|
Велин се засмя на шегата и
прегърна Милена. Постоянно имаше нужда да
я докосва и да и говори. Колко странно, от дълго
време това не му омръзваше. Погледна усмихнатите
лица на приятелите си. Бяха се събрали у Марин,
за да празнуват рожденият му ден, въпреки,
че беше обявен национален траур. Преди два дни
беше починал ръководителят на могъщата страна,
която определяше от поколения съдбата на малкия
народ на Велин. От много години този човек бе
превърнат в недосегаем символ на вечната мощ на
държавата и идеите, с които се раждаха и
умираха милиони хора. Беше невероятно, че и на
него може да се случи същото, но ето, това беше
вече факт.
Марин намали музиката, вдигна
чашата си и извика:
“За мое здраве и да слушате
само рок, стига с тази естрада!”
Велин избухна в смях, стори му
се много нелепо, че може и за секунда да слуша
естрадни певци.Двамата с Марин бяха запалени
почитатели на английски и американски рок групи.
В този момент се разнесе властен
звън и силно тропане по вратата. Марин
изненадано обърна глава, но докато
реагира, Милена изтича и отвори.
Двама милиционери и един цивилен
изникнаха, сякаш от нищото. В малкия хол стана
тясно.
“Вие не знаете ли, че има
национален траур? Кой живее тук?” – запита
строго цивилният.
“Аз живея, но ние не вдигаме
шум” - каза тихо Марин.
“Моля, веднага да се съобразите
с изискванията на траура” – нареди цивилният и
ги погледна въпросително, като че ли чакаше
някой да му възрази. Никой не се обади.
“Намерили кога да се веселят” –
мрачно отбеляза един от милиционерите.
Цивилният кимна на спътниците си
и тримата се отправиха към изхода. Марин
внимателно затвори вратата и се обърна
към приятелите си. Всички бяха пребледнели,
случилото се не беше шега.
В настъпилата тишина, от
касетофона внезапно прозвуча едно парче. Велин
машинално си помисли, че му харесва ярката
непозната песен.
Другите с облекчение се
изправиха, Велин каза:
“Да си ходим, не ни трябват
повече неприятности”
При вратата, прегърнал
Милена, попита:
“Какво беше това парче,
кой пее?”
“Не знам, май са
англичани, парчето се казва "Усмихни се" или
нещо такова” – отвърна Марин.
- - - - - - -
Хотелът се тресеше
от експлозиите, прозорците звънтяха, пред входа
се стелеше пушилка. Велин се беше свил в леглото
си, без да мисли за нищо. От няколко дни в
тропическата страна, където беше дошъл на
работа, бушуваше гражданска война. Две крила от
управляващата партия се бореха за властта.
Армията също беше разделена и подкрепяше по една
от двете фракции. В столицата се водеха
ожесточени боеве с тежка артилерия, танкове и
всякакви оръжия.
Велин заедно с други чужденци
потърси убежище в един хотел, където беше
сравнително безопасно, докато битките не се
пренесоха до тях. Снарядите започнаха да падат
все по-близо и по-близо, както този сега, който
така ужасно изсвистя и избухна сякаш до леглото
му. Всичко потрепери, жълтата крушка диво се
разлюля на тавана, някаква саксия се разби с
трясък на балкона. Велин скочи на крака и се
втурна към вратата, застана инстиктивно
на прага. Сърцето му лудо биеше - защо, защо,
защо дойдох тук, нима сега…
След един час на тежък обстрел,
артилеристите решиха да си починат.
Настъпи тишина, в която познатият
сигнал на BBC от транзистора на Велин,
единствената му връзка със света, като че ли го
успокои. Те бяха първата международна
новина! “Слабо утешение” – помисли си той.
“По-добре да бях далеч оттук”. Журналистката
задъхано съобщаваше за тежки сражения в
столицата, когато отново се чу продължителното,
зловещо свистене и после оглушителен гръм, този
път точно до хотела. В съседния апартамент със
силен шум се разби прозорецът. Велин пак скочи
и се затича към вратата, но в паниката си не
можа да отвори, защото беше заключил. Непохватно
започна да върти ключа, когато от черната кутия
на пода прозвуча Make Me Smile. Велин
замръзна, без да вярва на ушите си. Споменът за
рождения ден на Марин, когато дойде милицията,
мощно нахлу в него. Сълзи изпълниха очите му,
прониза го остра болка за онзи така далечен и
невъзможен сега свят.
Нов взрив разтърси сградата.
Около него се разхвърчаха стъкла, гъст дим
изпълни стаята. Велин най-после отключи и без да
се обърне побягна по коридора, обсипан с
отломки. Зад него музиката продължаваше.
- - - - - -
“Е, ще отворите ли най-после
това куфарче?” – нетърпеливо попита
министърът.
Велин избърса потта си и
трескаво развъртя ключалката на куфара. Беше
забравил проклетият шифър. Само една цифра, но
вече половин час се бореше с това чудо. Просто
невероятно, че това му се случи тъкмо сега! В
куфарчето имаше обичайната индулгенция, която
даваше право на работа за компанията, в която
работеше Велин. Такива бяха порядките в
африканската страна и всички чужди фирми се
съобразяваха с тях.
Министърът, който приличаше на
дебел плъх, ядно изсумтя, с труд се надигна от
огромния диван и се надвеси над Велин,
който седеше срещу него с куфарчето на коленете
си. Обгърна го облак от тежък парфюм.
“Хайде, дайте го на мен, аз ще
го отворя!”
“Моля ви, екселънси, още пет
минути, не се безпокойте”
До дивана имаше голяма уредба,
от която се чуваха африкански ритми.
През главата му мина безумната
мисъл да предложи на министъра да отвори
куфарчето с уста, щом толкова бърза. Местните
се радваха на изключително здрави зъби, беше
виждал с тях да отварят бира и
безалкохолни. Представи си как министърът
захапва ключалката и с мъка се удържа да не се
разсмее.
Петте минути минаха, но борбата
на Велин с шифъра продължаваше. Навън се чуха
гласове, някой мина край затворената врата.
Министърът неспокойно се размърда. Велин вдигна
безпомощно глава, очите им се срещнаха. Онзи
подозрително го гледаше. Положението ставаше
сериозно. Този човек имаше голяма власт и беше
известен с непредсказуемите си реакции.
“Спрете, спрете, нямам повече
време за губене!” - заповеднически каза
министъра и бързо излезе.
След минута се върна с голям чук
и издърпа куфара от ръцете на Велин. С ярост
удари ключалката с все сили, но куфарът беше
здрав, не помръдна.
Замахна високо за втори път и в
тази секунда се разнесе Make Me Smile.
Велин силно трепна и издаде нещо
средно между смях и стон. Министърът с удивление
го погледна и ръката му с чука увисна във
въздуха.
- - - - - -
Керемиденото слънце се показа
колебливо от океана, постепенно набра смелост и
решително се извиси над прочутата статуя.
Няколко ранни туристи вече се бяха наредили
за билети за корабчето и нетърпеливо се
разхождаха наоколо. Скоро кеят щеше да се
изпълни с хора от различни страни и желанията
им за удоволствията на ваканцията.
Отзад могъщият грохот на града
долиташе над парка и се смесваше с шепота на
вълните.
Велин беше седнал на пейката
и гледаше втренчено пред себе си. От няколко
седмици се беше преселил в голямата, далечна
страна. Знаеше за културния шок, за първите
много трудни три месеца. Знаеше, че трябва да
приеме неизвестността, че ще бъде самотно и
тежко. Но не очакваше, че толкова често ще
сънува езерото, планината над него
и дъба. Сънуваше, че пристъпва към почернелият
от вековете
старец, прегръща хилядолетното стъбло, допира
лицето си, за да вдиша мъдрост и сила, и ляга
в хладната му, уханна сянка. После се
взира в бездънното, пусто небе. Дали така е
изглеждало преди десет хиляди години? А преди
десет милиона? Древните облаци били ли са
така изящни и близки? След минута вече крачи
към бялата нива, край боровата гора, ето, стигна
брезите и пред него изниква върхът, неизбежен и
вечен, като небето. И поема нагоре през зелените
поляни, като внимава да не тъпче дивите цветя.
Но вече е безлунна нощ и Велин се
разхожда по двора. Черешата унило стърчи в
мрака, ябълките тихо шепнат. Ех, бабички мои,
не се грижих за вас, но вие не ме
изоставихте. Приближава се до бора, внимателно
го докосва, опира се до него и му говори. Помни
го от дете, когато и двамата бяха малки. Заедно
израснаха, той остаря, но борът е още млад и
силен. Знам, че ще ме надживееш. Мен няма да ме
има, а ти ще бъдеш същия.
Това сънуваше Велин, това виждаше
сега пред себе си, не прочутата статуя и
нетърпеливите туристи.
Мудно се надигна, прекоси парка и
закрачи по широката улица. Край него, между
равнодушните гиганти, препускаха стада от
задъхани коли. Велин заобикаляше машинално
тълпите от хора, забързани нанякъде, всеки с цел
и енергия да живее.
Никой не вдигаше очи към
грамадните каменни тела с розови чела - никой
няма време!
Велин застана пред двата сини
колоса и се поколеба. Имаше още малко време до
първият му работен ден. Беше напрегнат и
подтиснат от предстоящото изпитание. Поиска да
ги погледне отдолу. След минути беше в
подножието и вдигна високо глава. Отново го
обзе, както първият път, радостна гордост, че
хора, като него са създали това чудо и са
живели в неговото време. Наведе очи към
блестящото метално кълбо долу и книжарницата зад
него. С въздишка се завъртя на пети и се отправи
към първото си работно място.
В офиса го посрещнаха усмихнати
новите му колеги.
“О, добре дошъл, welcome
aboard, как се казвате, откъде сте, така
ли… А, да, да”.
Няколко кимания и насилена
усмивка . Откъде сте….
“Аз ще ви обучавам няколко дни,
после ще бъдете on your own, Велин.
Скоро от вас се очаква да обработвате
достатъчно голям брой съдебни решения. Вие,
разбирате, че конкуренцията е голяма, и че на
нас ни трябват quick learners”.
Младата жена пред него се
усмихваше приятелски. До нея от касетофона на
бюрото звучеше музика. Седнаха пред компютъра,
и Велин си каза:
“Хайде сега, съсредоточи се и
слушай, нямаш избор”
Няколко часа по-късно главата му
бучеше, шумеше и болеше. По-лошото беше, че
много малко беше разбрал от обучението. Не е
лесно, а? Изправи се бавно, беше се схванал.
“Всяко начало е трудно, за
всички е така, ще се справите” – успокои го
тя. После го погледна бързо и извика:
“Но, Велин какво ви е, добре ли
сте. По-добре седнете!”
Велин тежко се отпусна на стола,
без да сваля очи от касетофона. В офиса се
разнасяше усмивката. С усилие каза:
“Хубаво, парче, нали?”
Устните му бяха побелели.
- - - - - -
“Тук сме само петнадесет души
персонал, заплатите са много малки, а старците
са повече от сто. Много е трудно, да не кажа
невъзможно да се грижим еднакво добре за
всички.” - медицинската сестра говореше
бързо, като го оглеждаше изпитателно. “Но
всеки случай е индивидуален, всичко зависи от
роднините, нали разбирате”.
“Да, да, разбирам, естествено”
– отговори Велин.
“Леля ви е с тежка деменция, с
нищо не можем да и помогнем, понякога има
просветление, но това ще бъде все по-рядко.
Сега трябва да се подготвите, тя е
променена, не е човека, който помните.”
“Да, да, разбира се, ще се
подготвя” – избъбра Велин.
Беше дошъл в малкият провинциален
български град при леля си. От години не беше я
виждал. Тя, вдовица без деца, беше
останала сама. Нямаше никого, всичките и роднини
бяха мъртви или в чужбина. Самотата я прекърши и
леля му се разболя. Състрадателни съседи и
помагаха, докато вече стана невъзможно да се
грижат за нея. Настаниха я в дом за възрастни
хора.
Вървяха край олющените стени по
вмирисаният на урина коридор. Една разбита врата
се отвори и беззъб старец се усмихна широко,
козирува и извика “Добре дошли, г-н
полковник!”. Зад него друг го избута и протегна
ръце към тях, сякаш искаше да ги прегърне. “Не
съм виждал по-подтискащо място” – унесено си
помисли Велин. “Но сигурно така трябва да бъде”.
Отвориха съседната врата и Велин
застана пред изсъхнала, стара жена, с бели коси.
Празните очи безизразно го погледнаха. Е, лельо
как си? Аз съм детето с калинката. Бях далече,
оставих те сама на това ужасно място, можеш ли
да ми простиш.
Седна до нея и пое ръката и.
“Лельо, аз съм, Велин, помниш
ли ме?”
Без да каже нищо старицата се
извърна към прозореца. Велин я прегърна,
погледна я в очите:
“Лельо, виж ме, аз съм
племенникът ти...”
Очите бяха все така безизразни.
“Така стои по цял ден, без да
говори, освен, когато е на себе си. Но тогава
е много неспокойна и плаче, защото разбира
какво се е случило” – обади се сестрата.
Внезапно старицата се обърна към
тях и каза тихо и ясно:
“Искам да заспя и повече
никога да не се събудя”
Той почувства как буца неудържимо
се надига в гърлото му. Сестрата сви мълчаливо
рамене.
В този момент от радиото на
стената прозвуча Make Me Smile.
“Ще спреш ли да ме преследваш”
– помисли си уморено, без да се
изненада Велин.
По-късно в автобуса, загледан в
снежната пелена, си спомни за Милена, която
често повтаряше, че музиката е най-хубавото
нещо, което Бог ни е дал, по-хубава е дори от
любовта, защото не омръзва. С Милена ги раздели
живота, както често се случва. Но така ли
е? Защото музиката може да бъде доставчик на
спомени, добри или лоши. Музиката е прекрасен
дар, но може и да ранява. В това беше убеден
Марин, приятелят му от детинство, който беше
загинал преди много години в една стара лада.
Пред него се появиха образите на
миналото – заплашителни, чудесни, мрачни,
вълнуващи. И към всеки един имаше музика, без
която споменът беше мъртъв! Животът е направен
и от тях, а музиката живее различно. Казват, че
не е добре да се живее със спомени, но можем
ли да не слушаме музиката им?
Затвори очи и танцът на времето
го унесе. Върви из африканската джунгла, но с
почуда вижда наоколо огромни здания от камък и
стъкло, бяга по коридора от бомбите, до него
Милена с усмивка му казва нещо, леля му в нейния
ад се мярва за секунда, а той вече е до голямата
скала, в подножието на върха.
Автобусът летеше в зимната нощ
край голите, черни планини и носеше в утробата
си Велин към неизвестната му съдба.
В едно беше сигурен – Make Me
Smile щеше да намери начин отново да му
напомни за себе си.
|
