22-02-2004

17 февруари 2004 12:00

Признай си! Или умри.

"Новая газета"

През целия януари в Чечения изчезваха хора, а след това ги намираха мъртви. Броят на отвлечените е съпоставим с броя на загиналите на 6 февруари в московското метро

Първото усещане е, че нищо не се променя в Чечения. Воюват всички и с всеки. Навсякъде има групи въоръжени хора. Всички се страхуват един от друг. Най-разпространеният цвят на лицето е мрачният. Много са одърпаните, полубезумни хора. Престрелките и сраженията са белезите на нощта. Сутрин – пресни ями от фугасни снаряди. Бетонирана война – втората чеченска. Но второто впечатление е, че има

доста промени. В края на декември и през целия януари имаше нова вълна отвлечени от “неизвестни въоръжени с маски”. Около половин година имаше прекъсване на тази гнусна дейност, макар хора да продължаваха да изчезват. И ето, всичко започва отново.

Новогодишната елха в Грозни

След почукването ни излиза много слаб, небръснат, посивял, но не възрастен човек с черен костюм и черен пуловер – значи е в траур и е този, когото търся.

- Да, аз съм Муса Бубаев, баща му.

Двайсетгодишният Муслим Бубаев не живеел в Чечения. Мечтаел за юридически институт “някъде в Русия” и казвал на майка си: “Не искам да си купя диплома, а да получа образование.”

През последните месеци живял в Барнаул при роднини, готвел се следващото лято да започне учението си. За Нова година си дошъл у дома в Грозни. На 31 декември отишъл “при елхата”. В центъра на града било поставено украсено новогодишно дърво и младежта на Грозни се събирала там. “При елхата” имало постове на кадировци – службата за охрана на президента.

По-късно приятелите на Муслим ще разкажат, че той бил дълго с тях, но след това решил да се прибере, тръгнал си от елхата и повече никой не го видял.

На 9 януари около 18 и 30 на пусто място при пресечката на улиците Алтайска и Чукотска, близо до пазара, милиционери намерили обезобразения труп на млад мъж. Скоро след това Муса Бубаев разпознал сина си. Муслим не бил застрелян, гръбнакът му бил пречупен при шийните прешлени. Убийството било извършено другаде, а тялото подхвърлено на това място.

- Това значи, че когато сме го търсили, сме се приближили много до похитителите. И те са се избавили от трупа – казва Муса.

- Избавили са се? Кои? Федералните? Или чеченци?

- Мисля… нашите. – Муса отговаря с усилие. Дълга е паузата между “мисля” и бащинската присъда. – Това, че са го душили… Знаете ли, в Грозни в последно време имаше три трупа със счупени по такъв начин шийни прешлени.

За какво говори това? За тези, които са наясно, това казва на практика всичко.

Отвличане по новочеченски

Както е известно, отвличанията на хора от “неизвестни въоръжени лица в камуфлажни униформи” са основен проблем във втората чеченска война. Отвлечените са хиляди и никой не знае колко точно са тези, от които в повечето случаи не е останало нищо. Нито трупове, нито гробове. И тези, които бяха за Масхадов, и тези, които бяха против него, и тези, които се обърнаха към Кадиров, и тези, които не подкрепяха никого – никой нямаше индулгенция от федералните. И заедно ненавиждаха федералните.

Но военното време течеше. Москва постави в Чечения Кадиров и неговата неимоверно разраснала се армия започна да отвлича хора с още по-голямо усърдие от това на федералните. Постепенно хората, издирващи близките си, се научиха да определят “кой” ги е отвлякъл - “вашите” или “нашите”, федералните или кадировците.

Отгатването не е трудно. Федералните обикновено не оставят тела; кадировците, като знаят строгите чеченски правила, които удесеторяват вината на убийците, ако не са върнали поне телата, се стараят да подхвърлят труповете “на видно място”. И семействата са сигурни, че ако трупът е подхвърлен, значи са кадировците. Това е отвличането по новочеченски.

Друга отличителна черта: кадировците често сами се разкриват. Защото много от отвличанията са за откуп.

Заур бил тровен с хлорна вар

На 5 януари Заур Насаров и братовчед му Саарбек тръгнали на баня. Саарбек вървял след Заур, минали само няколко крачки, от автомобил без номера на кръстовището им махнали и след няколко мига двамата били отвлечени.

Сулбан Насаров е техен чичо, прави впечатление на човек, когото трудно можеш да пречупиш.

Когато всички се страхуват да гъкнат (а в Чечения те са мнозинство) и се опитват тайно да издирват своите отвлечени близки, Сулбан решил да освобождава своите племенници открито. И чудо! Открил ги в Октябърски районен отдел в Грозни. Там заявили на чичо им, че са ги арестували “за тротил”. Тоест за съучастничество в тероризъм.

Сулбан се възмутил, не може да бъде, не са такива момчета. Намерил адвокат, но не го допуснали до делото. Чичото изпратил навсякъде жалби – във всички възможни прокуратури и правозащитни организации. И… на 16 януари му позволили да се срещне със Саарбек. Момчето е доста болно, тихо, навремето дори не успяло да завърши помощното училище.

- Ти имаше ли тротил? – попитал го чичо му на раздяла.

- Не.

- Защо си призна?

- Издевателстваха. Биха ме… И аз подписах.

“Кой го е бил?” – Сулбан се нахвърлил на следователя Мохамед Арсанукаев, който присъствал на разговора. Следователят промърморил нещо за РОШ. И Сулбан тръгнал сам да търси отговора на този въпрос. И търсил много настойчиво… И един ден подхвърлили Заур на същата улица, от която го отвлекли. Тоест чичото се бил приближил към отговора и решили да им го върнат. На Насарови провървяло, върнали им полутруп.

Заур, който не направил самопризнания, представлявал мъчителна гледка. Не само го били, но и няколко денонощия го държали в помещение, в което имало отворени чували с хлорна вар… В резултат Заур не можел да диша, да ходи, да яде, да пие, да седи… Придвижвал се едва-едва и само на четири крака.

Пръстите му били отекли. На главата си имал прорезна рана – опитвали се да му снемат скалпа. Семейството прибрало Заур и завинаги напуснало Чечения. А Саарбек, който подписал всичко, което палачите искали, се готви да бъде съден за “съучастничество в тероризъм” и да попълни статистиката на “лошите чеченци”, обезвредени от РОШ с помощта на кадировците (точно те го отвлекли).

“Ако съм жив…”

Животът вътре в “антитерористичната операция” както и преди четири, три, две, една година няма никакво отношение нито към законите на Руската федерация, нито – днес – към текста на конституцията на Чечения от 23 март. Войната се циментира в основното – в постоянното насилие, което възпроизвежда като рикошет желаещи да отмъстят. Мени се само едно – според политическата ситуация в Кремъл на помощ на едните насилници идват други и те насилват заедно. А хората? Те какво да правят?

…Алихан Бубаев, второкласник, и по-малък брат на отвлечения “край елхата” Муслим, внимателно слуша целия ни разговор с баща му, после някъде излиза и се връща с шапка, смъкната над очите.

- Тя е на брат ми, - казва Алихан много спокойно. – Сега аз я нося.

И успокоява майка си:

- Аз ще се изуча заради него. Ще завърша юридическия…

Замълчава и лаконично добавя:

- Ще се изуча. Ако оживея.

Чечения е място, където цялото съществуване е посветено на това да оцелееш, но малко са които вярват, че лично те ще успеят. Януарската вълна на отвличания, мъчения и убийства в зоната на “борбата с международния тероризъм”, сравнима в цифри… със загиналите в московското метро, само удесетори тези настроения. Длъжни сме да помним това, когато за пореден път нехаем, че Кремъл подготвя почвата за нашето унищожение.

Публикацията подготви Борислав Скочев