“Да си радикален означава да виждаш корена на нещата, означава да си умен.” Мераб Мамардашвили

За да се знае какво се случва с перспективите на България за членство в ЕС, трябва да се види какво става и къде са неговите проблеми

Икономия на мисленето

В основата на отношението на българските политици към Европейския съюз стои възможността да не мислят за какво става дума. Европейски съюз се подменя със спомена Съветски съюз. Съюзът казва, ние действаме. За да не се препъне процесът, и ЕС, и правителството обещават, че данъкоплатците на Германия, Франция, Обединеното кралство и т.н. ще платят за щастието на по-бедните “роднини от Нова Европа.

Такова отношение не е характерно само за България, а за цяла Нова Европа и за политиците от Стара Европа, които също икономисваха и от мислене, и от общуване с избирателите.

Тази почти всеобща и фундаментално вредна нагласа работеше привидно допреди около четири седмици.

Вредността на Европейската конституция за България и другите нови

Настроенията във Франция са от 1848 и са характерни за повечето периоди на обществена промяна през ХХ век. През 2001 те бяха в основата и на патоса на новата конституционна уредба на ЕС. Плод на такива настроения е появата на „вторични” или „социални права” в законите на отделни страни и в международните споразумения.

Тези „права”, а всъщност заявления и нужди, намират място най-напред в конституцията на Съветския съюз. Списъкът обаче е доста скромен: работа, здравеопазване, образование и пенсии. Той е преписан не само от сателитите на Съветска Русия, но и от доста европейски страни след Втората световна война - Ирландия, Франция, Холандия и Швеция, макар формулировките най-често да не са обвързващи.

В проекта за конституция на ЕС списъкът на тези „права” е безпрецедентно широк: социална осигуреност и услуги по време на майчинство, болест, работни злополуки, възраст и безработица; екологична защита; защита на потребителя. Придаден е конституционен статус на защитата от несправедливо уволнение и на правото на стачка.

Българската политическа и законодателна реч е още по-несъстоятелна. Тя поставя знак на равенство между власт, правителство, държава и общество. Държавните поръчки се наричат обществени. Информацията, събирана от правителството за гражданите и техните начинания, е обществена. Но информацията за обществените поръчки, начинанията на правителството, разпределението на обществени средства, за срещите, заседанията и вземането на решения, често не е публична. Договорите, сключвани от длъжностни лица и с обществени средства с частни предприятия, са публично-частно партньорство. Общественият интерес е този на правителството, а не на отделния гражданин. То има предимство и като длъжник, и като кредитор. Избраниците на народа са публични личности, но частният им живот и доходи са по-защитени от личните данни на обикновените граждани.

Страните от Нова Европа са по-напред в прокарването на различие между правителство и общество, отколкото повечето членки отпреди 2004 г. Ако Евроконституцията бе приета, тя или нямаше да работи, или би върнала часовника назад и в реформираните страни.

Както предполагат сегашните процедури на ЕС и новата конституция, основният механизъм на модела са преразпределенията през бюджета на ЕС. С вярата, че със субсидии се постига повече, отколкото с ефективни пазарни механизми за насочване на ресурсите към печеливши дейности. Сметките за ефективността на възгледа са сложни - няма нормална отчетност и оценката би изисквала специални усилия, средства и компетентност. Но този възглед може да се провали и провалът да се наблюдава и чрез примера на отделна страна.

Старо правило е, че като субсидирате нещо, ще получите повече, но от същото нещо. Германия субсидира неефективността и бедността на източните си провинции по същия механизъм, по който ЕС финансира Източна Европа. По различни оценки за това са изразходвани 1-1,1 трилиона евро. Резултатът е плачевен и за субсидиращия, и за субсидирания.

Какво означава всичко това за България (и Румъния)?

Най-странното в приключилата предизборна кампания, както писа в сп. „Лидер“ и Светослав Малинов, е, че тя изобщо не обърна внимание на случващото се в Европа. А последиците за България съвсем няма да са тривиални.

Ето някои от тях:

1. Отхвърлянето на Евроконституцията, макар и положителен акт сам по себе си, е свързан с криза на ЕС и с обща неразположеност на избирателите спрямо разширенията.

2. За България и Румъния изискванията за членство и предупрежденията за несъответствия ще бъдат наблюдавани по-строго, отколкото за присъединилите се през 2004. Политическият компромис между неблагоприятно обществено мнение и “благоприятно” разположените политически водачи вероятно ще бъде отлагането на членството на двете страни с една година.

3. За да не се случи това, България и Румъния трябва да имат реформистки и добре работещи правителства. Това е по-вероятно за Румъния - правителството на Калин Попеску-Таричану набра скорост и се държи доста адекватно. През миналата седмица, когато в България приключваше избирателната кампания, бяха гласувани 17 закона, свързани с присъединяването. Икономиката на Румъния позволява по-явни икономии от мащабност, правителствените разходи и разходите за започване на бизнес са по-ниски, отколкото в България.

4. Дори и да има отлагане, съществени злини няма да се случат. Търговската, инвестиционната и изобщо стопанската интеграция са необратими, ако България (и Румъния) не пострада от собственото си управление. Например по-висока инфлация, по-рязка правителствена намеса в стопанските решения и по-неясни условия за защита на частната собственост и договорите ще означават по-малко инвестиции и по-бавно изравняване със средното благосъстояние на ЕС. Непосредствената загуба ще са по-малкото субсидии от Брюксел. Но и досега не е доказано, че те са полезни.

5. И в България, и в Румъния управляващите допускат едни и същи типови грешки. В икономически план те мислят колко са инвестициите, а не доколко ефективно създават благосъстояние. Второ, те не мислят към каква Европа се присъединяват - на Ирландия и Люксембург или Европа на Германия и Франция? Често последната изглежда по-привлекателна, поне за повечето партии в България. Ако това е така, възниква въпросът защо изобщо да се присъединява България.