Чрез капитулацията
на Хитлер германците получиха най-сетне
свобода – но само в западната част на родината си. На изток от
Елба Сталин основа една нова диктатура – господството над масите
чрез поголовен червен терор.
Датата 8
май**
в Германия
би
трябвало
да бъде
всъщност
ден на срам и траур – вместо това нашите политици говорят
днес за „освобождение“.
Дали обаче това е правилно, отговаря
ли понятието на историческата действителност?
Да погледнем
назад: На
8
май
преди 60 години главнокомандващите на немския Вермахт подписаха
безусловна капитулация.
Почти 6 години Германия
заливаше
всички свои съседни
държави и народите им с терор и кървавите
следи
на войната
оставяха
отпечатъка
си, докато не
й
беше пречупен гръбнакът
с общите
усилия на
Съюзниците.
Равносметката от започнатата от Германия
война:
над 50 милиона убити – толкова много жертви, колкото в никоя друга
война в историята на човечеството.
С
изключителна
настървеност, буквално до последния час на военните действия ние,
германците, водихме тази война
– и очевидно не искахме да бъдем
„освободени“. Никъде
части на Вермахта не въстанаха срещу
последователната политика на главнокомандването. През последните
пролетни седмици на 1945, когато изходът
от тази война беше ясен, у нас не се сформира - по примера на
други страни – дори и едно слабо, символично съпротивително
движение, само колкото да свидетелства за относително
разграничение на част от народа от идеите на националсоциализма.
Напротив, дори пред лицето на изгубената вече
война, през
април и май
1945
над 8 милиона редови и активни НСДАП-членове потвърждаваха
верността си пред Адолф Хитлер и националсоциализма.
Съюзниците
си извадиха заключението
от тези факти: Германия
не само трябваше да се предаде, но и да загуби правото на
политическо самоопределение - и едва в последствие да бъде
насила демократизирана – поне в западните зони - при това под
десетилетен контрол. Според заповедта на американското военно
представителство от 10 май
1945
„територията
на Германия не е завзета с цел да бъде
освободена“, а „се разглежда като победена вражеска държава“.
Въпреки
това
ясно
послание, ние, германците, не искаме да погледнем в очи неласкаещата
ни историческа действителност и дори днес политици от всички наши
партии ни обясняват, че на 8 май 1945 Германия всъщност
била
освободена. По този начин обаче те само подтискат историческата
истина, а именно, че на тази дата светът
беше освободен от нас, германците.
Но
тази нагласа към
собствено оневинение не е от днес или от вчера в Германия.
В ГДР
комунистическите функционери определиха с директива от Москва през
1950 датата 8 май за първи път
като „Ден на Освобождението“ и го наложиха като немски национален
празник в Източна Германия.
Вместо да артикулират чувство за обществена
вина, каквато определено немската нация
има, лидерите на комунистическата партия
на ГДР използваха датата, за да легитимират властта си. Според
прочита на историята,
който се внасяше от
Москва,
за източногерманските комунисти и за жителите на ГДР виновниците
за Втората световна война бяха западногерманците - докато
източногерманците просто чакали освобождението си и стенели под
хомота на националсоциализма. Наистина абсурдна е тази теза,
предвид историческата истина за преобладаващото
НСДАП-членство в източните немски провинции. Но като следствие на
това генерално отношение на комунистите в ГДР все пак се стигна до
там, че правителството на ГДР отказваше 45 години да плати и един
пфениг обезщетение на жертвите от Холокоста или на Израел.
При това – а как би могло да бъде
другояче
- и в ГДР живееха милиони бивши членове на НСДАП и Вермахта. Една
наистина голяма
част от тях
се записаха обаче веднага с идването на комунистите на власт в
комунистическата партия
- и като нейни
членове и функционери направиха кариери, домогнаха се до постове
или просто използваха привилегиите на властта за бита и живота си.
Дори Хайнрих
Хоман, зам.- държавен
председател на ГДР, е един от известните НСДАП-членове, гаулайтер
в източна Германия,
личен приятел
на Хитлер и висш офицер от Вермахта, сражавал се е на Източния
фронт срещу
Червената армия на Сталин.
В
Западна Германия
Рихард фон Вайцзекер
стана първият
немски лидер, който
в речта си по случай
40 годишнината от края
на
Втората Световна Война, заговори за дата 8 май като Ден на
Освобождение.
Фон Вайцзекер,
сам син на висш функционер на хитлеровия
режим, който
е осъден на Нюрнбергския процес и излежал 7 годишна присъда,
оповести през 1985 за Деня
на Капитулацията: „...Този ден освободи всички нас от
античовешката система на националсоциалистическата диктатура...“.
С тази формулировка
фон Вайцзекер
предложи най-добрия
шанс на западногерманците да се оневинят
и освободят
от обществената
и историческа отговорност, която носят
за идването на Хитлер и националсоциализма на власт. Защото,
ако ние, германците, не сме били победени, а освободени, значи сме
жертви на хитлеризма, а не онези, които го доведоха на власт и го
поддържаха
в масово опиянение
със
завидна лоялност.
В
обединена федерална Германия
през последните години наблюдаваме нарастване на стремежите да се
интерпретира и от историци Денят на нашата Капитулация като Ден на
нашето Освобождение. И ако на 50-та годишнина от края
на
Втората Световна Война все пак се споменаваше, че в окупираната
от СССР Източна зона през 1945 не идва никакво освобождние, а се
налага една нова диктатура, то днес дори този
основен детайл
от историята
ни след 1945
изчезна от
речите на всички немски политици.
Федералното правителство подкрепи с редица символични действия
това превратно тълкуване
на родната ни история. Миналата година за първи път един немски
канцлер участва в празниците по случай навлизането
на съюзниците в Нормандия. А на 9 май
Шрьодер
ще отпътува за Москва, където ще празнува заедно със съюзниците.
Но какво ще празнува? Сякаш самата Германия е участвала във
войната срещу Хитлер!?
Така
налаганото ново немско историческо лице пред световната общественост
е просто недодялано.
Към
неговите проблематични и опасни
щрихи
принадлежи например едноличното демонизиране на Адолф Хитлер и
редуцирането на режима му само до избиването на европейките
евреи. Вместо да се просвещават подрастващите
генерации за това, че немското общество
доведе и поддържаше
Хитлер на власт, вместо да се изследва феноменът
на масовото фаворизиране на фюрера и масовите форми на
антисемитизма у нас, по-удобно е да се представи Хитлер като
персонификация на самия дявол, а немската нация
като многомилионна жертва на един луд.
По този
начин само правим невидими опасностите от шовинизма, ксенофобията,
неонацизма или крайните
леви идеи
за
поколението след нас, като ги оставим подобно кълнове
на плевели в почвата на обществените
настроения, които само чакат удобен момент да покажат стъбло и да
дадат плод. Защото
не се допуска критичен анализ на двете диктатури на изток и на
запад преди, по време и след
края
на
Втората Световна Война. А причините за самата война се „откриват“
единствено във силното, налудничаво войнолюбство на Хитлер.
Да, но след
Хитлер вървяха прехласнати милиони националсоциалисти. И след
Сталин - социалистите. И нападението на Полша на 1 септември 1939
е нападение от две страни. Без съучастието
на Сталин и СССР, Хитлер едва ли би повел тази война,
започвайки
от Полша.
Да
припомняме
това, не значи да се измъкваме
от отговорността си за
започването
и воденето на Втората световна война, нито да поставим под въпрос
ролята на Хитлер и специфично злокобното в личността му. Не, това
означава да посочим отчетливо разделителната линия
на света в миналото столетие: и това не е границата между Хитлер и
неговите противници, а между диктатурните и демократичните
светове.
Затова преименуването на 8 май
в Ден на немското Освобождение заличава не на последно място
фундаменталната разлика между
края
на
Втората световна война на Запад и края й за Изтока. Докато
западногерманците и западните народи получиха шанса да изградят
функциониращи
демокрации, източногерманците и държавите,
попаднали под хегемониалното господство на комунистическите
диктатури на Изток, бяха
обречени на ново насилие и мракобесие за идните 45 години, а някои
и по-дълго.
Дори бившите концентрационни лагери на нацистите като Бухенвалд и
Заксенхаузен заработиха отново – този път
под ръководтсвото
на комунистите в ГДР. Над 3 милиона немски военопленници и над 600
000 цивилни немски граждани бяха
отвлечени от
Сталин в Сибир, като над една трета изчезнаха безследно или
загинаха в лагерите на ГУЛАГ.
Не
на 8 май
1945, а на 9 ноември 1989, когато падна стената в Берлин и
комунистическият
режим
се срути,
Германия
получи свободата си. И да припомняме
това не означава да правим от извършителите жертви – сред задържаните
през и след 1945 в източната зона има НСДАП-членове, но огромната
част от хората в комунистическите лагери бяха демократи, други -
случайно
задържани или протестиращи срещу новата диктатура, срещу
вмешателството и насилието на руснаците в бита и живота на
цивилните, а
дори и не малко антифашисти и идеалисти комунисти. В
концлагерите попадаха преди всичко неудобните на новата диктатура.
И там, където
навлизаше Червената Армия и окупираше територии, съветската тайна
полиция на Сталин налагаше същия терор както в Източната зона у
нас.
Така вместо
очаквано освобождение от хитлеризма, източноевропейките
народи бяха
окупирани повторно и понесоха двойно
бреме – един път
от националсоциализма и втори от социализма. Затова са повече от
разбираеми реакциите на балтийските държави да откажат да присъстват
на празниците в Москва, разбираема е и сдържаността,
която изразиха централноевропейските страни, засегнати от
диктатурата на комунизма, макар че техни представители ще
присъстват.
Какво да
празнуват тези общества
наистина, след като Сталин изпрати в Сибир като предполагаеми
предатели дори оцелелите съветски
военопленници в немските концентрационни лагери и осъдените
на принудителен труд в трудови лагери или фирми заловени от
нацистите цивилни руснаци?! Това са стотици хиляди
руснаци, които преживяват
ужаса на националсоциализма, за да умрат в ужаса на ГУЛАГ.
Всичко това бива прикрито с легендата за Освобождението ни.
Разбира се, можем да погледнем на изграждането на този мит и да
застанем над него, ако открием преди всичко желанието на немските
граждани днес да се разграничат от диктатурата на
националсоциализма и Хитлер. За жалост обаче това не е така: отделянето
от историческата истина за миналото ни и за истината на двете
диктатури е просто следствие от загубата на политически поглед към
реалността у нас днес. Това е простата истина: тази легенда служи
да покрие клуфта между минало и сегашно, и всъщност
да покрие онзи клуфт между управляващи
и управлявани
у нас след 1945 в двете Германии, между водещите
партии и симпатизантите им, както в ляво,
така и в дясно – като целта е да се изгради
като че ли едно
общо
оневиняване
– за десни и леви. А през това време крайно
десните и крайно
левите тенденции у нас стават все по-силни от когато и да било
през последните 25 години.
Публикацията подготви Весела Илиева
-
- - - - -
*
Хубертус
Кнабе пред RM
на 5 май2005.
Авторът
е известен немски историк, директор на Мемориалния
комплекс за жертвите на комунизма
Берлин-Хоеншьонхаузен
в бившия
затвор на
ЩаЗи.
През изминалата седмица излезе новата му книга
„Ден
на освобождение?
Краят
на войната в Източна Германия“,
която
предизвика много вълнения
сред немската общественост.
**
Каквото и да ни
обясняват от Мокква, остава тайна защо пък именно на 9 май трябва
да празнуваме нещо, което въобще не трябва да го празнуваме - поне
в България и страните със сродна съдба след края на Втората
световна война - Централна и Източна Европа - бел. ред.
Честване на победата над тоталитаризма, а не
на триумфа му >> |