Две неща станаха
ясни по време на първото Национално събрание на ДСБ: срещу
кого и за какво ще играят хората на Костов на предстоящите
парламентарни избори. Отговорът може да бъде формулиран
така: срещу всички и за себе си - за превръщането си в
първа политическа сила в дясното пространство и
създаването на правителство “вдясно от центъра”. Като
противници бяха идентифицирани и сегашните управляващи,
блокирали реформата в България, и другите две десни
коалиции, “основани на клиентистки принцип”, и (за всеобщо
учудване) БСП - като партия на нереформираната левица и
“носител на опасни за България замисли, на хаос и
противоречия”. От тази си позиция ДСБ се надява да има
най-голямата парламентарна група в дясното пространство,
да спре БСП по пътя към властта, да не допусне втори
мандат на Симеон Сакскобургготски и да формира
правителство, което да довърши реформите в страната.
Подобни амбиции биха заслужили адмирации, ако имаха поне
някакъв допир с реалността и минимален шанс да бъдат
реализирани. Ако имаш 30-40 процента рейтинг, вероятно
можеш да си позволиш лукса да обявиш предварително, че
всички останали са твои политически противници - и да
отрежеш всички шансове за следизборна коалиция с директни
нападки и негативни квалификации. Когато обаче рейтингът
ти е под санитарния минимум и самото ти влизане в
парламента е несигурно
подобна претенция звучи комично
И за съжаление познато: точно с такава бомбастична
риторика и закани за разгромяващи резултати тръгваше на
избори Жорж Ганчев. В предизборна ситуация е естествено
всяка партия да заявява максимално допустимото като своя
цел пред избирателите - но когато мярата на това заявяване
бъде прехвърлена, нейната собствена идентификация и
политически жестове се превръщат в гротеска.
Принципът “сам срещу всички”, издигнат програмно от Иван
Костов на първия национален форум на неговата партия,
задава някои твърде съществени въпроси, свързани както с
политическата идентичност на ДСБ, така и с искреността на
нейните намерения. Първият от тях е доколко тази самота е
съзнателно търсена политическа позиция и доколко е просто
плод на обстоятелства, породени от политическото
високомерие на партията и нейния лидер. Може би трябва да
си припомним, че част от тези, които днес са наричани
клиентистки структури и “политически групировки”, съвсем
доскоро бяха горещо желани от ДСБ политически партньори и
бяха ухажвани по всякакъв начин, като се акцентираше върху
тяхното “достойно поведение”. Очевидно достойнството се
третира просто като атрибут към принадлежността към
“нашия” лагер, а старият комунистически принцип “който не
е с нас, е против нас” определя политическото поведение на
ДСБ.
Проблемът обаче не е само в арогантността, която лъха от
подобен тип поведение; проблемът е в това, че тази
арогантност всъщност прикрива реалните причини за
политическата самота на Костов в дясното пространство:
самотата на капитан на потъващ кораб. Очевидно нито ДП,
нито БЗНС са се превърнали в позорни клиентисти само за
една нощ - по-скоро са доловили, че при изолационистката
политика на ДСБ нямат шанс да участват в евентуално
дясноцентристко правителство, а само шанс да бъдат редом с
тези, които се мъчат по всякакъв начин да го провалят; че
редом с ДСБ могат най-неочаквано да се окажат партньор на
БСП - и че щедро обещаваните места в листите могат да
бъдат редуцирани до минимум от вота на избирателите, а
могат и изобщо
да останат извън парламента
Вторият - и вече много по-сериозен въпрос е: доколко е
реална самата негативна идентификация на ДСБ - чрез
посочване на противници, обемащи целия политически
спектър. Това, че партията на Костов се кани да води тежка
битка с другите десни партии, просто не подлежи на
съмнение: изказването на Вили Лилков, който призова да не
се допускат каквито и да било сантименти спрямо другите
десни партии, тъй като пътят към победата минавал през
техния труп, е достатъчно показателно в това отношение.
Доколко искрено обаче е посочването на БСП като основен
противник - като се има предвид, че само преди месец ДСБ
бе в активни преговори и се канеше да формира именно с нея
общ кабинет; че хората на Костов не само начертаха “пътна
карта” за създаването на такъв, но обсъждаха на най-високо
ниво кой да бъде премиер и кои - министри? И доколко
адекватно звучи от устата на Костов иначе вярната теза, че
БСП била “нереформирана”, след като тъкмо той бе
единствения уж десен политик, който още преди година я
определи като реформирана? И как изобщо позициите на
неговата партия се съчетават с политическата й практика,
след като нейните (впрочем откраднати от листите на СДС)
общинари вече месеци наред гласуват с тези от БСП -
включително и по маловажни поводи?
Липсата на отговор на всички тези въпроси няма как да не
предизвика други такива: доколко ДСБ е изобщо дясна
партия? Допустимо ли е за една дясна партия да се съюзява
с левицата, за да воюва срещу други партии от десния
спектър? Как при тази ситуация може да бъде прогнозирано
нейното поведение, в случай че все пак влезе в парламента?
Как примерно биха гласували нейните депутати, ако са много
по-малобройни от останалите десни и се стигне до създаване
на дясноцентристко правителство, чийто премиер не се казва
Иван Костов? Биха ли преглътнали своето
самочувствие на избраници
или биха гласували против, отново заедно с БСП и давайки
шанс на левицата да повтори варианта си от края на 1992 -
нейно управление с нечий друг мандат - примерно отново
този на ДПС? И как ще се почувстват тогава всички онези,
които са гласували за тази партия с надеждата, че гласуват
за най-твърдата, най-антикомунистическата, изобщо
най-най-най-партията на българската десница?
На този фон един друг въпрос без отговор изглежда
маловажен: кой и как ще понесе политическата отговорност,
ако заявените политически цели не се сбъднат: ако ДСБ не
успее да спре нито БСП, нито НДСВ; ако няма най-голямата
парламентарна група вдясно и ако тъкмо поради това се
опита да провали шансовете за формиране на дясноцентристко
правителство - както досега систематично проваляше
шансовете за широка дясна коалиция? Дали Иван Костов ще си
подаде оставката, или ще го направи само ако ДСБ не влезе
в парламента - което и без това предполага само
перспективите на разпадането и забравата? Или може би този
въпрос все пак има своя отговор - в анекдотичното
предложение на един от делегатите знамето на ДСБ да бъде
осветено и всички да се закълнат пред него във вярност към
лидера - а всеки, който изневери на клетвата, да го
сполети проклятие. |