нашата компания направи дълъг излет до т.н. Сини вир на Канина река. Тук не мога да не спомена фундаменталната мисъл на Георги Данаилов – че в Ковачевица има 2 места, където човек може да се накисне: Сини вир на Канина река и кръчмата “Сини вир” в центъра на селото… В случая ние искахме буквално да се натопим в речния вир. Разпитахме леля Ирина за посоката. Тя посочи реката надолу и рече: “Отиване, къпане и връщане – три часа.” Водеше ни Владко. Слязохме стръмно надолу от селото в долината на реката. Тръгнахме срещу течението й без пътека, като от време на време се прехвърляхме от единия бряг на другия. Не бе трудно, нямаше гъсталаци и храсталаци, а сянката на многобройните широколистни дървета ни пазеше от настъпващата лятна жега. Придружаваше ни едно всеотдайно, добродушно и човеколюбиво куче, което се появи незнайно откъде и защо. Просто бе решило да се погрижи за нас…

Водопадът, с който Канина река се втича в Сини вир. За представа на мащаба - горе вляво е Инди, равен на сто осемдесет и кусур сантиметра

Сини вир, който е кафяв...

До Синия вир стигнахме след цели 3 часа. Поизморихме се. За голямо съжаление водата бе толкова мътна от скорошните дъждове, че изобщо не ставаше за къпане. И цветът й не беше син, а бозавокафяв от глинестата мътилка. Каскадата от вирове и водопади бе истинско пиршество за мечтателни натури като моя милост. Направих доста снимки. Седнахме да хапнем и да починем. Нашият мълчалив спътник се разположи сред гъстата трева на 4-5 метра, да не ни притеснява, и с нищо не показа, че също би искал да засити глада си. Отделихме му 3-4 сандвича, които той уважи безмълвно.

Не бе възможно да вървим повече срещу течението на реката – каньонът бе непроходим, макар и прекрасен. Стените му ставаха отвесни. Затова полека почнахме да се изкачваме по десния (в случая северния) бряг на река Канина (селото Ковачевица бе останало надолу по левия й бряг). Склонът бе тревист, обрасъл с редки борове, които ни пазеха от горещината. Гледката наоколо бе все по-величествена. Отсреща се издигаше 100-метрова отвесна скала, където имаше 3-4 правоъгълни пещери, достижими само за алпинисти. Наоколо ухаеше от напечени билки. Жужаха пчели. Почна да ни мъчи жажда, но скоро стигнахме билото, където растяха горски ягоди в изобилие и с тях закрепихме положението. Постепено завихме през тревите на изток и по изоставен горски път слязохме в долината на друга река – според картата ни това бе река Вищерица, десен приток на Канина. Бистра като сълза. Със светложълт пясък и ситни камъчета по дъното. И никакви следи от мътилка. Хукнахме към нея като подивели животни и пихме направо от потока. Изобщо не ни хрумна да търсим чаши или да пълним шишета. Божествено е, че има все още толкова чисти места по нашата земя…

След още 30-40 минути излязохме на асфалтовия път от Ковачевица за горското стопанство Беслет, по който щяхме да се приберем в селото. Бяхме щастливи, понеже нямаше вече да се лутаме по горите, а имахме сигурен път пред себе си. Нямаше нужда и да бързаме – можеше да се приберем дори по тъмно (което и стана…)

Часът бе към 6 привечер. Това бе местността Сухото. Имаше голяма беседка и чешма с обилна вкусна вода. Там вечеряхме. Отпуснахме се – ясно бе, че трудностите са вече зад гърба ни. По едно време дойде Георги – горски сезонен работник, трупчия. Дошъл от Велинградското село Дорково да припечели през лятото. Носеше шише с някаква чудодейна местна ракия (на етикета й имаше мечка!), варена бог знае къде. Да, ама беше прекрасна! Ние пък му предложихме мезето. И стана тя една дълга и широка… Накрая, като се разделяхме,

На връщане в беседката в м. Сухото

Георги ни покани ако минем през Велинград да му идем на гости – жена му работела във фризьорския салон до автогарата. Обещахме, естествено. Бяхме вече обзети от типичната за подобни случаи необятна обич към великолепната планина и към нейните великолепни хора…

Прибрахме се омаломощени, но щастливи, тъкмо в онзи магичен момент, когато слабото светлосиньо зарево на отдавна отминалия залез бързо се смени от топлия и непрогледен озвезден мрак. Кучето изчезна също така тайнствено, както бе дошло сутринта. Леля Ирина си бе изкарала акъла (излетът ни бе траял не 3, а цели 12 часа!) и ни посрещна под лампата насред буйните цветя в дворчето с възклик на тревога: “Какво става, бре? Къде се бавихте толкова?” “Абе лельо Ирина - попитах я, - я кажи искрено, ти ходила ли си някога лично на Синия вир?” “Не” – призна си тя. “Е, викам – тогава хич недей казва, че отиване, къпане и връщане са 3 часа. Повече е ходенето. Освен това ние сме малко нещо особени - ти просто не ни познаваш. Ние сме планинари хора и никога не бързаме да се върнем, когато местата са толкова красиви. Бродихме 3 часа, само докато стигнем до вира! А после се качихме чак на билото при река Вищерица и вечеряхме при горския пункт Сухото.” Леля Ирина се хвана за главата: “Толкова далече! Вие луди ли сте? Ами ако се бяхте загубили?” “Е – успокоих я, - вътрешното чувство ни подсказваше, че няма да се загубим.”

Нощното ухание на билките, окачени по гредите на чардака, ни омая. Умората скоро надви и си легнахме, препълнени от впечатленията, омаломощени от преживелиците.

На следния ден потеглихме с колата по пътя към горското стопанство Беслет. Владко твърдеше, че някъде там има скала, наречена Кози камък, на която имало следи от тракийско време. Скоро спряхме пред стопанството. Поехме по стръмна пътека и след 1.5 км бяхме при скалата. Тя се издигаше величествено насред обширно заравнено било, покрито с гъсти новозасадени иглолистни гори. По стълбичка от 4-5 силно ерозирани и несъмнено много древни стъпала се качихме на скална площадка, откъдето пред погледите ни се разкри вълнуваща панорама.

Стояхме прехласнати и изгубихме дар слово. Траките несъмнено са гении в избора на такива “свещени камъни”. Имаше тук-там добре издялани цилиндрични дупки в скалите – очевидно за закрепване на дървено скеле, което да облекчи изкачването към площадката. Имаше нещо по японски изящно в прелестта на това място, в кафявите опадали иглици и мъха върху каменната гръд, в боровете, вплели змиевидни коренища в процепите на скалата и заплели клони в заоблачения хоризонт… На юг – живописната долина на р. Канина със светлозелени прибрежни ливади. На изток и север – безкрайни смълчани тъмнозелени иглолистни гори, цял океан, от чиято дивотия тръпки могат да те побият. На запад, отвъд горите, далече на хоризонта се очертаваха причудливите, непокорни зъбери на Пирин планина – от върховете. Полежан и Дженгала на север до масива на Орелек на юг. Величествена гледка, ей Богу!

Да-а-а-а, наистина се заоблачаваше и това не ни остави достатъчно време да проучим светилището. Направих 2-3 снимки и потеглихме. С колата завъртяхме един убийствено рискован кръг през горския пункт Ранча над с. Сърница на Доспатската река, после завихме на юг и при с. Сатовча излязохме на главното шосе. Там небето се разпра, за да стовари върху ни страхотен дъжд. Пристигнахме към 6 вечерта в Доспат и в едно ресторантче на открито, под навес, хапнахме пъстърва, докато чакахме дъждът да отмине. Радвахме се, че пороят не ни завари из горите по черните пътища – от такава кал никога нямаше да се измъкнем читави…

Като потеглихме на север към Батак, от запад светна тържествено златисто слънце и мощно проби влажните облаци, които се отцеждаха над язовир Доспат. Липсваха само пронизително величествените звуци на валдхорните и тромбоните от вагнеровия оркестър, за да си представим “Залеза на боговете” или “Рейнски злато” или “Пръстенът на нибелунгите”. Какъв достоен финал за това ковачевишко пътуване…

Прибрахме се в София към полунощ.

Следва продължение >>