|
|
Светлана
Броз е родена в Белград през 1955 и е последното дете на
най-големия син на Йосип Броз-Тито, един от най-големите диктатори
на ХХ век, главен виновник за създаването на македонското
национално самосъсзнание заедно с нашия Георги Димитров (известен
още като Гошо Тарабата). Жената нито за миг не се е опитвала да
отрече номенклаурното си минало, нито пък да реабилитира дядо си,
виновен за смъртта на хиляди невинни хора. По този начин тя се
опитва да докаже, че никой не бива да бъде съден според произхода
му, както в България твърде често се случва.
Г-жа Броз,
ако изобщо е било необходимо да го прави, със сигурност вече
многократно е изкупила номенклатурния си произход. Ако съдим по
делата й, то следва да се поклоним пред храбростта й. Кардиолог по
професия, тя пристига в Босна през 1992 в началото на гражданската
война с цел да спасява човешки животи и да изпълни своя граждански
дълг на борец против национализма. Работи доброволно, без
заплащане. Някои от нейните пациенти биват изтезавани пред очите
й. Тя вижда как сърби, хървати и бошняци се изтрепват помежду си в
името на националния идеал – едните искат Босна и Херцеговина да е
сръбска, другите – тя да е хърватска, а бошняците биват нападани
от вси страни.
Внучката на
Тито започва да записва изповедите на своите пациенти за това, как
не всички са били съгласни да приемат етническата омраза като нещо
нормално. Бошняците създават нова нация, както македонците половин
век преди това, но го правят не с цел да станат агресори в името
на поредния национален мит, а за да се разграничат от сърбите и
хърватите – техните агресори. Възможно ли е съвместното
съществуване при това положение? Щат не щат, трите етноса е
трябвало някак да се помирят. За да улесни процеса на помирението,
Светлана Броз изоставя записите на пациентите си, които
професионалната деонтология й забранява да публикува, и започва да
обикаля Босна надлъж и нашир, за да се срещне с колкото се може
повече пострадали от войната. Вълнува я въпросът може ли да се
твърди, че няма добри хора в размирната република, раздирана от
конфликти? Ако се срещат добри и нормални, значи има надежда да се
постигне добро съжителство и занапред.
Книгата
Добри хора и зли времена (Des
gens
de bien au temps du mal
- Témoignages sur le conflit bosniaque,
Charles Lavauzelle, 2005)
бе представена от Никола Петрович-Ниегош, председателя на
управителния съвет на
Courrier des Balkans
(възможност
за получаване на безплатен информационен бюлетин), през март в
книжарницата “Envie
de lire”
(Ivry-sur-Seine,
на две
крачки от метрото и гарата на
RER C).
Книгата се
състои от свидетелства на праведници, които са спасили хора от
различен етнос с риск за собствения си живот.
Предговорът
е от световноизвестния професор Пол Гард, а преводът е дело на
Никол Диздаревич. Беседата бе на английски.
Светлана
Броз работи съвместно с италианския историк и журналист Габриеле
Нисим, който се стреми към подобен идеал – да докаже, че хората са
способни както на зло, така и на добро. Записите на югославянката,
която малко или много все още се чувства такава и която вече живее
в Сараево, напомнят за борбата на Димитър Пешев за спасяване на
българските евреи. За тези, които не са запознати, Габриеле Нисим
е биографът на Димитър Пешев. Както неговата книга е неудобна в
София, така и книгата на г-жа Броз е неудобна в Белград и Загреб.
И двамата автори “имат проблеми с разпространителя”.
- - - - - -
*
Атанас Попов е роден
през 1980,
живее във Франция от 1991.
Още от Атанас Попов >> |
