|
|
Мнозина усещат това, което все още
никой не смее да изрече на глас - че случаят с обвинените и
неотдавна осъдени на смърт от първата инстанция на либийския съд
български медици "вече не е същият". Че проблемът се е изместил на
различна от досега обговаряната плоскост и поставя ребром
въпросите, които тлееха още в началото на трагичната сага и с
чийто отговор никой така и не пожела да се наеме.
В резултат да се говори смислено
днес по казуса с осъдените медици стана почти невъзможно. Капанът
щракна зад гърба на всички, които така или иначе ще трябва да се
произнесат, след като сценариите, на които двете поредни
правителства заложиха, не се състояха. Фактът, че нито "тихата
дипломация", избрана от екипа на предишния външен министър
Михайлова, нито шумните и на моменти водевилни демонстрации на
"счупване на ледовете" в българо-либийските отношения в подхода на
Соломон Паси дадоха желания резултат, показва, че през цялото
време случващото се е преценявано погрешно. А ако все пак не е -
че поне пред общественото мнение е било представян в необосновано
оптимистична посока. Това поведение може да се обясни с
неизкоренимата тяга на българските политици и управляващи към
популизъм, но няма да е достатъчно. Защото по-големият проблем е,
че, както изглежда, няма с какво да го заместят. Алтернативата на
популизма е компетентност и (най-неприятното) - воля тя да бъде
приложена и следвана дори с цената на нечий паднал политически
рейтинг. Иначе става това, на което от известно време сме
свидетели - очакване на чудо и парализа след неговото неслучване.
С интензивно трупащите се в
последните дни информации за нови атаки срещу български лекари в
Либия става ясно, че развихрилата се публична истерия след
обявяването на смъртните присъди е преди всичко безсмислена. Дали
е вредна и за кого е друг въпрос, доколкото
целите й са неприкрито
вътрешнополитически.
Ясно е, че на Кадафи му е все едно
какво точно ще кажат няколко войнствени български политици или
няколко телевизионни шоумени. На либийския лидер вероятно му е
също толкова безразлично и "приятелството" на сегашното българско
правителство. Кадафи има своя игра с българите в Либия и което е
най-унизителното - играе я, без да забелязва България. Играе я с
други държави и с цели, които нямат нищо общо със справедливото
правораздаване. На собствените си цели той направи заложник не
само медиците, но и състоятелността на българската държава. Докато
тук решихме да чакаме последното "чудо" - председателят на
Джамахирията лично да помилва осъдените на смърт (което може би и
ще направи), Кадафи продължава играта. Онзи ден се разбра, че
български лекар е разследван, че не е спасил живота на 86-годишна
либийка, докарана в болницата в град Мсалата в клинична смърт след
тежки увреждания. Известният български хирург проф. Петър
Червеняков, практикуващ от десетина години в Триполи, получил
бележка от либийските власти, с която му се забранява да напуска
страната. Вчера посолството ни в Триполи обяви, че още на четирима
български медици, работещи в град Тархуна, са връчени документи с
подобно съдържание. И няма смислени основания да мислим, че нещата
ще спрат дотук. С всичко това Муамар Кадафи дава знаци, че е решен
да употреби държавата България в пазарлъците си със Запада и
най-вероятно това ще е нейната външнополитическа позиция. В
поведението на българските държавници обаче няма и следа, че
разбират за какво става дума. Това пролича особено миналата
седмица, когато либийският заместник външен министър обвини
страната в организиран биотероризъм, а
политиците се изпокараха
дали да има или да няма реакция!
Последвалите дни не дават повече
надежда, че България като държава ще е в състояние да излезе от
омагьосания кръг на множащите се "лекарски случаи" в Либия. Според
председателите на Народното събрание Огнян Герджиков и на
парламентарната група на НДСВ Станимир Илчев засега нямало
основание да се смята, че това е тенденция. Външният министър Паси
не каза какво точно мисли по този въпрос, но пък простодушно ни
успокои, че "европейските институции проявяват интерес и към
новите случаи, и към анализа дали това е резултат от умишлена
преднамерена кампания, или са инциденти"!? На този фон особено
угнетяващо прозвучаха клишетата да бъде приета декларация на
Народното събрание и да се създаде временна анкетна комисия в
парламента. Все в този дух Юнал Лютфи от ДПС заяви, че подкрепя
едно посещение на българския президент в Либия час по-скоро, а
Евгени Кирилов от БСП възроди спора "тиха или шумна" дипломация с
явни предпочитания към втората. "Международната общност трябва да
бъде сериозно мобилизирана", сериозно заяви Кирилов, а външният
министър също толкова сериозно увери, че "в този момент солови
изпълнения не биха били приветствани", без да уточни от кого
конкретно. За достоен финал избираме изявлението на вицепремиера
Пламен Панайотов, че "правителството има ясна стратегия за това
какво очаква като развитие в полза на българската кауза, т.е.
българите да се върнат живи и здрави в България".
Ситуацията може да се обобщи и така
- след първоначалния "прорейтингов", вече е налице и
бумеранговият ефект от популизма
по случая с българските медици в
Либия. А компетентност и политическа воля да се постави проблемът
в реалния му контекст все така липсват. А реалният контекст е, че
с все по-плътното си приобщаване към международната общност и
особено след влизането й в НАТО България все по-често ще бъде
изправяна пред подобни изпитания. Всяко участие в мисия на алианса
може да й коства и човешки животи, и терористични акции, и взимане
на заложници. Звучи ужасяващо, но за съюзническите държави отдавна
е факт. Последните месеци в Ирак дадоха множество примери за
всичко това - радикалните бойци на Ал Садр убиха десетки западни
граждани, не само войници, но и цивилни и се опитаха да изнудват
страните от коалицията, заплашвайки с убийство френски,
италиански, японски и т.н. заложници. Но чуха от правителствата им
твърдото "няма да преговаряме с терористи".
Докато за българското обществено
мнение подобна декларация продължава да е загадка с извънземен
произход, това ще означава и несъстоятелност на самата държава. И
"сериозното" мобилизиране на международната общност при всеки
критичен случай няма да реши проблема, след като тук дори
политиците очевидно не смятат, че България вече Е част от
международната общност. Това означава не да се крие зад нечий
по-силен гръб, а да има ясна позиция по такива фундаментални
въпроси като ще преговаря ли с терористи или не. И докъде може да
прави компромиси с официално обявената си политика. Точно този
проблем на българската държава, изглежда, е идентифицирал Муамар
Кадафи, избирайки я за помощен инструмент в собствената си игра.
Някой наясно ли е какво ще направят българските власти например
при хипотетичната ситуация, в която либийският лидер поиска срещу
помилването на осъдените медици България да изтегли контингента си
от Ирак?
"Моят призив е единствено по никакъв
начин всички ние заедно да не допускаме истеризиране на
обстановката", заяви вчера новата заместничка на Паси и говорител
на Външно Гергана Грънчарова. И това като че ли беше единствената
смислена реакция, но фатално закъсняла, макар и не по нейна вина.
Ние бяхме белите робини на Кадафи>> |
