|
|
Ваше
Величество,
Чест ми е с
настоящото да изложа и писмено причините, които наложиха оставката
ми като възпитател на Негово Величество Симеон ІІ.
[…
]Вярвам да си спомните, че когато през лятото на 1951 г.
при разговора ни в Ескориал стана дума за мене като евентуален
възпитател на Негово Величество, аз сам посочих редицата
неудобства на подобен избор. И затова изненадата ми не беше малка,
когато през октомври с. г. получих покана да поема тази
отговорност. Изненадата ми бе по-голяма още и затова, че както по
форма, така и по съдържание, въпросната покана всъщност ме
подканваше... да откажа на направеното ми предложение.
Това
впечатление се засили при личната ни среща през м. ноември в хотел
“Резиданс” в Женева, защото в нея Вие ми изложихте всички рискове
и неудобства на това начинание с нескритата надежда, че аз ще
откажа да приема предложения ми пост.
[…]В Мадрид
част от недоумението ми изчезна, но за съжаление заедно с него се
изпариха и голяма част от илюзиите, които си бях правил. Позволете
ми да избягвам фразите и да не Ви уверявам тепърва в чистотата на
чувствата и намеренията си, с които въобще се отзовах на Вашата
покана. Ще се съгласите обаче, че когато на един бъдещ царски
възпитател се предложи жилището на градинаря и заплатата на
готвача със забележката, че ако той настоява на други условия,
тогава ще се потърси един “по-евтин възпитател”, не се иска
особена прозорливост, за да се долови истинското отношение към
този бъдещ възпитател.
Ако въпреки
тези ясни предупредителни знаци аз приех все пак възложения ми
пост, то бе, защото считах, че не мога да откажа изпълнението на
един национален дълг, пред който личните съображения и основания
трябва да минат на заден план, а също така и защото хранех
надеждата, че в течение на времето много съмнения ще изчезнат,
много резерви ще паднат от само себе си. А и не можех в
специалната етика на общата емигрантска неволя да оставя
впечатлението, че материални съображения са взели връх.
[…]Честта,
която имах една цяла година да заемам този пост, бе същевременно и
честта да бъда предмет на непрекъснати разочарования и на
систематични унижения. Но не горчивият спомен за тях движи сега
ръката ми, а спокойното убеждение, че – излагайки Ви причините за
провалянето на моята мисия – аз Ви правя една последна услуга.
За ясност
разграничавам тези причини според тяхното естество:
І. Причини
от служебен характер
Моето
първоначално разбиране бе, че възложената ми задача се състои в
специалната подготовка на Негово Величество като бъдещ монарх, т.
е. насочването на неговото умствено и волево развитие към зрялата
способност да схваща и се справя със задачите, които особеният му
живот неминуемо ще му постави. Считах следователно, че за тази цел
е нужно:
а)
развиването на изискуемата се разсъдливост, която ще му даде
възможност по-късно чрез самостоятелни и подобаващи преценки на
нещата и положенията да взема подходящи решения;
б)
насочването на волята и характера му към ясни, разумни, искрени и
естествени отношения с хората, което ще му позволи един ден да
знае да преценява, да подбира и – ако е нужно – да търпи
необходимите си сътрудници;
в)
въоръжаването му с нужните познания за лицата и събитията на
най-новата ни история, за да бъде ориентиран върху условията и
проблемите на нашия обществен живот и на свой ред – почерпил
поуките на миналото – да избегне тежкия данък на събиране лична
опитност.
С една дума,
аз считах, че моята задача се изчерпва в специалното
политическо възпитание на бъдещия ни цар. Виждайки голямата му
природна надареност, не се съмнявах, че задачата ще бъде лека и
приятна. И действително, не от негова страна дойдоха
непредвидените пречки.
Още в първия
ми разговор с Вас се убедих, че Вам или не бяха ясни изискванията
на тази задача, или пък Вие съзнателно ги пренебрегвахте. Разбрах
и нещо друго: че в годините, които предхождат моето повикване,
това възпитание е било насочено безвъзвратно по погрешни пътища,
лошите резултати от които постепенно излизаха налице.
Практиката и
с мен показа, че под “възпитател” Вие разбирате едно лице, което
трябва да следи добрите маниери на детето, а не да има грижата за
насочването и сформирането на неговия духовен живот.
Докато аз
считах, че трябва да се стремя да създам в него съзнанието за
трайни и дълбоки ценности в живота, да насадя у Него сериозно
отношение към хората и нещата и да му вдъхна чувството на
абсолютна отговорност пред събития и бъдещи задължения, скоро
трябваше да се убедя, че Вашите намерения са да се продължи по
утъпкания път, като Н.В. Симеон бъде насочван към преходни и
повърхностни ценности или даже само към забавления, в него да
бъдат развивани наклонности към подигравка с хората и въобще
вземане живота от несериозната му страна. И че най-сетне всичките
алюзии, които му се правят за бъдещите му задължения като
владетел, се състоят само в привилегиите и облагите, които това му
качество носи.
Не ми се
пада да отсъдя дали Вие – на която съдбата повери по един толкова
трагичен начин това дете – притежавате изискуемите се разбирания
за неговата подготовка или не. На мен ми стига факта, че колкото
пъти си опитах да създам условията за по-близък контакт с
възпитаника си (общи разходки, културни занимания и пр.), по един
или друг начин това бе осуетено. На мене бе отнета всякаква
възможност да определям линията на неговото общо развитие,
характера на заниманията му и разпределението на свободното му
време. Фактите са налице – бъдещият цар на една страна, в която
хиляди изнемогват в непоносима трагедия, минава в чужбина дните си
в кино, кориди, танцови забави, приеми и пр. Кой би имал куража да
обяви това гласно на нашата страдаща емиграция?
Защо се
чудите тогава, че в главата на това дете няма интерес към
училището? И най-строгият педагог не е в състояние да развие охота
към скучното училище у един младеж, който знае, че вън от
училището го чакат толкова привлекателни занимания... Аз
премълчавам обстоятелството, че към всичко това се прибавя в
последно време все повече интерес към смесени компании, което ако
не бе тема на разговор с неговия възпитател, трябваше най-малко да
даде повод за присторена загриженост.....
Да
резюмираме: Вашите разбирания за предназначението и жизнения път
на Негово Величество правят излишен един възпитател, който да
постави отговорността за бъдещето му във всичката му широта.
[…] 2. Причини от личен характе
И тука
трябва да прибавя, че не е личното огорчение, което говори сега в
мене, макар че аз мъчно ще забравя сцената, когато Вие – в името
на това да Ви “улесня” – поискахте от мене да се откажа от
всякакви представителни функции като възпитател, за да използвате
генерално моето саморазбиращо се съгласие и наредите Негово
Величество никога да не се показва в обществото (даже и на
училищния годишен акт) с мене?
Същинските
причини за Вашето недоволство от мене не са тайна и те могат
накратко да се резюмират така: Вие искахте аз да се обезлича и да
се огранича само в стените на Вашия двор. Но да искате от мене да
престана да имам личен живот Вие можехте, само ако ми предложехте
друг такъв със съдържание, малко различно от това на следобедите и
вечерите, толкова прилични един на друг, че аз не съм в състояние
да ги различавам. Да искате да скъсам всички връзки с външния свят
Вие можехте, само ако Вие ми предложехте някакво смислено
общество. (Вие стигнахте дотам да ми забраните да говоря с другите
българи, за Вас всяко мое излизане бе “скитане наляво и
надясно”...) Най сетне да искате да се изолирам от българската
емиграция въобще (с която даже моята кореспонденция Ви се
зловиждаше), Вие можехте, само ако не се замислехте дали не звучи
като абсурд в положението на нашата емиграция да се късат
съзнателно връзките между малкото хора, които от национална гледна
точка играят положителна роля, и широките емигрантски среди. Но
тука ние идваме до третия вид причини за невъзможността ми да
остана повече.
3. Причини от обществен характер
Вие
призовахте като Ваш сътрудник във възпитанието на Вашия син не
един случаен човек, а един утвърден общественик, който няма нужда
на това място да дава сведения и доказателства за мястото си в
българската общественост. По ваше искане аз се отказах от всякаква
отговорна политическа роля в нашата емиграция. Но това не биваше
да означава, че аз трябва да престана да имам обществен интерес и
живот – едно само по себе си странно искане, непонятно в човешката
оскъдица на нашата емиграция, едно искане даже неморално за едни
изгнаници, освен това и неизпълнимо.
[…] Но
наистина каква нужда и полза имаше от моите съвети и познания,
когато – даже и случайно изтървани – те не бяха вземани под
внимание и се докараха нещата дотам, че докато реномето на царския
ни двор трябваше да бъде високо някъде в небесата на българската
емиграция, сега то се споменава ведно с името на лица, арестувани
за финансови мошеничества и даже подозирани в сътрудничество със
Съветска Русия!
[…]Една
цяла година един от изтъкнатите – с или без право, хора на
Българския национален фронт бе при Вас и Вие не намерихте за нужно
нито веднъж да разговаряте с него за нуждите и пътищата на нашата
национална емиграция. Този факт говори сам по себе си достатъчно.
Но и той един ден ще бъде изтълкуван в моя полза, защото той ме
освобождава предварително от каквато и да било отговорност за
политиката, която водите Вие и която:
І. Разчита
на възстановяването на Търновската конституция, за да профитира от
него, обаче нарушава тази конституция в повелите й относно
възпитанието и представляването на малолетния цар.
ІІ. При
всичката благородна – но уместна само в рамките на един нормален
живот – благотворителност корумпира нещастната ни емиграция,
защото я кара да иска и получава от Короната, на която би трябвало
да се служи само от идея. Или пък щом веднъж е взета присърце
мизерията на тази емиграция, тогава да се направят сериозни и
резултатни постъпки, където трябва, за нейното смекчаване.
ІІІ. И
най-после, която политика не само че не цели обединяването и
воглавяването на националната ни емиграция, но систематично
пренебрегва усилията на тази цел на нейните представители.
Иска ли
питане, че един човек с обществено чувство като мене мъчно ще
понесе тази Ваша обществена безпътица? Още повече, че тя би могла
много лесно да бъде избегната?
Но тука
идваме до момента, когато от само себе си се налагат въпросите:
-
Защо е
било необходимо да се вика един възпитател, когато предварително
е съществувало намерението да не му се повери същинското
възпитание на царското дете?
-
Защо е бил
търсен един академик със съответна подготовка и култура, когато
умишлено той ще бъде принизен до безгласен компаньон и ще ни
бъде срам да го показваме на обществото?
-
Защо
готовността и услугата на един български общественик под ръка
биват игнорирани, когато нямаше нищо по-естествено от това, те
да бъдат оползотворени?
За угода на
кого бе предприето това негово обезличаване?
Разумен
отговор на тези въпроси не може да се даде. Той трябва да бъде
потърсен в истинското положение на нещата във Вашия двор, където
трябва да се засегне Вашия частен живот. За това аз нямам нито
правото, нито разположението. И без това в живота има случаи,
когато неспоменаването на известни положения ги назовават
най-добре... За съжаление подчиняването на всички национални и
обществени проблеми на личните Ви аспекти взема форми, при които
има място само за една реакция: дигане на рамене. Зле стоят обаче
нещата с представителите на една монархия, която дава повод за
подобен недвусмислен жест и по чийто път трябва да лежат
обществените трупове на собствените й поддръжници. И аз не ще
скрия, че трябваше да дойда тук, за да стана скептик по отношение
бъдещето на нашата монархия, ако се продължава по този път.
Допускам, че
по повод на тези редове Вие ще повторите многократното Ваше
изявление, че не искате да знаете за мнението на другите.
Позволете ми да забележа, че съществува опасността в това
отношение да предизвикате взаимност. Това може да си го позволи
едно частно лице за своя сметка, но не и една българска царица в
изгнание, освен ако тя предварително не е ликвидирала в съзнанието
си бъдещето на монархията, начело на която случаят я е поставил.
Завършвам
настоящото с надеждата, че то ще послужи поне за в бъдеще
въпросите около възпитанието на българския цар да бъдат третирани
по начин, съответен на упованията на българския народ в него. За
тази цел аз съм готов да понеса – казвайки истината, която Вие уж
тъй много обичате – съдбата на най-омразния Вам човек, която всеки
случай предпочитам пред презрението, което Вие, изглежда, храните
по начало към всеки българин. Изпълнявам без страх дълга си на
български общественик, тъй както диктува неговото убеждение, а не
неговият материален интерес. Не се опасявам, че сега към епитетите
на “егоист, некоректен и невъзпитан човек” ще прибавите по този
повод и други. Един обаче не ще можете да употребите: не ще можете
да ме наречете подлец...
Ще бъда
щастлив, ако аз стана единствената жертва на Вашето отрицание,
особено ако тази моя жертва може да предотврати и изкупи
несравнено по-голямата: бъдещето на Вашия син и на нашия цар.
Давам си
сметка колко далеч отивам в излагане на действителността, както я
виждам и преценявам аз, но не вярвам, че Вие ще очаквате доблестта
в подобен случай да моли за извинение, а още по-малко, че ще
поставите занапред под съмнение чувствата на обич към това дете,
за бъдещето на което отправям единствената молитва за
благоуспяване.
Моля Ваше
Величество да благоволи и по този случай да приеме изразите на
дълбоките ми почитания.
Мадрид, 14
януари 1953 година
Ваш: Стефан Попов
(С незначителни съкращения)
- - - - - -
* Стефан Попов (1906, София – 1989,
Мюнхен) е един от водещите представители на съвременната
европейска култура и единственият български философ на историята.
С книгите си “Безсъници”,
"Воля
за облик", "Краят на всички илюзии" и преди всичко "Третото
поколение"
той
впечатлява силно немските критици и спечелва признанието им. Роден
е през. Получил юридическо образование в България, той активно се
занимава с политика през целия си живот и е един от най-видните ни
общественици преди войната. След 1945 българското гражданство му е
отнето и той остава да работи и живее в Германия. Редактор е в
българската секция на “Гласът на Америка”. Този изключително
достоен човек, както го определят повечето хора, които са го
познавали, смята, че да бъдеш европеец означава да се отърсиш от
безогледното и безизходно патриотарство. Вероятно заради големия
му авторитет на български общественик и заради дълбоките му
философски познания, той е поканен да стане възпитател на Симеон
ІІ, но след известно време се вижда принуден да се откаже. За
първи път “Седем” публикува неговото писмо-оставка до
царицата-майка Йоанна от
1953.
То бе любезно предоставено на редакцията от племенницата на
големия български общественик Юлиана Маринович. Уникалният
документ обяснява някои от чертите на характера и поведението на
настоящия ни министър-председател Симеон Сакскобургготски,
заложени още в младежката му възраст. |
