|
|
През цялата
пролет в зоната на “антитерористичната операция” (Чечения -
бел. ред.) продължаваше
войната на нашата държава срещу своите деца – подрастващите
“свободни хора” в “свободна страна”. Самолети и хеликоптери на
федералната авиация изсипваха бойните си товари
както дойде и пролетта на 2004 стана
рекордна по брой на детеубийствата. Неотдавна от получените при
бомбардировка тежки рани почина още един десетокласник – Ибрахим
Хашагулгов, шестнайсетгодишен…
За този
случай на детеубийство вече писахме
(в бр. 21 на "Новая
газета"), но не знаехме развръзката, затова се връщаме на него.
Да припомним: на 25 март вечерта в ингушкото село Орджоникидзевско,
в първия ден на училищната ваканция, ученици
и студенти се били събрали на
брега на реката. В 23 часа долетели хеликоптери и нанесли по тях
ракетен удар. Едно момче загина на място, двама други бяха тежко
ранени. Един от двамата остана пълен инвалид. А Ибрахим Хашагулгов
претърпя мозъчна операция и без да излиза от кома, почина. Една
негова съученичка написа за смъртта му стихове:
«…А умер он совсем
не как герой…/И не спасая из огня ребенка…/И не с войны доставили
домой…/А очень просто — в мирный день — БОМБЕЖКА…»
(И не умря съвсем като герой,/И не спаси дете в пожар.../И вкъщи
го докараха не от война.../А много просто - в мирен ден -
бомбардировка... - превод без поетични претенции)
Майката на
момчето Мадина Ахмедовна Хашагулгова написа не стихове, а писмо на
Путин. Той не отговори, но Мадина Ахмедовна смята, че просто не са
му го предали и ако писмото бъде публикувано, то Путин ще трябва
да отговори разумно и аргументирано, както той умее:
“…Обяснете
ми, как може да спи спокойно президентът на великата страна, сам
той баща на две деца, когато боен хеликоптер може професионално да
разстреля с ракети 16-годишни ученици в страната му?… Никакви
приказки за борбата със световния тероризъм няма да ме убедят, че
деца могат да стават случайни жертви на контратерористичната
операция… Аз съм дълбоко убедена, че в републиката, която може да
бъде прекосена с кола за половин час, не може да има благополучие,
ако гъсто населените й райони са подлагани на ракетни удари от
бойни хеликоптери…
Може да не
прозвучи етично, но за да почувствате ужаса на тази нощ,
представете си, че това се беше случило с вашето дете. Мога само
да се досещам какво са изпитвали тези деца, когато са се опитвали
да се скрият от светещите ракетни стрели, падали са, сграбчвали са
мирната земя на великата държава. А в това време горе, в
хеликоптера със съвременна система за управление на огъня, руските
летци високо професионално са изпълнявали своя воински дълг…
Убедена съм,
че страна, в която човешкият живот не струва нищо, в която гибелта
на обикновения гражданин може да бъде игнорирана, няма бъдеще… В
трагичните за нашето семейство дни нито един представител на
властта, а още по-малко на военното ведомство, не се заинтересува
от случилото се, не ни предложи помощ, в това число и медицинска,
а единствено военното ведомство има съвременна база. Връх на
цинизма и бездушието беше това, че нито един представител на
властта нито публично, нито лично не изрази съболезнования на
семействата на невинно убитите деца… Само студентите от местното
висше училище проявиха мъжество и открито излязоха на митинг в
столицата на републиката, за да получат отговор на въпроса “Защо
убиват връстниците ни?”. И отговорът дойде незабавно: митингът
беше разгонен, студентите жестоко бити, срещу някои от тях са
образувани наказателни дела, много от тях са предложени за
изключване. Подобни репресивни мерки са част от политика, която
най-малко ми се иска да обсъждам.
Днес за мен
е жизнено важно да получа отговори на тези въпроси: Кой конкретно
разстреля моето дете? На кои държавни интереси вредеше детето ми?
Защо ведомствените интереси на военните могат да надделеят над
правосъдната система в страната? Защо съзнателно се създава
информационен вакуум около събития, в които са замесени военните?
Имаме ли ние, родителите, моралното право след всичко случило се
да възпитаваме останалите си трима сина като бъдещи защитници на
отечеството?…
На мен не ми
е нужна материална помощ, защото никакви блага не могат да заменят
сина ми. Моля да ми отговорите на въпросите и да съдействате за
обективно разследване на това престъпление, за откриване и
наказване на виновните, тъй като в това виждам смисъла на живота
си отсега нататък…”
Публикацията подготви Борислав Скочев
Още от Анна
Политковска:
Признай си! Или умри.
Загинал е последният жив свидетел от
терористите, превзели московския театрален център през октомври
2002 |
