Д-р Хайко Борхерт е директор на програмите по сигурност и отбрана в Дюселдорфския институт за външна политика и политика за сигурност. Работил е за редица европейски институции в сферата на сигурността, лектор в университетите в Санкт Гален, Берн, Цюрих, както и в Швейцарската военна академия. От 1996 до 1998 е научен сътрудник в Центъра за международни изследвания в Цюрих. Издател на поредицата "Фернецте зихерхайт" (Vernetzte Sicherheit), член на Академичния съвет към ООН (ACUNS), на Международния институт за стратегически изследвания в Лондон (IISS), на Световното общество за бъдещето във Вашингтон (WFS) и др. Собственик на компания за политически консултации.

Д-р Борхерт, двама български шофьори наскоро бяха отвлечени и убити в Ирак. По-късно групировката "Таухид" заплаши България с атентати. Как би трябвало да постъпи българското правителство при тези обстоятелства?

- Това е много труден въпрос, тъй като решението на България се движи между грижата за сигурността на гражданите й и международната солидарност. От моя гледна точка трябва да се вземат предвид следните моменти: На първо място, решаващо е как България оценява външнополитическите си интереси в Ирак и как ги преценява във връзка с националната сигурност. На второ, като бъдещ член на ЕС страната ви трябва да обмисли как да дефинира позицията си с оглед на връзките със съюза. За ангажимента в Ирак говори - както за другите държави от евроатлантическата общност - нуждата от регионална сигурност, която може да се гарантира само в рамките на международна коалиция. На трето място, значение имат и отношенията на София с Вашингтон. Разглеждайки тези аспекти, мисля, че международната солидарност изисква България да продължи да спазва ангажимента си. Същевремнно обаче трябва внимателно да се обмисли, как правителството може да подобри сигурността на своите военни и цивилни представители в Ирак.

Австралийският външен министър Александър Даунър заяви, че оттеглянето на Испания и Филипините е окуражило терористите за още заплахи. Доколко той има право?

- Твърдението на Даунър в същината си е вярно, ако имаме предвид тези страни, за които не е много ясно какви цели и интереси преследват с участието си в Ирак. Без ясно поставени цели, които да се отстояват и вътрешнополитически, гласовете, призоваващи към изтегляне, много бързо ще вземат надмощие. Въпреки това въпросът дали една държава ще се ангажира в Ирак или не си остава национално решение. При тази преценка вътрешнополитическите аспекти играят важна роля. От значение е и удържането на международната коалиция, а и представата, която трети страни ще получат, ако партньорите взаимно се подкрепят или разривът между тях стане очевиден. Начинанието на терористите да атакуват коалицията на различни нива - на оперативно ниво и чрез атентати в отделните страни, както и в "информационното пространство", изглежда се усилва, когато критиките станат публични. От гледна точка на върховната цел - възможно най-широка коалиция за осигуряване на прехода към стабилност и ред в Ирак и по-дългосрочно - мир и просперитет, тази форма на публично и взаимно прехвърляне на вината е контрапродуктивна.

В случая с Испания трябва да отчетем няколко специфични фактора. Населението се обяви против военното участие и опозицията обеща по време на предизборната кампания да изтегли войските. Освен това от подслушани разговори след 11 септември имаше сведения, че атентатите от Мадрид са били планирани далеч преди офанзивата в Ирак през пролетта на 2003. Това поставя под съмнение и често цитираната връзка между ангажимента на Испания в Ирак, атаките в Мадрид и решението за изтегляне от Ирак.

Очаквате ли още някои страни от водената от САЩ коалиция да последвал примера на Испания и Филипините?

- Подобно стъпка в действителност не е изключена. Това важи особено за страните, чийто ангажимент в Ирак не се основава на ясни интереси и цели.

Как разбирате последната вълна от похищения в Ирак, и то на все повече арабски и други граждани от страни извън коалицията?

- На първо място, трябва да обърнем внимание на противоречията между арабските правителства и ислямистките терористични организации. Това вътрешноарабско измерение временно е изместено на заден план, защото терористите взеха на прицел западните правителства, с което искат да засилят натиска върху арабските правителства и династии. Обръщането на насилието срещу хора от арабските страни в известен смисъл е връщане към същината на противоречието.

На второ място, похищенията имат за цел да предизвикат страх и да дестабилизират регионалния ред. Като класическо терористично средство похищенията са се доказали и затова все повече се използват.

Трето, те трябва да сплашат арабските страни, чиито войници биха били приети по-позитивно в Ирак отколкото западните. Този мотив е насочен директно срещу арабския ангажимент в решаването на конфликта. Четвърто, и това е стратегическото измерение на отвличанията - става дума за делегитимиране на арабските и на западните правителства. Ако те вече не могат да гарантират сигурността на своите хора в Ирак, губят и доверието на местното население. Според логиката на терористите използването на насилие срещу цивилни трябва ясно да покаже безсилието на държавата и с това да мобилизира и населението срещу собственото им правителство.

Каква помощ при терористични заплахи могат да очакват държави като България от западноевропейските страни и обвързана ли е тя с противоречията по повод войната в Ирак?

- Тук трябва да направим едно разграничение. Директна подкрепа от други страни е мислима, когато става дума за преговори или за възможно освобождаване на заложници. Разговорите за това обаче би трябвало да се водят при затворени врати. Друго нещо е подкрепата в случай на терористични заплахи в България. С членството си в НАТО България със сигурност може да разчита на помощта на алианса. Един подобен случай би бил тест и за принципа на солидарност в ЕС. Дори и ако европейската конституция още не е приета, а България все още е в процес на присъединяване, не мога да си представя, че Брюксел ще откаже солидарност на София.

Все пак трябва да се вземе предвид, че международната подкрепа зависи и от националното състояние на сигурността. Ако рискът едновременно се насочи срещу няколко европейски държави, естествено, че те първо ще приложат силите си у дома. Това е и основание за продължаването на усилията за създаване на европейските сили - независимо дали военни или цивилни.

В каква светлина в западните среди по сигурността се говори за Източна Европа, и в частност България, и степента им на защита от терористични удари?

- Обективно погледнато, балансът не е задоволителен за цялото евроатлантическо пространство. Нашите институции за сигурност се основават на организационни принципи от времето на студената война, които днес - заради новите асиметрични рискове - вече са отживелица. В Централна и Източна Европа публичният сектор все още е в процес на трансформация, който в бъдеще още по-силно трябва да се насочи и към новите предизвикателства пред сигурността. Крайно време е дискусията за реформата на сектора за сигурност да се фокусира не само върху демократичния контрол върху въоръжените сили и отношението между силовите министерства и политическия надзор, но и да развие и механизми за оценка на напредъка.

Експертът по тероризъм Ролф Топховен предупреди преди месеци, че "Ал Кайда" и радикалните ислямистите се насочва към Източна Европа (Полша, България, Румъния), примамени от високата корупция. Доколко тази опасност е реална?

- Отдавна е известно, че слабите държави са атрактивни за тероризма и организираната престъпност. С оглед на критичните региони в Африка и Централна Азия напоследък се водят все по-интензивни дискусии за ролята на създаването на функциониращи държави (т. нар. Nation-Building) в борбата срещу международния тероризъм. Ако тези дискусии сега се насочват към ситуацията в Централна и Източна Европа, това показва, че съответните рискове се приближават към ЕС. "Предразположеността" на тези държави засилва необходимостта от по-голяма загриженост на ЕС за реформите в публичния сектор. Чрез нови форми на сътрудничество, както и чрез фундаментална реформа на наличните процеси, структури, инструменти и способности органите за сигурност трябва да се пренастроят към новите рискове. Само така могат да се подобрят националната сигурност и международните коалиции.

Как оценявате степента на антитерористична превенция в Европа? Колко защитени са противниците на войната около Франция и Германия от ислямисткия екстремизъм?

- Позволете ми първо ясно да заявя едно: няма и не може да има 100-процентова защита от новите рискове и в частност от тероризма. В природата на новия, стратегически тероризъм е борбата му срещу западния обществен, правителствен и икономически модел, с което кръгът на потенциалните мишени постоянно се разширява. Неучастието в спорни операции като интервенцията и стабилизирането на Ирак не предпазва от заплахи. Това ясно се видя от примера с ООН: Тя явно се противопостави на войната, но въпреки това щабквартирата й в Багдад бе нападната.

В последните години усилията за превенция на тероризма значително се активизираха. Наред с мерките за подобряване на националното сътрудничество между институциите трябва да споменем и усилията на двустранно и многостранно равнище - например назначаването на Гейс де Врийс за антитерористичен координатор на ЕС. Освен това превенцията вече минава от разузнавателното сътрудничество, през сътрудничеството между полицейските и правосъдните власит, до пренасочването на помощите за развитие и последните дискусии за световната търговска политика в рамките на СТО. Една от най-амбициозните задачи е хармонизирането на този комплекс.

Неуспехите в Ирак предизвикват все по-голяма омраза към САЩ и същевременно мотивират терористите. Смятате ли, че международната общност, в това число и страните, които нямат войски в страната, би трябвало да спазват една "морална повеля" в смисъл на "мълчание" и конструктивно сътрудничество?

- За необходимостта и основанията на иракската война има различни мнения. Рисковете и свързаната с тях опасност от дългосрочно дестабилизиране на един важен за западните индустриални държави регион засягат обаче всички държави. В този смисъл според мен е нужно задължение за сътрудничество, въпреки съществените различия в близкото минало. Това обаче няма нищо общо с запазването на мълчание. И в бъдеще обстойно трябва да се дебатира в какво съотношение да се използват военните и невоенните инструменти, за да се предотвратят или съответно разрешат вече избухнали кризи като иракската.

За съжаление, не виждам преди изборите в САЩ да се очертаят съществени промени в превенцията в Европа. Това може би се дължи на вътрешнополитически разсъждения, но с оглед ситуацията в Ирак е твърде рисковано. Може да се очаква, че външната политика на една нова администрация във Вашингтон няма да се отличава съществено от сегашната. Джон Кери вероятно ще наблегне на помирителния и конструктивен тон с европейските партньори и международните организации, но същевременнно отново ще настоява за по-голям ангажимент на европейците.

На срещата си в Истанбул лидерите от НАТО се разбраха за участие в стабилизирането на Ирак. С това слага ли се край на вътрешните противоречия в алианса?

- Първо, трябва да де каже, че ангажиментът на НАТО в Ирак е много ограничен. Това се видя още в Истанбул, както и в обясненията към т.нар. "Тренировъчна мисия на НАТО в Ирак",  одобрена от Северноатлантическия съвет на 20 юли. Мисията ще съветва иракското правителство и ще обучава персонала за сигурност.

Различията в рамките на НАТО, които достигнаха върха си в дебатите за помощта за отбраната на Турция, вече са в миналото. Освен това в този случай те се дължаха не само на американо-европейски, но и на вътрешноевропейски противоречия.

Бъдещото значение, роля и задачи на НАТО се крият в действието на три взаимно допълващи се фактора:

- бъдещата роля на САЩ в международната политика и отношението им към останалия свят;

- готовността на ЕС за глобална отговорност и за предоставяне на нужните за това средства; и - бъдещата форма на сътрудничество между ЕС и САЩ.

Тези въпроси се основават частично на структурни и визионерски различия между трансатлантическите партньори. И тъй като те не могат да изчезнат бързо, и в бъдеще ще има различия в алианса. Дори и НАТО в своята глобалност да продължи да има важна роля, развитието след края на студената война доказа, че нито пактът, нито консултациите ЕС - САЩ са достатъчни за разрешаването на проблемите. В книгага си "НАТО, ЕС и атлантическата общност" (Rowman & Littlefield, 2003) Стенли Р. Слоън с основание призова да се създаде нова институция, която да помогне за запълването на дупките в трансатлантическото сътрудничество, но без да конкурира нито ЕС, нито НАТО. Тази идея в бъдеще трябва да се радва на повече внимание.