19-04-2006

Днешните млади българи (20-25-годишни или по-млади), знаят много малко за историята си и още по-малко за комунистическто ни минало. Факт, който става все по-тревожен. Защо е така? Трябва ли да виним “днешната младеж” за това?

Искам да спомена някои събития от последните 16 години, които са фон и причина за тази неосведоменост.

Изминаха 16 години от вътрешнопартийния преврат на 10 ноември 1989, с който комунистическия режим официално (но не реално) направи крачка назад и встрани и уж си отиде. Тогава много от нас с умело промити от комунистическото образование и политика мозъци узнаха за първи път истината за съветската инвазия в България през 1944, за лагерите на смъртта, за избитата ни интелигенция, за затриването на икономиката и духовността ни и много други национални трагедии, разигравали се 45 години. Оказа че не е имало никакво героично партизанско движение, никакво посрещане с бурна народна радост на съветските войски-освободителки (справка за опресняване, поредицата на Любомир Данчев в “Още инфо” “Да бъдеш комунист не е естестевно”). До датата 10 ноември 1989 истината за състоянието на държавата и живота ни бе нашепвана единствено тайно вкъщи (в семейства като моето напрмер, пострадало пряко от комунистическия режим). А и беше очевидно, дори през витрината с решетка, с която бяхме обградени, че “ония на запад” живеят доста по-добре от нас, че бедните, които ровят за обелки из кофите (внушаваха ни, че това е черта на гнилия капитализъм) май се срещат по-често по нашите улици, а по улиците “на запад” – кой знае защо - не.

На мен родителите не ми бяха обяснили много неща от разумната предпазливост да си затварям устата. Противоречията на времето “преди” се обхващат добре от тогавашния виц, “Докторе, детето има проблем – едно чува, друго вижда. Аааа, отвърнал докторът, от социализъм не лекуваме”. 

След 10 ноември истината излезе на бял свят по сергиите в първите опозиционни вестници, в новоиздавани стари и в новонаписани книги (за по-образованите, които ползваха чуждоезични източници, това се случи десетина и повече години по-рано – бел. ред.). Телевизията обаче внимаваше да не прекали с истината (днес внимава още повече). И така, който искаше да узнае близкото минало на страната си, купуваше си книги и вестници, гледаше новите предавания, четеше и научаваше.

Последваха години, в които комунизмът си отиваше за известно време, както например в проблясъка на правителството на СДС на Филип Димитров и по-късно за цели четири години при правителството на СДС на Иван Костов. Отиваше си комунизмът, но по-сетне се завърна отново трайно зад кулисите чрез испанския гражданин Кобурготски. Същият, когото голяма част от народа, чакащ сполуката да му падне от небето, си избра. И тогава досиетата, отворени преди това при Костов, бяха набързо и грижливо затворени от Кобурга, както бяха закрити и всички неудобни телевизионни предавания, които “попържаха султана” (т.е царя) и неговата политика. И така свободата на мисълта, печата и словото, която беше едно от най-съществените човешки придобивки на посткомунистическото време бе сериозно потъпкана от гражданина-цар.

Отскоро комунизмът отново управлява официално, след като народът си го избра с гласуване или чрез отказ от гласуване.

Тук се завръщам на темата за неосведомеността на младите българи. Тези събития, които на читателя на “Още инфо” са добре известни, са, уверявам ви, в голямата си част абсолютно непознати на днешния (през 2005) 20-тина годишен младеж. Нещо повече той/тя не се интересуват от тези събития и техните причини. И все пак след като решетката и витрината паднаха, повечето от младежите виждат и усещат всеки ден, че живеят в страна, чувствително по-бедна и неуредена от страните “на Запад”. Не се ли питат защо е така? Някои от тези младежи и девойки са били чавдарчета когато “дойде” 10 ноември преди 16 години и помнят, че тогава “ни раздаваха някакви сини вратовръзки”. Те не помнят каква пустиня бяха градовете, каква сивота беше, мръсни магазини с дълги празни рафтове, със стока, която пристига по неустановим график веднъж дневно или седмично - по малко хляб – бял, добруджа и понякога типов, кашкавал - балкански и витоша, сиренце - краве и овче, хамбургски и телешки салам, а при повечко късмет водниста шунка, и това беше почти всичко. Месото го докарваха в кварталния магазин веднъж седмично и биваше свинско или телешко. И в двата случая ставаше дума за парче месо, в което са увити някакви кокаляци, жили и тлъстотии. За определен контингент приближени до месаря (би следвало да го изписваме с главно М), имаше и по-истинско месо. Но това да избираш между бут, врат и прочие – такива глезотии не се позволяваха.

Обслужваха ни нелюбезни продавачи, които се държаха като по-висша класа и определено бяха – тях ги назначаваха с „автобиографии” като за чистачки в Министерския съвет – демек, братовчеди и племенници на съответните другарки и другари.

Празнуваха се измислени празници пред помпозни паметници с неграмотни дърдорковци, окичени като коледни елхи с медали и ордени. Страхувахме се да изкажем това, което мислим и какво ли още не. (Великолепен анализ на тези процеси прави Филип Димитров в книгата си “Митовете на българския преход” извадки от която можете да намерите в сайта http://www.mediatimesreview.com/index.php).

Споменах само някои от по-невинните белези на онуй време, които бяха показателни за повсеместната обществена и духовна тиня, в която бяха ни  потопили.

Разговарял съм с днешни младежи, мои приятели, сега студенти, ще речеш образовани, начетени... Не знаят те за онуй сиво всекидневие, не ги интересува миналото. Само са го дочували, но не толкова, че да ги заинтересува.

А откъде да чуят истината? Отговорът е близо до акьла - от семейството, от училището, от медиите. А за да е отворено съзнанието ти за истината и да я търсиш и подлагаш на анализ, това си зависи от самия теб като човек. Защото книги и материали има, но някой трябва да те подтикне да ги четеш или нещо в теб да го желае.

Ще разгледам споменатите фактори, от които зависи осведомеността на младия българин за комунистическото минало и неговите последици.

1. Семейстовото

Естествено в зависимост от политическите и обществени възгледи на родителите или липсата на такива младият човек ще има модел, по който да изгради своите възгледи. А те, възрастните доста се различават помежду си по отношението си към темата комунистическото минало на България: 

a) Има такива, които са пострадали пряко и съществено от комунистическия режим или имат такива близки и познати. Нежеланието им да разкажат на децата си се обяснява с това, че те искат да забравят това минало и да не обременяват синовете и дъщерите си  с неговите кошмари. Тези хора по-мога да ги разбера (Имало е и такива - от този вид родители - които не са споделяли с децата си, за да не се раздрънкат навън и с това да навлекат нови неприятности на семейството или на самите себе си. Мой близък сподели как е загинал брат му в края на септември 1944 чак през 1992, за да разправяме насам-натам, понеже е опасно. Той смяташе за опасно и времето след 1989, тъй като не вярваше, че е започнал истински преход от комунизъм към незнамсикаквото, което живеем днес - бел. ред).

б) Има такива, които също са пострадали или са близки на пострадали, които обаче разказват на децата си черната българска история “след 9-ти” (септември 1944) и им помагат да разберат съвременното объркано и незавидно развитие на България. Имам късмет както аз, така и жена ми, да сме отраснали в такива семейства.

в) Има родители, за които и преди, и сега е зле и не виждат разлика в живота си и именно този възглед предават на децата си. Това е повече в посока “и едните са маскари, и другите”, както и че “новите (времена, хора) са по-лоши и от предишните, защото тогава поне имахме…”

Мисля че този начин на мислене, предаден на младите, е от най-вредните - пътища на нихилизма и отказа да си отвориш очите, да си обясниш, да разбереш. Не съм спирал да се дивя на мнението “и преди беше зле, но тогава поне имахме лада, ходехме на почивната станция на предприятието, ядяхме евтино на стол, а сега и това нямаме…” (Впрочем това масово едва ли не убеждение за благините по Тошово време са дълбоко невярни. Хлябът - от споменатите два вида - го караха веднъж на ден. В един квартален магазин. На опашка. Зиме и лете, при дъжд и сняг. Месото - веднъж в седмицата. В описания вид. На опашка. Зиме и лете, при дъжд и сняг. При заплата на висшист от 105 лв най-ниският наем за гарсониера в София през 1978 беше 120 лв. Как се гледа семейство с две миниатюрни дечица при такъв доход и при такъв неизбежен страховит разход, който обаче предвижда още и 20 лв за парно, 5 лв за ток и т.н. И каква е тази готина почивка на готината почивна станция, която трябва да заслужиш с лизане на профпредседателския задник? Че да ти даде карта. Да му ходиш на тъпите събрания. Да не си отсъствал от съботниците му, в които доктори на науките изравят от замръзналата пръст край Горубляне моркови. Или пък да отидеш на море ей така - на свободно търсене. Моля? Ми то квартири нямаше! Сега на автогарите по крайморските градчета стоят опашки от местни женици, които предлагат квартири, като "наддават" една с друга, като свалят цените. Тогава просто нямаше! Не знам защо, къщите ли са били по-малко, стаите ли - но нямаше. Както не знам къде отиваше шкембето. Сега шкембе чорба предлагат във всяка квартална или ведомствета кръчма. Тогава тази радост беше достъпна на 15-20 места за цяла милионна София. Но да се върнем на морето. Ако си успял някак да си намериш квартира, хайде нахрани след това двете си миниатюрни дечица, които пред очите ти проявяват естествената си природна нужда да израснат. Ми то има един ресторант за цял Лозенец, примерно. Два магазина, заредени като всеки техен соц събрат във Видин или Благоевград. Опашката се строява в 5:30. Магазинът отваря в 6:30 и бива разграбен с покупките на първите 30% от потребителите. И какво правим сега с миниятюрните две дечица? Ама страшен гот си соцът беше отвсекъде, няма що... - бел. ред)

А това, че сега в много отношения сме зле, не ви ли хрумва бе ДРУГАРИ, че сега сме зле заради тогава, заради тогавашния път към светлото бъдеще. Тогава когато именно да си купиш съветски радиоприемник и да хапнеш евтино на стол бе признак за благополучие (деца, знаете ли какво е “стол” от социалистичеко време? Добре е да узнаете, но никога да не го видите, вкусите и вдъхнете.)

г) Има родители, за които комунистическото минало бе наистина добро. Които тогава бяха нещо, а сега са като отритнати. Това е признак, по който много хора днес са за ожалване, например пенсионерите, които имат само пенсията си. Учител стана презряна и срамна професия, символ на беден образован човек, същинска будала, потрошил години в образование, презрян от държава и от общество. Виж лекарите са друг случаи. Неотдавна ги слагаха и тях в един кюп с учителите, вече не е така. Удари техния час, и българските джи-пи-та се превърнаха в много хищни представители на съвременната човешка фауна. Жална ти майка да им паднеш в лапите (при действащата здравно осигурителна система, сме длъжни да уточним - бел. ред.).

д) Има родители, за които - и преди, и сега, е добре, просто муци! Тогава се облажвахме по ония правила, а днес пълним гушите според новите тенденции. Сине, дъще, гледай си науките (бизнеса, кефа), остави политиката на татко и мама. Те ще приватизират, ще вземат на концесия и други такива действия, принасящи лични благини (при действащите в страната правила за този вид дейности - бел. ред.). А един ден ти ще поемеш бизнеса. И досега помня един познат от родния ми софийски квартал между бул. “Цариградско шосе” и ул. “Иван Асен II”, който след 10 ноември 1989 се разви много добре като търгуващ с всичко. Прескачаше често до митницата по т.нар. Берово време и разправяше, “ле-лe, само така да остане, искам само така да остане, супер е, всичко е позволено, мътна вода, можеш да измъкнеш пари отвсякъде.” Е, такъв какви възгледи за живота и за България ще остави на децата си?

2. Училището

В днешното българско училище, мили родители, история на България от комунистическо време НЕ СЕ УЧИ! Няма нареждане “отгоре” (отгоре са министерство, инспекторати, тези които одобряват по какви учебници ще се преподава съответната година). Е как ще се учи истината като именно много от “ония отгоре” са от “онуй” време, а днес са отново на кормилото на образованието. Предметът история в училище в някои отношения е най-важният. Съзнавате ли го това, дами и господа, и най-вече “другарки и другари”, от които зависи какво се учи по история в училище? Сигурно го съзнават, хеле “другарите”, и именно затова историята в училище е полуразвлекателен, полускучен предмет както при комунизма, когато се учеше повече за древните Египет, Гърция и Рим, и стара българска история, но до днес за историята на България от 9 септември 1944 до 10 ноември 1989 все още няма нито един урок. Ами че минаха 16 години, бе, скъпи сънародници, откак пеехме по митингите “45 години стигат” и през тия 16 години бяха изписани доста неща. Защо нещо не влезе в учебниците от това? И ако децата не извадят луд късмет да попаднат на учител по история “заклет седесар”, който да им преподава това, в което вярва, рискувайки да му набият канчето “отгоре”, и ако децата не са от семейства от група 1-b) (виж по-горе) то вероятността да си останат невежи по тия въпроси е извънредно висока.

Познавам млади българки в Германия, които са студентки по медицина. Да са живи и здрави. На последните парламентрани избори интереса им беше нулев. Кой кой е не знаеха, не ги и интересуваше. С жена ми успяхме да заинтригуваме от тях само едно младо момиче (от десет!), което дойде да гласува с нас в Мюнхен. Чудя се, те са дошли да следват в Германия, значи си дават някаква сметка, че в България не е съвсем добре.

А бе деца, ще кажеш! Деца, ама днес на по 22-25 години (т.е. на 10 ноември 1989 са били максимум на по 10). Именно те ми разказаха, че онуй за комунизмът го били подочували вкъщи, а в училище никога. Хей, говорим за 90-те години на ХХ век, когато май вече имахме свобода на мисълта, словото и печата! И оттук скачам на третия фактор

3) Медиите

За тях мисля, всички сте наясно така добре, както и аз: медиите вървят с властта. Каквото е на нея угодно, такава истина ще се поднася на зрители, слушатели и читатели, докато им се набие в главите. (ами те медиите бяха произведени от същите конспиративни структури, от които бяха създадени повечето партии, банки, еедрият бизнес и даже повечето функциониращи неправителствени организации - бел. ред.) Кога истината за комунизма излизаше наяве и се обсъждаше най-много в медиите? В първите години след 10 ноември 1989, когато системата беше силно отслабена и цензурата беше значително отпаднала, защото много от властимащите не знаеха накъде ще духне вятърът и ако не друго, оставяха народът да си говори.

Кеворкян тогава минаваше едва ли не за бунтар и антикомунист, еталон за честен и смел журналист: Впоследствие престана да бъде всичко това, което е днес. А помните ли какъв бум бяха 5-те минути на Бочаров (“Да, ама не!”)? Не издържаха тогава комунистите някой да им говори истината макар и за 5 минути на всеки 168 часа! И тогавашната “Всяка неделя” на тогавашния Кеворкян бе за пореден път свалена от ефир. И тъй като помня като слон, ще припомня че сред бума на тогавашните опозиционни вестници имаше два, които особено безкомпромисно изваждаха наяве истината за комунизма, това бяха “Независимост” и “Начало”.Ввторият беше на тогавашната AСП - Алтернативна социалистическа партия,  с всичките въпросителни около нея (ама с какъв редакционен екип, а? - намигане на редактора),). Това бяха тогава единствените опозиционни вестници, които след няколко месеца “демокрация” бидоха забранени.

Години по-късно, ТV-предаването на Дачков по СДС от Костово време, което бе популярно с безпощадня си обективизъм към истината, благодарение на безкомпромисността на водещия (Евала, Яворе!), бе първото предаване, което с удоволствие бе премахнато от царистите.

Анти-Костовата кампания на медиите, откак Царят седна на престола и впоследствие Филчев си разигра коня е блестящ пример за:

a) наложената от властта цензура върху медиите както и

b) продажността на много журналисти.

Но това е тема на отделна статия. Ще припомня хита от предишните седмици, “кампанията анти-Гаврийски”, когато социолозите компрометираха тотално професията си и вече като видя социологическо проучване на общественото мнение целенасочено го отминавам, за да не се подавам на промивката му.

В голямата си част днешните медии по такъв един начин възпитават младите и им поднасят само онази истина, която им е заповядана или разрешена.

4) Ти самият 

Не на последно, а може би на първо място, да се интересуваш от близкото минало на страната си, да се опитваш да узнаеш, какво не е наред с нея и защо крета в сравнение с много други страни по света, зависи от самия теб. Дори да си отрасъл в семейство на партиен секретар, генерал или дипломат от комунистическо време, ти, българино, (тук май зазвучах като Жорж Ганчев), ти, човеко млад или не толкова млад, имаш глава на раменете си, която се използва за мислене. Ако ти е все тая, стой си невежа, псувай всички, считай, че всички са маскари и чакай нещо да ти падне в паничката отгоре. Това, е което ще предадеш на децата си и те трябва да са много силни личности, когато пораснат, за да прогледнат, защото ти си се постарал да им сложиш капаци.

Ако ти си обаче от тези, които мислят, то, уважаеми български родители, учители и журналисти, нека разказваме на децата ни за онуй време, нека пишем за него, нека търсим сметка на виновниците -!

И нека да разказваме на децата и внуците си за престъпленията на българския комунизъм към народа , не за да ги обременяваме и комплексираме, а за да ги научим да мислят, да бъдат критични и да търсят винаги истината. И за да разберат, че няма нещо сгрешено в българския народ, а затова, че е на опашката на европейския влак поради външна агресия, че сме преживели цял един половин век комунизъм и последиците му са много дълбоки.