|
|
Размишленията, които тук предлагам, са породени от
статията на Едвин Сугарев Принципът
“Сам срещу всички”, публикувана във
в. Дневник и в "Още инфо": статия, която със силно критичен (и на
места дори саркастичен) тон анализира неотдавна провелата се първа
национална конференция на ДСБ.
Чувствувам се провокиран да взема отношение по
позицията, изразена в тази статия, не толкова защото имам сериозни
възражения срещу нея (не са едно и две писанията, към които имам
възражения, но не изпитвам изкушение да грабна виртуалното перо), а
по-скоро защото това е позиция, изразена от личност, към която
изпитвам дълбоки симпатии и чийто принос за формирането на гражданско
общество в България иначе искрено уважавам.
Въобще и не съм мислил да поемам функцията на обществен
защитник на партията на Костов или на него самия (още повече, че не
вярвам те да имат нужда от подобно нещо), но ми се струва, че личната
неприязън на Едвин към Костов (каквито и да са причините за нея)
придобива такива размери, че замъглява способността му за честна и
обективна преценка. Затова и статията му съдържа редица постановки,
които са или силно манипулативни, или напълно неверни. Едва ли ще се
намерят много хора, които ще повярват на тезата (изразена и
имплицитно, и експлицитно в статията), че Костов и партията му са едва
ли не симпатизанти и потенциални партньори на БСП. Ако въобще има
нещо, за което не можеш да обвиниш Костовите хора, това е липса на
антикомунизъм. Е да, в една конкретна политическа ситуация неотдавна
ДСБ и БСП заеха привидно обща позиция по даден въпрос, но това едва ли
може да се тълкува като нещо повече от случайно съвпадение и със
сигурност не отразява общи политически принципи и цели.
Невярно е също така твърдението, че ДСБ съвсем
целенасочено са се самоизолирали и са решили да “играят соло” на
предстоящите избори – знаем, че те направиха коалиционни оферти на
партиите на Мозер и Праматарски, които обаче отказаха и решиха да се
съюзяват с други играчи. Какви са причините - няма да коментирам тук,
но ми се струва, че са твърде малко хората, които имат някакви илюзии
по отношение на мотивите им. Бих бил много изненадан, ако самият Едвин
изпитва някакво съмнение по този въпрос.
Изпитвам също силно недоумение от страстта, с която
Едвин, а и доста други хора защитават идеята за широка “дясна”
коалиция, за да се “спре БСП по пътя към властта”. Съгласен съм, че
това е една достойна цел, но не мога да приема, че е цел, в името на
която всякакви средства са оправдани. (Принципът “целта оправдава
средствата”, Едвине, е в същината си е много по-комунистически от
“комунизма”, който вменяваш на Костовата партия – не мога да допусна,
че си готов да оправдаеш коалирането с боневци и бакърджиевци в името
на каквато и да било “благородна” цел). Това, което обаче е още
по-лошо, е че тая иначе достойна цел, високо прокламирана от
адвокатите на коалирането, в повечето случаи не е нищо повече от
максировка на истинските мотиви, които имат участниците в тези
коалиции.
В една публикация неотдавна Евгений Дайнов определи
развихрилото в последно време коалиране в т.н. “дясно пространство”
като опити за дребно надхитряване (бих добавил – от балканско-азиатски
тип) от страна на политическите играчи. Политическите пируети, на
които сме свидетели, са преди всичко предназначени да подлъжат някои
от по-простодушните избиратели да гласуват за политически образувания,
които не споделят НИКАКВИ ОБЩИ ПРИНЦИПИ. С други думи – свидетели сме
на опити на някои политически субекти да се докопат до властта чрез
дребни хитрини, чрез подлъгване на избирателя. Крайно време е
политиците ни за осъзнаят, че в една демокрация от европейски тип
(каквато уж се стремим да станем) няма място за подобни бай-ганьовски
похвати, които по същество не са нищо друго освен опит за подмяна на
волята на българските избиратели. В истинските демокрации избори не се
печелят с подобен род изкуствено коалиране – в истинските демокрации
печели онази политическа сила, която успее да убеди максимален брой
гласоподаватели в предимствата на управленската си програма и в
умението си да я осъществи. За съжаление сред основните политически
формации в България май има само една, която действително се опитва да
направи това: партията на Иван Костов.
Абсурдно е да се правят сравнения между политически
клоуни като Жорж Ганчев и най-успешния министър-председател в
по-новата история на България (и въобще човек, който по един безспорен
начин е демонстрирал забележителни качества). Затова и каквото и да се
пише по пресата, никой не си позволява лукса да подходи несериозно към
изявленията на Иван Костов – по какъвто и да е въпрос. Освен това не
може да има нищо лошо в това една политическа форамция да си поставя
високи цели и да се стреми да ги изпълни. Каква друга цел да си
поставят? Да прескочат 4%-овата бариера??? Че кой би изпитвал уважение
към партия, която си поставя подобни цели? В каква степен Демократите
за силна България на Костов ще съумеят да постигнат високите си цели,
все още не е ясно (ще го разберем в не много далечно бъдеще). За мене
обаче няма съмнение, че при неблагоприятен резултат за ДСБ Костов ще
поеме своята политическа отговорност – той е един от малцината сегашни
български политици, които са доказали на практика, че са готови да го
направят.
В това отношение не мога да не направя паралел между
Костов и лидера на партията, която Едвин подкрепя и на която,
доколкото ми е известно, е член. Още не сме забравили как г-жа Надежда
Михайлова заяви, че при неуспех на последните кметски избори в София
(на които тя се кандидатира) ще се оттегли от лидерството на СДС.
Излишно би било да напомням, че тя не бе избрана за кмет на София, но
продължава да е лидер на СДС. Не сме забравили също така крайно
уместните и справедливи критики, които в средата на 2003 самият Едвин
отправи към ръководството на СДС и лично към Надежда Михайлова:
критики, които по същество визираха липсата на каквато и да било
политическа стратегия на партията, беззъбото й поведение като
опозиция, хаотичното и често съвсем безцелно политическо люшкане на
лидерите, празнодумието, посредствеността и въобще цялостната
политическа импотентност на това ръководство, което по един неспасяем
начин обезличиха и обезмислиха магията на трите букви “СДС” и доведоха
до безпрецедентен отлив на поддържници. Бих задал на Едвин въпроса:
нима стилът на ръководство на СДС с нещо се е променил от времето,
когато Едвин формулира тези критики? Нима има и една измежду
тогавашните му критики, която да не е толкова актуална и днес, колкото
е била преди близо 2 години?
Аз разбира се не задавам тоя въпрос, за да получа
отговор - отговора всички го знаем! Задавайки този въпрос всъщност
искам да подскажа, че в случая гражданската енергия на Едвин не е
насочена там, където трябва. Той има много по-висок морален ангажимент
по отношение на проблемите в собствената му партия. Със сегашното си
ръководство, и особено със сегашния си лидер, СДС бавно, но сигурно
загива, а България има нужда от партия като СДС! Едвин би бил
несравнимо по-полезен на страната ни, ако вместо да предъвква
злободневни темички и да излиза личната си неприязън спрямо Костов,
използва моралния си авторитет и огненото си перо, за да помогне за
обновяването и реформирането на СДС.
Ето такова начинание би било наистина достойно за човек
от калибъра на Едвин Сугарев. |
