|
|
Ако можете,
опитайте да си представите такава картина:
Огромна тълпа на
Червения площад на фона на мавзолея на Ленин и гроба на Сталин.
Войници маршируват след танкове, ехти маршова музика, от време на
време заглушавана от рева на изтребителите. На трибуната са се
струпали държавни мъже: севернокорейският диктатор Ким Чен Ир,
беларуският диктатор Александър Лукашенко, бившият полски диктатор
ген. Войчех Ярузелски… и президентът Джордж Буш.
Тази картина
може да ви се стори фантастична и неправдоподобна. Но не е.
Напротив, горе-долу това ще видите на телевизионните си екрани на
9 май, когато в Москва ще се чества шейсетата годишнина от края на
Втората световна война. Позволих си да преувелича само един
детайл: Ким Чен Ир беше поканен, но не е потвърдил, че ще
присъства. Но Ярузелски със сигурност ще присъства, както и
Лукашенко, Буш и още няколко десетки държавни глави. Домакин ще
бъде руският президент Владимир Путин.
Обаче не всички
европейски страни ще бъдат представени на тържествата, защото не
всички споделят една и съща оценка за тази дата. За прибалтийските
държави, например, май 1945 бележи края на войната, но също и
началото на близо половинвековната съветска окупация, по време на
която един от всеки десет прибалтийци е бил убит, изпратен в
концлагер или на принудително заселване. Президентите на Естония и
Литва не можеха да понесат мисълта, че ще трябва да аплодират
ветераните от същата Червена армия, която “умиротворяваше” техните
страни след 1945, и отказаха поканата. Въпреки че латвийският
президент г-жа Вике-Фрайберга ще присъства, тя заяви, че ще
използва посещението си, за да каже истината за съветската
окупация.
На полския
президент през последните месеци му се наложи да оправдава
решението си да отиде в Москва. Все пак през май 1945 лидерите на
полската антинацистка съпротива вече лежаха в Лубянка - печално
известния затвор на КГБ в Москва.
А руският
президент не улеснява техния жест. Наскоро в радиоинтервю той
заяви, че подписването през 1939 на нацистко-съветския пакт, с
който двете тоталитарни държави се споразумяха да си поделят
Полша, а прибалтийските страни се отстъпваха на СССР, е било
оправдано. Съветският съюз, каза Путин, е имал пълното право да
защити “сигурността на западните си граници”, като че ли анексията
на независими държави е законно средство за защита на границите.
Тази седмица Путин описа разпадането на Съветския съюз, което
доведе до освобождението на Източна Европа, като “най-голямата
геополитическа катастрофа” на XX век, очевидно по-голяма от самата
война. Неговите сънародници в символично съгласие с думите му
решиха да издигнат нови статуи на Сталин из цялата страна в чест
на годишнината от края на войната.
Белият дом, за
своя чест, се опитва да намали последствията от този, в най-добрия
случай, лош пиар. Преди Москва Буш ще посети Латвия и ще се срещне
с прибалтийските лидери – всички те сега са членове на НАТО и
съюзници на САЩ. А на връщане ще посети Грузия, където
демократично избраният президент дойде на власт въпреки руската
съпротива. Но ако не искаме честването на края на Втората световна
война да се превърне в честване на триумфа на сталинизма, трябва
да се направи нещо повече. Като начало Конгресът трябва да приеме
резолюцията, предложена от конгресмена Джон Шимкус, която
призовава Русия да осъди нацистко-съветския пакт и незаконната
анексия на прибалтийските държави. “Истината е мощно средство за
изцеление, прошка и помирение”, се казва в проекторезолюцията в
изблик на нетипично за Конгреса красноречие, “а нейното отсъствие
поражда недоверие, страх и враждебност.”
Буш също трябва
да покаже, че разбира какво се е случило през 1945. В последните
години всички американски президенти посещаваха Освиенцим, а също
и концентрационните лагери в Германия. Може би е време
американските президенти да сложат началото на нова традиция и да
отдадат почит на жертвите на Сталин. Това не е толкова лесно,
защото в Москва техните паметници почти липсват, но не е
невъзможно. Президентът би могъл например да положи венец пред
камъка, донесен от Соловки, където е бил създаден първият съветски
лагер за политически затворници, и който е поставен на самия
Лубянски площад. Или би могъл да посети едно от местата на
масовите разстрели в покрайнините на Москва.
Разбира се, това
няма да е нищо повече от чисто символичен жест. Но и честването на
края на войната не е нещо повече от чисто символично събитие.
Всяко възпоменание ни помага да помним какво се е случило и защо
се е случило, и всяко възпоменание ни помага да извличаме уроци за
бъдещето. Да се фалшифицира историята – да се почита триумфът на
тоталитаризма, а не победата над него – изпраща погрешно послание
към новите и бъдещите демокрации в Европа, към страните от бившия
Съветски съюз и към целия свят.
Публикацията подготви
Борислав Скочев |
