Няма как да станеш такъв в нормални условия.

Само допреди шейсетина години комунистите в България са били изумително нищожно малцинство. Хората са се раждали, приучавали ги в семейството им към труд и ученолюбие, после те поемали по житейския си друм – кой докъдето стигне. Вадели хляба си с най-различни професии. Ако спечелели някой и друг лев в повече, купували имот – земя, къща, мелница - инвестиция да е. Въобще, някакъв обект за завистливите погледи на малцината мързеливи селски лумпени, които са си уплътнявали времето, като прелистват Манифеста или Въпросите на ленинизма от Йосиф Висарионович, а на здрачаване рецитирали с томителен глас наивни стихчета, написани най-често от онзи измежду тях, който най-много го мързи.

После дошла Съветската армия и им дала властта.

В края на тази седмица жителите на столицата ще трябва да избират измежду двама комунисти за кмет на града си. Това изглежда ще е в чест на Великата Октомврийска Социалистическа Революция, която по доста неясни календарни причини се отбелязва на 7 ноември.

Татяна Дончева е кандидат на партията, която официално се обявява за приемник на онази същата, създадена на Буздлуджа, и шетала из страната десетилетия наред. Тя припозна болшевиките за свои най-близки и родствени съмишленици, като се преименува на комунистическа скоро след гореупоменатата революция. Дончева и досега се кълне във вярност към тази партия.

Бойко Борисов е нейният опонент. Като възпитаник на симеоновската милиционерска школа, департамент "пожарна команда", а и като офицер, той неминуемо е бил и член на БКП. След това - персонален телохранител на Живков, а в знак на приемственост - и фирмен такъв на Симеон.

Такива ми ти биографии секудни преди дванадесетия час на балотажа за кметски избори '2005 в София. Какво реално се крие зад това?

Член на Партията

БКП беше и си остава единствената партия у нас, която наистина трябва да се пише с главно "П”. Затова си има причини.

Там допреди 1989 членуваха няколко категории хора, на брой около милион. Сега се е преименувала на БСП, но нищо в публичната й идеология не се е променило, тя не се е отказала от комунистическото минало и от извършените масови престъпления, само неколцина по-образовани партийни лидери се опитват да говорят по телевизора що годе по-цивилизовано. Но кои и какви са партийните членове?

По Десети ноември част от тях бяха в Партията по наследство – родителите им са били от ония първите, които са асистирали на съветските другари при установяването на Новия строй и са писали томителни стихчета. Надали са повече от 10%.

Другите бяха наивниците, повярвали в измамата за Светлото бъдеще – предимно ниско образовани или психически податливи към масови внушения. Примерно 20-25%.

Третите бяха професионалните партийци – тези, които самички се редяха на опашка за партийно членство с определена карериеристична цел или друга лична облага. 30-50%, казано на око.

Четвъртите бяха рекрутирани от първите три групи. Това са онези стотина хиляди, които осъществяваха комунистическото управление – включително над другите деветстотин хиляди, над службите за сигурност, и не на последно място - над държавните и стопански структури в условията на тотален социалистически монопол. Тоест - по-малко от 10%. Нямаше повече началнически длъжности от такъв мащаб.

Но имаше и една пета категория, за която на останалите не им е приятно да си спомнят. Това бяха членовете, набутани в Партията им насила – като абитуриенти, в казармата, в университета… Обичайно - в чест на някакъв юбилей от 9 септември или от рождението на Георги Димитров. На тях им съобщаваха, че са удостоени с "честта” да станат комунисти. Отказът означаваше, например, неприятности при разпределението за отбиване на военната служба - да те пратят кашик в Звездец или в по-лошия случай - в строителни войски в едно спално помещение с грижливо инструктирани възпитаници на трудово-възпитателните училища какво да правят нощем с теб, че да израснат в кариерата до платени доносници. Ако вече си войник и ти е доверена "високата чест", рискуваш да не те пускат в отпуск до края на службата и да ходиш караул през ден. Ако си в университета… Абе сещате се.

Тази категория зорлем комунисти съставляваше неясния сегмент от 10-30%, които с облекчение си хвърлиха партийните членски книжки още навръх 10 ноември 1989 или в първите дни след това, а на 7 юни 1990 празнуваха на Големия син митинг, който почваше от Орлов мост, лееше се до естрадата пред БТА, на която Васко Кръпката пееше "Комунизмът си отива" май за първи път пред толкова публика, а после се проточваше нагоре докъм хотел "Плиска".

Тези 10-30% ги набутваха в Партията си, за да попълват разни квоти – за възраст, за образование… И такива шашкънии имаше - квоти. Партията трябваше да има 5% такива, 17% онакива и барем 50% пролетариат – лесно управляем необразован контингент, на който почти официално му беше разрешено да краде от държавното при определена степен на лоялност към съответния комунистически гаулайтер или подвластната му чиновническа банда.

Освен това голяма част от петата група бяха родени след Деня на Светлата Социалистическа Революция и израснали в характерния за ония времена информационен мрак. За тях членството в тъпата Партия – с всичките й събрания, с членския внос и останалите простотии – беше нещо мъчително, едно задължително продължение на усилието да израстваш в социалистическото общество, като строиш очевидно непостроимия комунизъм (през 1962 другарят Тодор Живков ни обеща, че ще приключим строителството през 1980 и мнозина паметливи българи доживяха тази година - именно в този обещан "щастлив" период от време стоките масово започнаха да изчезват от пазара, а цените им да бъдат повишавани през няколко месеца). И тези от петата група доживяха "построения комунизъм" със здрав разсъдък. На всеки от тях му се бе наложило преди това първо, ще не ще, да бъде чавдарче и да декламира споменатите зле стъкмени стихчета, после пионерче и да пее сладникави песнички нейде из Балкана под развятото лагерно знаме, подир това - комсомолче и да ходи да бачка "на бригада” в текезесетата на страната без заплащане, пък накрая идваше ред и на най-тежката тегоба за такъв тип хора – партийното членство.

Тежка тегоба, понеже като влезеха в Партията се срещаха с партийците - всичките онези от останалите четири групи. С такива хора е невъзможно да се контактува. Новоприетият партиен член след второто-третото събрание научаваше какво е именно това масов комунист. И преустановяваше посещението на събрания. Обаче от Партията освен това изключваха. Изключен член на БКП – това беше едва ли не по-зловещо клеймо от син на класов враг. А пък ако не си от първите четири категории вероятността да те изключат беше изключително висока. Дебнеше те на всяка крачка.

И накрая просто се сбъдваше. Най-малкото - поради три поредни отсъствия от събрание. Нормалният българин едва изтрайваше три поредни присъствия.

То не може хем да следиш втренчено цените на вътрешния стоков пазар, хем да разсъждаваш, когато се огледаш какво се случва въобще около теб, хем да си добър професионалист в работата си, но срещу тебе да донася "хубавата Лили", която спи с Генералния, хем същевременно ти да отказваш да донасяш за колегите пред началството, хем да отсъстваш редовно от досадните им събрания, хем да четеш Солженицин, откъдето да научаваш постепенно поне част от истината за "светлото социалистическо минало", хем да слушаш "Свободна Европа”, пък едновременно с всичко това да си и член на Партията.

Ами не става.

И най-често ги изключваха. Което означаваше загуба на право за упражняване на професия и дори изселване от големия град, психически тормоз срещу други членове на семейството и за жалост, даже срещу невръстни деца.

Знам абсолютно точно и то от първа ръка как един партиен секретар е посетил дома на набелязан за изключване от партията, заварил самичка 7-8-годишната му дъщеря и й изкрещял на вратата: "Ако баща ти не дойде на партийното събрание, дето ще го изключваме, аз ще дойда тук, когато него го няма!” Детето не излязло от преживения стрес в продължение на седмици. Години по-късно думата "изключване" била в съзнанието му синоним на нещо като "екзекуция".

Събитието е от втората половина на 80-те години, дами и господа.

Но Партията напуснаха и мнозина други. Едни - чисто формално, в изпълнение на изискванията за деполитизация на армията, полицията и други държавни служби. Други, предимно от първата група, за да заживеят с наследеното от татковците си в по-сполучливо организирани други държави. Трети, предимно от третата група, щото в тази работа вече няма далавера.

И въпреки това сега БСП продължава да има, по груби преценки, барем 200 000 члена и поне пет-десет пъти повече почти сигурни гласоподаватели. Какви са тези хора? Откъде са се появили?

Да бъдеш комунист не е естествено.