Ако има две мнения как да се управлява една страна, значи поне едно от тях не е вярно. В по-добрия случай. Защото може и двете да не са верни.

Наличието на двуполюсен модел означава, че в страната има две основни партии, които имат две, при това дотолкова различни мнения как да се управлява страната, че тези мнения са полярно противоположни.

Едната партия, да речем, е дясна. Тя държи на пазарната икономика, индивидуалната свобода, намаляване на данъците и обществените разходи, на приватизацията и намаляването на държавната бюрокрация. Другата партия е лява. Тя смята, че най-доброто нещо на света е плановата икономика, национализацията, високите данъци и създаването на голяма прослойка хора, които се издържат само от социални помощи и бюджетни заплати.

Нека за миг само си представим какво би станало, ако тези две партии започнат да се редуват във властта. Управлението на Жан Виденов ще ни се види райско.

Точно така вижда действието на този двуполюсен модел проф. Михаил Кметов:

“Двата полюса – десница и левица – са в непрекъснато състезание, като всеки от тях се мъчи да убеди избирателите в предимствата на своето управление и да докаже предимствата му (? - бел. авт.)”

Това, че авторът допуска възможността лявото управление да има някакви предимства, е бял кахър. Черният е, че това състезание ще свърши много бързо – след като двете партии се изредят по два пъти в управлението, държавата просто ще трябва да се закрие, щото в нея нищо вече няма да е останало.

Място за състезание на фундаментални идеи в държавното управление няма. Съвсем точно е известно какво трябва да се прави, за да стане една държава богата, свободна, силна и процъфтяваща. Непрекъснато състезание трябва да има само в това кой да го осъществи по-добре на практика. И в това е смисълът на политическите партии.

Ако трябва да си купите расов кон, няма да отидете при някой джамбазин на пазара, който ще ви пробута наследствено обременена крадена кобила, която освен това и хапе. Ще отидете в конезавод, където конете са с ясен произход и добри качества. Политическите партии са нещо като конезаводи. Както конезаводите отглеждат расови коне, така и партиите трябва да отглеждат расови политици. В партията политикът е като на витрина, там той прави кариера, участвува в управлението и след време всички знаят какво той може, какво не може и дали ще се изметне като някой кошлук по никое време.

Затова когато избирате политик, трябва да отидете в реномирана партия, а не на политическия битпазар, където ще ви пробутат някой, който уж е със синя кръв, но се изразява предимно чрез вметнати думи и през цялото време иска да мислите позитивно. Реномираните партии трябва да са поне две - за да има състезателност. Те не бива да са повече от две, защото тогава не винаги се постига парламентарно мнозинство и някой доган може да ви се пробута сам и без да сте го искали, както го усещате на гърба си, любезний читателю.

Това се нарича двупартийна система. Не случайно в страните с най-стари традиции в парламентаризма има точно такива системи. Разликите в програмите на двете партии са по-скоро декоративни. Но контролът върху управлението е силен. Ха си стъпил накриво, ха са ти дръпнали черджето изпод краката. Такава система трябва да има и в България. Има много начини тя да бъде въведена. Например, в избирателния закон или дори в конституцията да бъде записано, че в парламента влизат само партиите, класирани на първо и второ място по брой на гласовете. Или по-елегантно – чрез достатъчно висок избирателен праг, напр.10%, както е в Турция. Или 15%, ако не стига.

Само дето няма две достатъчно силни десни партии - едната може и да е десноцентристка. Но за какво ни е лява?!