21-02-2005

Младият, но станал вече известен Айнщайн, изпратил поздравителна картичка на застарелия Марк Твен с думите: ”Възхищавам се на творчеството Ви, понеже го разбират страшно много хора”. Отговорът бил: ”А аз се възхищавам на творчеството Ви, въпреки че го разбират толкова малко хора”.

Науката се движи от единици, но развитието на познанието и оценката за научните постижения изискват среда (общност). Задълбочаването на научното познание като натрупване на лични и екипни приноси се основава на взаимно, компетентно и обективно рецензиране как тези приноси помагат или не на изследователите, които работят в дадена област. При това колкото по-върхово е едно научно постижение, толкова по-малко хора са в състояние да го рецензират. Това е обособило науката като йерархична система. Овладяването на научните върхове предполага етапно натрупване на знания от изследователя, като оценката на това натрупване става чрез оценка на създавани приноси. Подобно на занаятчийството през Европейския ренесанс, в гилдията на майсторите в науката се влиза само след чиракуване и признание, давано от съвет на майсторите на етапи, в зависимост от създадени произведения.

С други думи, оценката на научните постижения и присъждането на научни степени и звания са неразривно свързани. Научното търсене, подчинено на научна логика и специфична дисциплина на научно мислене, се характеризира с общовалидни за всяка научна област принципи. Един такъв принцип е принципът на йерархията (Peers Judgment), изискващ принадлежащите към дадено научно ниво да бъдат определяни само от тези, които принадлежат към това или по-високо научно ниво. Както организационните структури, така и оценката на научните постижения, трябва да се формират съобразно този принцип.

Научните приноси са авторски (лични или екипни) и трудно могат да се остойностяват - те се съобщават (публикуват) и за тяхната стойност обикновено се съди по степента на тяхното използване от други автори. Актът на публикуване на един принос, сам по себе си, не е постижение. Научните списания следят главно за непубликуването резултати, които не противоречат на вече открити научни закони. За учения трябва да се съди не по броя на публикуваните, а по броя на цитираните на неговите трудове.

Особеностите на науката я правят определено консервативна система. Тя не търпи популистко демократизиране, защото то много лесно може да произведе вулгаризиризация. Организационните и управленски структури в науката не търпят изборност отдолу нагоре. Научните общности трябва да функционират върху принципа "Peers Judgment" и да не се затварят в себе си.

Този кратък преглед на основните особености на науката и нейните институции (единствено способни да доставят ВИСШЕ образование) направих във връзка с констатираната криза в българските научни институции и висше образование и тревожната обстановка и противоречия, възникнали при установяването на причините за тази криза и търсенето на изход от нея. Години наред у нас научните изследвания почти не водят до закупуващи се патенти, до нови производства, до открояващи се постижения в обществените науки. Висшето ни образование е загубило много - не само от световния, но и от регионалния си престиж (няма български ВУЗ между 500-те най-добри университети в света).

Как се стигна до тази криза? През златните за България предвоенни години Софийският университет се беше доближил до европейското ниво и изпъкваше като един от най-добрите университети на Балканите. От него се отдели Медицинска академия, на негова база след войната беше създадена Държавна политехника. Оформи се мрежа от институти на БАН.

Комунистическият режим обаче въдвори при занижени научни критерии партийни функционери във ВУЗ-овете и БАН с оглед провеждането на партийната линия. Твърде много ”балдъзи” бяха също подслонени "на сянка" в научните институции. По комунистическо време, когато трябваше да се заимства системата за научни степени и звания от Съветския съюз, наши кандидат-професори (и едновременно членове на партийни бюра, на партийни комитети и партийни секретари) успяха да въведат побългарен вариант, незадължаващ професорите да бъдат доктори на науките. Партийни администратори администратори, които нищо не вдяваха от принципите на научната йерархиа, тласкаха научните изследвания към самоцелно гонене на формални научни показатели и примитивизъм и допускаха хабилитиране и присъждане на научни степени при деформирани или силно занижени изисквания.

През мъчителния, противоречив и изпълнен с компромиси преходен период след тоталитаризма (подир 1989) заваляха призиви за ”демократизиране на науката”, за премахване на ”този остатък от тоталитарната система, наречен ВАК”. Псевдоучени и кариеристи решиха, че политическите промени отварят още повече вратите към единствено досдтъпните за тях административни стълбици, към бюрокрацията и уравниловката. Въведена бе популистка изборност отдолу нагоре в управлението на университетите и техните факултети, на БАН и неговите институти. Изборите за членове на академични и научни съвети от целите научни състави доведоха до абсурдна скала за оценяване на научните качества - по броя на получените гласове.

Голяма част от съответстващите на световните изисквания учени - както хабилитирани, така и от по-младите - напуснаха България. Нароиха се нови университети и колежи, сътворени при принизени изисквания и без водещи подготвени учени. Научното обсъждане, рецензирането, вземането на организационни и управленски решения се провеждат все повече при липса на дисциплина на научно мислене и при все по-голямо неразбиране на същността на научно-образователния процес. Спадането на критериите и незачитането на научната йерархия на места достигнаха до степен на вулгаризацията на целия този процес.

Основните проблеми в днешната криза, обхванала науката и висшето образование, са следните:

- Неспазване на Peers Judgment принципа при вземане на организационни и управленски решения и при присъждане на научни степени и звания, респ. оценяване на научни постижения;

- Корумпиране на системата на рецензиране (например Националният фонд за научни изследвания не е в състояние да открои ограничен брой най-добри научни проекти и практически средствата се разпределят ”на калпак”);

- Използване на формални научни показатели за научните приноси без да се акцентира на отзвука и ефекта от тези приноси. (Неофициално масово се използват критерии като напр. 5 публикации за обуславяне на кандидатска дисертация, или 20 публикации - за докторска);

- Компрометиране на моралната отговорност на хабилитирания учен в научно-образователния процес (нямат стимули да изграждат собствено научно реноме и да допринасят за реномето на тяхната научна институция).

Разбира се, до голяма степен в дъното на сегашната криза в науката и образованието стоят наслоенията от времената на комунистическия тоталитаризъм, отприщил вулгарен стремеж към уравниловка, унищожил или прогонил много български таланти, довел до експлоатация на кадърни от некадърни, отрязъл духовните връзки със Запада. Трябва да се има предвид също, че в научно-образователния процес всеки компромис или нарушение се мултиплицира бързо във времето, като при верижна реакция.

И… разбира се, манталитета и традициите на българина.

Изглежда опошляването на българската наука и висше образование е преминало зад определена критична точка, тъй като засега българската научна общественост е в състояние само да го отчете, но не и да го преодолее. Тя не съумява да анализира причините и да разбере ”къде е заровено кучето” (цитирам проф. Д. Ненов). Вероятно много водещи учени не могат да отчетат допуснати от тях грешки и компромиси.

Основания за тези ми твърдения ми дава кампанията за приемане на нов закон за научните степени и звания - като че ли това би разрешило проблема. Искам да покажа, че с исканите децентрализация на системата за присъждане на степени и звания и премахване на степента ”доктор на науките” проблемът не само ще се задълбочи, но българската наука и висше образование окончателно ще бъдат разбити. Според мен, това би трябвало да е очевадно за всеки хабилитиран учен, вникнал в същностните особености на науката и научно-образователния процес, независимо от научната област.

ВАК е институцията, която сравнително най-малко страда от гореизброените нарушения на принципите в организацията и управлението на науката и в оценяването на научните постижения. В практиките на Запад, наистина, не съществува толкова централен орган, но споменатите принципи там не се нарушават (в Германия има централизирана акредитация на университетите и по този начин се дефинира кои университетски сенати могат да хабилитират). Нима не е ясно, че ако не беше ВАК (с всичките му слабости), кризата щеше да бъде още по-дълбока? Парадоксално, но ВАК е необходим, именно защото съществува криза в българската наука и висше образование. Ако нещата бяха по-наред, може би би имало смисъл да се копират напълно западни модели.

Научната степен ”доктор на науките” (много важна в страните от бившия Съветски съюз, а съществуваща и в САЩ), играе важна роля в българската научна общественост, понеже се явява като морално предизвикателство за всеки професор. Защото тя придава плът и кръв на формално натрупаната бройка публикации. Тази научна степен е сравнително най-малко девалвирала. Ако трябва да се идентифицира българският научен елит, това може да стане сравнително най-добре по притежанието на степента доктор на науките.

Законодателите били наясно, че нов закон е необходим - оставало само да се прецени до каква степен да се децентрализира присъждаенто на научни степени и звания и дали е уместно да се премахне степента доктор на науките. Основен мотив на кампанията: че централизираните процедури забавяли израстването на младите научни кадри. Нима е толкова трудно да се усети парадоксалността на такъв аргумент? Скоростта на израстване на един учен (напълно индивидуална) се определя от скоростта на натрупване на знания и умения. Наистина ли титлите, а не знанията и опитът определят израстването? Централизираният, т.е. по-строгият контрол на натрупването на знания, може само да помага на научното израстване - защото бързо израстнал по титли, но не натрупал знания и не разбрал универсалната същност на науката ”учен”, може само да вреди. От него няма полза!

Всъщност, точно това е тревожното. Че българската научна общественост е стигнала до положението напълно ненаучни и популистки аргументи да бъдат сериозно обсъждани, докато елементарното познаване на същността на науката и научно-образователния процес веднага позволява да се види, че се касае за недопустимо либерализиране, което може само да ускори спадането на качеството на българската наука и висше образование! Но ние като че ли очакваме законодателите и журналистите да видят това. Докато армията български професори, за които това би трябвало да е ясно, си мълчи и мълчаливо подкрепя тази кампания.

Кой стои главно зад тази кампания? Преди всичко, някакъв инициативен комитет ”Учени за нов закон за НСНЗ”. Става въпрос за 5-6 млади ”учени”, повечето от тях нехабилитирани. Те организирали дискусия, на която присъствали ”стотина” души, 34 от които участвали в една анкета за нов Закон за степените и званията. Оказва се, че от тях само трима били хабилитирани, а един нямал дори висше образование.

От въпросите в тази анкета на всеки учен могат да му настръхнат косите, а един американски университетски професор, на който ги показах, се скъса от смях и не можеше да допусне, че това е сериозно (например, кандидатите за ”доктор” да се избирали от 3-членни специализирани/!/ комисии въз основа на 5 самостоятелни публикации…). ”Учените” били за формирането на ”общност от равностойни и с равни права редови учени”, за ”олекотена” система без санкции от ”манипулирани съвети” и без контрол от ”политически угодната администрация”.

Всички тези ”редови учени” искат обаче да да участват в ”разпределението на финансовите субсидии” и енергията им да отивала за ”научно творчество”, а не за ”разтеж в йерархията” (?!?). О… трудно е да се преразкаже.

Съвсем скоро, в популярния сайт "Още инфо" проф. Д. Ненов се опита да покаже, че качеството (престижът) на един университет се определя почти изключително от научните постижения на хабилитираните в него лица и че тези постижения се оценяват по тяхната цитируемост и престижни научни награди.

Получи се отговор от член на ”инициативния комитет”, като че ли написан на друг език. Авторът, без логична връзка, твърди, че ВАК - тази ”овехтяла, дори корумпирана, институция” била причина за почти всички злини в българската наука и висше образование. Без да обяснява защо. Човекът мисли, че можем да се гордеем с това, че в България има изключително голям ”брой на лица с научни титли и звания на глава от населението”. Всеки школуван учен би разбрал, че този автор въобще не разбира от наука.

Но да си дойда на думата. Аз не ги обвинявам тези млади ”учени”, тръгнали на поход срещу традиционно изградената световна научна система, тези чираци, разбунтували се срещу гилдията на майсторите и калфите. Те имат своите причини. Но до такова положение обикновено се стига, когато майсторите са се компрометирали, станали са творчески немощни и са затънали в компромиси.

Когато майсторите са фалирали интелектуално и социално.

Това става, когато те не дават личен пример и не показват тънкостите на занаята, самите те не създават нови произведения. Тогава системата рухва. До тази институционална мъдрост не са дорасли тези млади ”учени”, гордо окичили се с титлата ”доктор”.

Рибата се вмирисва откъм главата. Изглежда у нас са се събрали твърде много професори, които искат да имат сътрудници (при това - при ниско заплащане), за да се каже, че правят наука, а самите те да седят върху ръцете си. Чираците нямат перспективи заради майсторите. И остават недоучени.

НЕ-учени.

И затова се бунтуват.

Какъв е изходът? Само не и исканото от чираците либерализиране и децентрализиране. Това би направило хаоса пълен.

Преди всичко, трябва да се потърси начин да се възпрат описаните в началото нарушения на принципите на организация и управление на науката, на оценяване на научните постижения. За тази цел трябва да се залегне на останалите здрави брънки на съществуващата система. Депутати, журналисти и недорасли членове на инициативни комитети няма да решат проблема.

Ако аз бях министер на науката и образованието, бих селекционирал 10-15 от българските реномирани академици - от тези, които са политически необременени, много високо цитирани и носители на международни престижни награди. Би трябвало да са останали такива. И бих ги помолил те да изготвят един доклад с предложения за изход от положението.