Нане и Вуте у кръчмето, седат, пият и се прават че мислат. Нане го зафаща некак издалече:

- Вуте, нали помниш, че бееме у училището заедно едно време?

- Бееме до трето отделение и ти си остана у него, а язека се изучих до пети клас.

- Така де, ама и яз знаем да четем.

- Кажи тогай.

- Четох оня ден, Велчев, министаро, писал черно на бело, дека благосастаковото ми било пораснало за десет годин седем на сто повече.

- Да ти беше пораснал седем сантима повече, чеше да се отъркаш у перфектнио.

- Кой перфектнио, Евгени Минчев ли?

- Не бре, язека за за мажове ти приказвам.

- И кое ми е пораснало?

- Ебем ли го. Ама нещо друго много се чудим.

- Кое?

- Абе оти Велчев не земе да фане, да скокне, да тресне и да напише колко е пораснало благосастаковото за тия десет годин я на Ананиевата, я на Лиловио, я на Райчевите, я на Овчаровите, жална им майка бедняшка, я на Тошо, къде толку се труди у „Труд“, я на Лучанчето, сладкото и мазничкото, я на Царо - Бог да го пази Царо от държавицата и държавицата от него, я на онаа, къде пръво ни оправи социално, после трансцедентално и накрай, нема да казвам анално, оти е нецензурирано, че го кажем травиално, госпожа Шундлевата, я за брато на самио министар Велчев, я за синчето на Царо, я за Докторо, я за Руснако, я за Маргино, я за Мултито, я за Тератоно, я за оня, соколо, Доганов, и за тия къде се окол него одат. За тех да напише. Те тва питам язека!

- Вуте, много си се надървил бе, брат ми.

- Оно да има на кой – да се надървим. Ама нема на кой. А ми се дърви, та ми се плаче.

- Вуте, че те питам нещо. Ния требе ли да казваме буквата „ъ“ или не требе? Да не е срамота или друго такова нещо?

- Ни е срамота, ни па е друго такова нещо, ама вчера ми казаа, че шопето не я употреблявали таа буква „ъ“. Много се зачудих, оти не бех мислил никогаж, що употреблявам и що не употреблявам. Оти язека съм от Балкано.

- Яз па мислим, че ти употребляваш ракия!

- И Пена – тихо се чуе из кръчмето.

- Е те тва не го чух. Що си говорехме?

- За Пена.

- Вуте, требе да ти кажем, че кога чуем „Пена“, се дървим целио, та чак ми сълзат очите.

- Не бой се, и менека ми сълзат.

- И на сите нас ни сълзат – тихо се чуе из кръчмето.

- Е те тва па направо не го чух.

- Мислим, по- важно е да го не видиш.

- Никогаш – тихо се чуе из кръчмето.

- Вуте, заеби ги тия, дай да те питам друго. Ти либиш ли я Русия?

- А бре, Нане. Ако некой те е подпрел отдоле, та чак до сливиците, що че речеш? Че го любиш. Оти иначе че излезне, че си като Евгени Минчев, дека се води за гей, ама си е чист елит отсекъде. Че я либим Русия, как нема да я либим. Вуте гордос има ли?  Има!

- Ти май се докачи нещо.

- Абе и тебе да те докачи Русия, и ти че я либиш…

- Вуте, днеска нема ли да има нещо тънко и дебело?

- Е нема секи ден де! Вуте да не е мандра!

- Може ли язека тогай да направим промоция?

- Нане, ти ме утрепа! Само с трети клас си, па съга промоция!

- Оти? Я ги погледни Царо и Лучано. Они да не са много учили? Ама я ги глей съга колку нагоре изкатериа. Дай и язека да се пробвам. Ама че е само тънко.

- Карай Нане. По тънката жица.

ДА БЕГАМЕ

от Нане

Да си кажем,

вече много

тегне ми Живото.

Не се фащам

да се борим.

Трепан сам защото.

Щом на Некой

почне Нещо

много да му тегне,

тоа Некой

от туй Нещо

требе да побегне!

Тц, Тц, Тц, Тц – тцкат от немай къде с главна буква, къде с „ъ“, къде без „ъ“ шопето и клатат капи като грък на олимпиада. – Па ли го докарааме до Шек-Спиро? „Че бегаме, или че се предаваме?“ Е те тва е въпросо! А кога ли че го докараме до отговоро? А?