Поздрав на всички, които се вълнуват от проблемите на българската църква!

Според мен измеренията на случващото се в православната църква през последните години (случващото се в последните дни е само част от процеса) са две. От една страна, за мислещите християни, - а и за някои невярващи, - отдавна е ясно, че православната църква отчаяно се нуждае от реформация. Под "реформация" нямам предвид промяна на учението или в литургията, а едно цялостно духовно обновяване, което да направи църквата отворена към съвременния човек с неговите проблеми и да постави в центъра на нейната дейност проповядването на Евангелието и духовното просвещение, а не битовите обреди.

Дейността на пастири като отец Любомир Попов във Варна е добър нагледен пример за пътя, по който трябва да се върви. Тази реформация трябва да дойде "отдолу", от миряните и местните свещеници, които да осъзнаят, че са призвани да служат на Христа и в това отношение са напълно свободни. Отново ще дам за пример случая с отец Попов. Когато бе изгонен от своя енорийски храм, той продължи да провежда богослужения в наето за целта помещение - по "протестантски" маниер. За истинските християни и за търсещите Бога хора няма значение дали се събират в църковна сграда или не. Ранните християни са се събирали в катакомби и по домовете, под заплахата от позорно смъртно наказание, и това не само не е попречило на дейността на Църквата, но напротив, допринесло е за нейното разрастване и проникването й във всички слоеве на обществото. Онова, което привлича хората към Христос не са пищните церемонии и красивите храмове (каквито, впрочем, българските НЕ СА), а живата вяра, споделена от участващите в богослужението, и убедителната проповед, основана на Библията. Когато това се осъзнае и се направят нужните лични ЖЕРТВИ (на време, сили, средства), църквата ще заработи добре и ще пожъне добри плодове на духовната нива.

Проблемът е в липсата на хора; същинската драма на българското християнство е, че в България има твърде малко истински християни. Но Сам Христос е казал: "Не бой се МАЛКО стадо, защото Отец ви благоволи да ви подари Царството" (Евангелие от Лука 12:32). Трябва да се започне от малкото, с малкия потенциал, който имаме, и да градим от кота "нула", както някой по-горе вече каза. Лично аз виждам исторически шанс за реформация на православната църква след последните събития. Сега ще може да си проличи кой от духовниците на алтернативния (а и на другия) Синод са наистина посветени на Божието дело, независимо дали разполагат с храм или не, и кои се интересуват единствено от материални облаги.

От друга страна, необходимостта от духовно обновяване и активизиране на истинските християни (което зависи само от тях) не бива да ги прави равнодушни към вършещото се в момента беззаконие. Защото то цели създаването на една фасадна и послушна църква, чиято единствена роля ще бъде да извършва сватби, погребения и кръщенета на децата на мутрите (аналогията с последните сцени от филма "Кръстникът" се набива в очи). Една такава институция позори Христовото име и обърква мнозина в опита им да схванат какво всъщност представлява християнството. Затова срещу утвърждаването й от хора, нямащи нищо общо с вярата, трябва да се протестира и води борба с всички легални средства.

Бих желал да направя малък коментар на следните мисли на г-н Тамарин, защото те касаят същността на християнството и ролята на Църквата.

Религията трябва да бъде скована. Тя е носител на морала, който трябва да е коректив на техническия прогрес. Без религиозния морал човеците могат да се избият в една ядрена война. Бог е обещал да не повтаря наказанието, на което някога е подложил Содом и Гомор, но не е обещавал да ни вразумява в случая, когато човеците сме готови да се самонаказваме. Религиозната структура обаче не бива да бъде скована.

Разбирам какво искате да кажете, но едва ли думата, която трябва да се употреби, е "скована". Това е все едно да се каже, че истината е скована, понеже не бива да се изопачава или размива. Ако една религия претендира, че изявява вечната истина за Бога и човека като Негово творение, ясно е, че тази истина не подлежи на конюнктурна обработка. Що се отнася до моралното й учение, зависи от религията... Историята познава доста религиозни учения с превратни нравствени разбирания, противоречащи дори на здравия смисъл. В Античността това са били повечето религиозни култове, изискващи човешки жертвоприношения, включително и на собствените деца. Мащабни примери от Новото време са квазирелигиите като комунизма например, според които моралът е еволюционно понятие и неговите закони се коват в зависимост от поставената "висша", "историческа цел". За разлика от тези гледища, християнският морал е непроменлив ( това е думата според мен! ), защото според учението на Библията същността на човека е непроменлива (Божий образ и подобие), както и нравственият закон, вложен в него (отразяващ Божия характер).

Всяка религиозна общност по определение е тоталитарна, понеже другите религии не се допускат в тази общност. Добре би било само религиозните общности да са тоталитарни. Идеологията (например, интернационалсоциалистическата), господстваща в известните от 20-ти век тоталитарни държави (и в България), се конкурираше именно с религията по точката "тоталитарност". С други думи, идеологията замени религията или самата идеология стана религия. Това е единият парадокс, който тегне над нашето бъдеще.

"Тоталитарност" е определение, напълно неподходящо за Христовата църква. Нима вярващите, на които е казано: "Ще познаете Истината и Истината ще ви направи свободни", могат и трябва да съградят една тоталитарна общност? Неприемането на другите религии като бооткровени просто се дължи на верността на Христовите последователи спрямо откритата им Истина, която се оказва несъвместима със схващанията на исляма, например. (Една бегла аналогия с политическия живот: формирането на партия с определени ценности и цели, които са различни и дори противоположни на тези на други партии, още не означава, че тази партия е тоталитарна.) Но тъй като християнинът е стигнал до тази истина по труден и ненасилствен път, след вътрешни терзания и убеждаване на ума, той по дефиниция трябва да бъде толерантен към онези, които все още не я познават. Толерантността и безкритичното приемане на всякакви религиозни възгледи, защото "Бог е един", са две съвършено различни неща.

За съжаление, има исторически примери, когато отделни църкви са добивали тоталитарни черти. Причината е била винаги една и съща: намеса на църквата в светската власт или намеса на светската власт в църквата. Такъв е случаят и с Православната църква у нас и в Русия в комунистическо и посткомунистическо време. Вътрешно изградени и командвани по болшевишки образец, с оправданието за "каноничност на клира".

Недемократичността следва от изначалния тоталитаризъм и гарантира сковаността, за която писах малко по-горе. Пълна демократичност (всички въпроси да се решават чрез вишегласие от миряните) е неприложима. Разбира се, и при пълна демократичност пак ще има недоволни. Уставът на Българската православна църква може би съдържа някакъв компромис. СДС по времето на Филип Димитров уставно искаше да реши проблема. Проведоха се избори при завидна масовост. С отказа да бъдат признати тези избори започна същинският разкол в нашата Църква.

Според мен, Божият замисъл за Църквата е чужд на разделението "свещеници - миряни" в смисъл на "компетентни - некомпетентни"; по-скоро то е "хора, посветили изцяло живота си на служение в църквата - такива, които имат друго призвание". Свещениците (духовните пастири) носят обаче отговорност пред Бога и пред останалите, на които служат. Трябва да има инструменти, чрез които недостойните да бъдат отстранявани и всеки църковен устав ги предвижда. Уставът на БПЦ е системно погазван през целия комунистически период и тъкмо там е проблемът.