детски и младежки програми на протестантската църква, а от 1986 е активистка в различни опозиционни групи в ГДР като Работния кръг "Солидарна църква" (Arbeitskreis Solidarische Kirche) и инициатива "Мир и човешки права" (Initiative Frieden und Menschenrechte). Участва в Кръглата маса през 1989-9, а през март 1990 влиза в последното народно събрание на Източна Германия, до чието разпускане е говорител на парламентарната група на Съюз 90/Зелени. След Обединението е депутат в Бундестага от фракцията на Зелените, ръководител на берлинското бюро на групата, референт за човешкото развитие и допълнителното обучение към партията.

----------------

Въпрос: Госпожо Биртлер, на 15 януари 1990  народът щурмува и превзе централата на ЩАЗИ на "Норманенщрасе". Кои от надеждите и мечтите на ония освободени граждани се осъществиха през тези години и кои се срутиха?

- Скоро след това събитие бе разпусната тайната полиция, която крепеше партийната диктатура, а служителите й повече не можеха да изпълняват подобни функции. Ние, източногерманците, имахме по-голям късмет от другите страни, подобни на нашата. Сбъднаха се също и очакванията ни за свобода. Свободните избори, свободата на изразяване на мнения и на сдружения, свободата на пътуване - днес те са дотолкова разбиращи се от само себе си, че някои хора вече дори не ги възприемат като постижения. Трябва да добавя - за съжаление, защото за гражданите в комунистическите страни през 1989 те действително не бяха самопонятни неща.

Повечето разочарования се въртяха около материални въпроси. Но в сравнение с всички други източноевропейски държави нашите проблеми са малки. Надеждата, че цялата сигурност от социализма може да се съчетае със стандарта на живот и свободите на ФРГ, бе илюзия. Това за някои е твърде разочароващо. Но раздялата с утопиите е част от порастването на едно общество.

Годишната статистика на вашата служба за 2004 показва, както и досега, висок интерес към дейността й - почти 94 000 граждани са поискали достъп до досието си. Но как обяснявате зачестяващите опити да се постави под съмнение обществената необходимост и ефикасността на службата?

- Тук, у нас, никой сериозно не поставя под съмнение съществуването на службата за архивите на ЩАЗИ. Започна дискусия само около въпроса какво да правим с архивите един ден, когато броят на молбите за достъп до тях рязко ще спадне. По нашата преценка обаче това ще се случи най-рано след 15 години. А и след това ще има нужда от достъп до архивите. Така че дискусията не би трябвало да се разбира погрешно като дебат за затварянето на архивите.

Спорните моменти като случаите "Хелмут Кол" и "Гюнтер Валраф* не усложняват ли работата на службата и всъщност не затрудняват ли изясняването на комунистическото минало?

- Няма занимание с миналото без различия в мненията. В една правова държава това понякога може да стигне и до юридически спор. Случаят "Валраф" доведе до диференцирано възприемане на личността му и разпали дебати за това как един журналист трябва да прави разследвания в условията на диктатура, или как по-добре не трябва. Самият Валраф днес говори за наивния си подход към някогашната ГДР.

В спора около събираните от ЩАЗИ информации за канцлера Кол не става дума толкова за съдържанието им, а за правната забрана за тяхното публикуване. Тук съдът ни остави много по-тясно поле за преценка, отколкото бе предвидил законодателят в началото, когато бе създадена службата. Това в действителност затруднява разбирането на миналото, но прецедентът засяга не толкова архивите за д-р Кол, колкото архивите за бившите функционери, които индиректно спечелиха от съдебното решение. Ще видим дали тази присъда ще издържи дълго време.

В България сега оживено се спори за съдбата на комунистическите архиви. Според едно изменение на Закона за класифицираната информация отделните институции (например МВР) ще имат право сами да решават дали и кога да унищожават класифицираните документи, дори и преди изтичането на срока им на защита. Как бихте го коментирали?

- Не бих искала и не мога да се намесвам в дебатите в България. Ще кажа само едно: в Германия службите за сигурност могат да класифицират документи според законовите предписания, т.е. да ги затворят за обществеността. С това обаче тези документи не се унищожават. Институциите трябва да се разберат с федералните архиви, които представляват и интересите на научните среди за запазване на документите.

Какви са предимствата и недостатъците от полуотварянето на досиета на бившите комунистически тайни служби, което е на дневен ред в немалко източноевропейски страни?

- Пълно отваряне, в смисъл всички да имат достъп до всичко, няма и при нас. Има степенувани права за различни групи. Частно лице може да види всичко, което тайната полиция е събирала за него, също и името на шпионина си. Прокурорът може да види всичко, което е свързано с наказателното преследване на престъпление. Така че в крайна сметка нищо важно не може да остане скрито под килима. Но опасността от селективно отваряне на досиетата се състои в това, че части от знанието остават в ръцете на онези, които са събрали архива. Това дава на съучастниците на диктатурата власт над жертвите и съкращава шансовете на пострадалите да получат обезщетение за преживените неправди.

Какво мислите за тезата от началото на 90-те години, че в името на стабилността трябва да допуснем бившите комунистически функционери до новата администрация?

- Дори и в Германия на комунистическите функционери не им е принципно забранен достъпът до постове. Това според някои е достойно за съжаление. Но в края на краищата вотът на избирателите решава дали някой трябва да бъде изхвърлен от властта или някогашните функционери да влязат в парламентите и държавните служби. По-суров обаче е подходът с щатните и нещатните сътрудници на министерството на държавната сигурност на ГДР (ЩАЗИ). Хората, които ежедневно са нарушавали човешките права, не се смятат за годни да прилагат сега върховенството на закона. Доверието в държавните институции трябва да бъде засилено с помощта на проверка. Но и тук в никакъв случай не се преценява схематично, а се разглеждат отделните случаи, при това с голямо внимание.

Защо декомунизацията не се случи в същата степен както денацификацията?

- Времената са много различни. Във Втората световна война Германия бе победена, а съюзниците провеждаха денацификацията всеки по свой начин и я завършиха също различно с началото на студената война. Вероятно всяка от страните тогава искаше да избегне конфликти с населението в съответната окупирана част. Мирната революция избухна сама от самата държава, Източна Германия можеше да работи заедно с демократично стабилния Запад. Старите елити от ГЕСП (Германската единна социалистическа партия - бел. ред.) бяха изместени частично от специалисти от Запада, например юристи. Но тая промяна в елитите не трябва да се надценява. Тя се случи предимно по върховите позиции на централно държавно ниво. Колкото повече се вглеждате в местните парламенти или общинските съвети, толкова повече ще откривате хора, които преди са имали партийна книжка от ГЕСП. Само в случаите с ЩАЗИ по ясни причини се действа по-строго.

--------------

* През юли 2001 по повод жалба от бившия канцлер Хелмут Кол Берлинският административен съд реши, че Биртлер не може да отваря архивите, засягащи известни личности, без тяхното изрично съгласие. След продължителни спорове между Биртлер, вътрешния министър Ото Шили и правосъдието, Върховният административен съд постанови през юни 2004, че документите за бившия канцлер не могат да се отворят. Известният западногермански писател Гюнтер Валраф бе уличен от вестникарския концерн "Аксел Шпрингер" като сътрудник на ЩАЗИ, но той извоюва съдебна победа, според която медиите не могат да го наричат "агент на ЩАЗИ".