|
|
Неотдавна
беше публикувано
писмото на философа и писателя Стефан Попов,
с което той отказва на цариця Йоана да продължи да е възпитател на
младия тогава Симеон Сакс Кобург Гота.
Д-р Цанков ни предлага предисторията на това писмо.
Когато постъпих в Мюнхен в Гласът на Америка на края на януари
1957, старши редактор беше Стефан Попов, когото познавах от
детинство: като близък приятел на баща ми, като познавач на
културата, когото срещах на всеки важен концерт и премиерните
представления в Народния театър, където всеки път с няколко думи
ме настрояваше за това, което слушамe или гледамe. Бях го посетил,
когато беше аташе по печата в Берлин, и говорихме часове за това,
което предстоеше на Европа; вечерях един път с него в хотел
”Империал” - пристигна от Швейцария във Виена по времето, когато
се създаваше задграничното правителство на чичо ми Александър
Цанков, посещение описано от Попов в една от книгите му.
И затова се зарадвах, щом случаят ни събра отново в един приятен
град като Мюнхен, при същия работодател - ”Гласът на Америка”,
където щяхме да работим един до друг шест дена седмично, 12 години
след края на тази страшна Втора световна война, която взе
свободата на отечеството ни.
Стана ни навик поне един път седмично да ходим да заедно на обяд,
обикновено в състава (споменати тука по възраст): Стефан Попов,
аз, съученикът ми от прогимназията д-р Иван Войнов,
който беше свършил право в Германия, бивш виден легионер и по
онова време още убеден монархист, и Кръстьо Зарев,
земеделец от крилото на Петков, разбира се убеден републиканец,
който беше избягал от България през Турция.
Докато хапвахме, си чешехме политически езиците ”и си разправяхме
живота”. На Стефан Попов тежеше като камък това, което беше
преживял в Мадрид като възпитател на тогава 15-годишния Симеончо и
сегашен български премиер Сакскобургготски (Симеон СКГ). Но
подробностите
на една тема беше табу, колкото и да ни интересуваше тримата
останали. Защо точно си е подал оставката в Мадрид? Той ни беше
отговорил: ”...за първи и последен път”, писах дълго писмо на
царицата-майка защо си подавам оставката, ще оставя да бъде
публикувано след като тя и аз не сме между живите. Но
случилото се, обаче, го гнетеше и тогава, четири години по-късно и
това биеше на очи.
Един ден Стефан ни напусна по-рано и ние тримата останахме ”да си
дояждаме”, И тази вечна Мадридска тема пак застана на дневен
ред. Искахме да си ”сравним часовниците -, какво кому е казал може
би повече между четири очи, да го ”съберем и сравним” - така може
би картинатащеше да ни стане по-ясна.
Това е разказа ми за онзи ни разговор, като трябва да добавя, че
има и неща, които съм запомнил може би по-добре от мои лични
разговори със Стефан Попов, между четири очи, докъм 1966, когато
се преместих окончателно от Мюнхен в Хамбург.
Какво се покрива със това писмо при оставката и – още по-важно,
кои елементи варират, поне в нюанси, както е неизбежно при такива
спомени на разговори с различни хора след толкова десетилетия? За
съжаление Зарев почина в Париж във следствие от раните си, които
”дължеше” на ДС и Белене, скоро след като се разделихме с “Гласът
на Америка” в Мюнхен, където остана само едно лице – Стефан Попов;
Войнов се премести в ”Свободна Европа”, но и той почина преди
няколко години, Бог да ги прости и тримата.
**
В писмото на Попов фигурират три лица: Симеончо, майка му и Попов.
В разказите на Попов с всички ни имаше още едно четвърто лице –
офицерът Малчев, не му помня офицерския чин. Адютант на цар Борис
ІІІ, който беше напуснал България, когато фамилията отиде в
изгнание, и живееше после в ”двореца” в Мадрид – мисля, до смъртта
си.
Този Малчев играе в тази история важна роля, защото той беше, ако
не причините, то поне поводът на разрива между Стефан Попов и
царицата, защото имаше свое – четвърто мнение за възпитанието на
Симеончо; един вид капката, с която горчивата чаша на Попов преля.
Тези четири мнения бяха, опростено казано: 1. царицата-майка се
интересуваше само Симеончо да бъде един щастлив син, 2. Стефан
Попов искаше да го възпита като бъдещ български мъдър и културен
цар, 3. Симеончо – на 15 години – не му се учеше, а 4. Малчев
знаеше само една песен, която съскаше срещу Попов: Негово
величество няма нужда от Вашите науки и култура, с които искате да
му пълните главата – той трябва само да знае как един цар да дава
заповеди.
Във всеки случай Стефан беше разправил за това и на мене, и на
Войно,в и на Зарев, с почти идентични думи. Тъй като бяхме толкова
различни в нашите разбирания и отношения към идеите и идеалите на
българските военни, не можем да се съмняваме в автентичността,
макар че никой от нас не познаваше лично Малчев (макар че аз
познавах мнозина, които отлично го знаеха отблизо). И един открит
скандал между Попов и Малчев на тази честа помежду им тема е
предшествал непосредствено подаването на оставката на Стефан Попов
– първо със само няколко думи устно от Попов към царицата-майка,
последвано от писмото.
Стефан Попов един път формулира пред мене: Идеите на Малчев не
бяха важни, Здравко, но в момента ми стана ясно, че аз нямам
никакъв шанс да се наложа с моите планове за възпитанието на това
дете срещу фронта на тези твърде различни представи на царицата и
на Малчев.
Затова, когато го четете, мислете между редовете и за липсващото
четвърто лице – Малчев и неговите нападки срещу Стефан Попов, че
държел да учи Симеончо ”излишни” неща за един бъдещ върнат на
престола български цар.
Идеите на Попов за културата на един управляваш държавник, бил той
и монарх, са разбира се за мене и правилни и симпатични; а
очакванията за един цар Симеон, който управлява предимно като
издава заповеди, както настояваше Малчев,доказваше само, че той е
ограничен офицер, който не познава, нито хората нито управлението
на държава. Симеон СКГ, както го днес преживяваме, не е впрочем
един човек, който издава заповеди, а по-скоро един лукав
хладнокръвен манипулатор на хора и интригант като дядо си – с тази
разлика че не обижда умишлено хората, какъвто беше специалитетът
на цар Фердинанд. |
