|
Дебатите около последния вот на
недоверие към правителството на Симеон
Сакскобургготски, освен че бяха наситени с пълна
несъстоятелност от страна на управляващите,
неминуемо насочват и към размисъл за
политическия модел на страната.
Едва ли такава дискусия е била
предвиждана в дневния ред на дебатите, които
трябваше да се ограничат върху конкретната тема
за вота за недоверие и причините, довели до
него. Но в изказванията на депутатите от
мнозинството проличаха нотки, които ни карати да
се замислим върху мотивите на НДСВ да прекроява
съществуващия политически модел още преди
поемането на властта от тази партия.
Имам предвид многократните
реплики на депутати от НДСВ, които изтъкваха,
едва ли не като най-голямо достойнство в целите,
които си поставя движението, и в политиката на
Сакскобургготски разрушаването на двуполюсния
политически модел.
Това говори за
абсолютна политическа неграмотност ! Опитите,
които бившият цар прави за налагане на
плуралистичен модел, доведоха до обстановката,
която наложи искането за вот на недоверие. Този
човек, със слабо въображение и с остатъчен
манталитет на бивш ца, в продължение на четири
години се държи като абсолютен монарх в една
републиката, в чиято конституция се е заклел. С
мегаломанското си безочливо пренебрежение към
парламента и медиите непрестанно демонстрира
монархически абсолютизъм. Той още не може да
схване, че България е парламентарна република.
Трябва да се признае, че усилията му за
размиване на политиеския модел, дори за
ликвидирането му, до голяма степен се оказват на
този етап сполучливи. Защо се допуска
пренебрежение към ролятя на парламента? Какви са
причините за това?
В парламента съществува опозиция,
и лява и дясна, но какво представлява тя днес,
какви са шансовете й да запази наложилият се с
годините модел и да се препречи пътя за
промяната му, към което се стреми
Сакскобургготски ? Защо опозицията е безсилна да
гарантира спазането на основен параграф от
конституцията на Република България ?
На тези въпроси трябва да се
потърси отговор.
Левицата
не може да се реорганизира след поражението през
1997, раздирана от противоречия между неясните
проевропейските и съвсем ясните проруските крила
в партията. И въпреки,че съществуват
предположения за спечелване на най-голям брой
гласове на предстоящите избори, тя няма ясна
визия за управление на страната, нито за
евентуален правителствен екип, още повече, че
сигурно ще й се наложи да търси коалиция за
управление. Не е ясна и идеята й за номиниране
на министър председател. Образът на Станишев
съвсем не се покрива с образ на премиер. В
най-добрия случай той би могъл да запълни
някакъв вакуум в изпълнителната власт за кратко
време, подобно на Виденов. Руският му майчин
произход, болшевишката обремененост от баща му
не му чертаят добра перспектива на сполучлив
премиер при очертаващата се вероятност България
да бъде приета в ЕС. Не по-добра е перспективата
за някой от неговите заместници, които са
достатъчно компрометирани от близкото минало.
Имам предвид Овчаров, Петков и др. За
хардлайнерите около Лилов и за генералското
крило в партията им въобще не може да става
въпрос, те вече не са така актуални.
Обстоятелството, че в сегашното
правителство и във възлови правителствени служби
участвуват комунисти и бивши сътрудници на
Държавна сигурност не променя положението на
тази партия в политическото пространство а само
размива нейния опозиционен характер, което е в
съответствие с плуралистичните стремежи на
Сакскобургготски. Този негов ход се приема
тихом-мълком от БСП, която в достатъчно явен вид
участвува в управлението му и се подготвя да
поеме официално властта след изборите.
Усилията на бившия
цар бяха насочени главно към дестабилизация на
десницата, тъй като дискредитацията на
успешното й четири годишно управление беше
основна цел на неговия кабинет. Със своето
разединение след поражението си през 2001 тя
сама подпомага усилията на Сакскобургготски към
намаляване на политическото й влияние.
Основателни причини за разединение безспорно
съществуват. Част от десницата не може да
формулира ясно основните си политически цели:
Първо,
недопускане на БСП до властта, което неминуемо
ще доведе до изолация от демократичния свят и
ориентация към рекомунизираща се Русия и
Второ,
недопускане до втори мандат в управлението на
НДСВ - една партия, доказала неспособността си в
управление на страната и възприела корупцията
като всекидневна политическа практика.
Първата цел се приема от всички
партии от десницата. Втората цел обаче далеч не
се приема от повечето партии еднозначно и
представлява камъчето на раздора между тях. Явно
демонстрираната политика на корупция в
ръководството на НДСВ блазни някои от лидерите
на десни партии, на които такъв подход не е чужд
още от миналото, поради което те не отричат
възможността за коалиция с царската партия.
Мотивите им за това се свеждат до наличието в
тази партия все пак на някои
идеалисти-монархисти, демократично ориентирани и
некорумпирани. Тези предположения бяха
недвусмислено ликвидирани през последната
седмица с поведението на нововремците, привидно
откъснали се преди една година от царската
партия. Може би се разчиташе на тяхно евентуално
бъдещо по-адекватно участие в една дясна
коалиция. С амбициите си обаче за власт и
сребролюбие те демонстрираха действителната си
меркантилна същност и склонност към предателство
за лични облаги. С недопустими и безпринципни
политически каламбури за два дни те се отметнаха
от силно афишираната си готовност да гласуват
недоверие на правителството, поеха някакви
неясни ангажименти към Симеон и Доган и се
върнаха в управленческата коалиция.
НДСВ до днес управлява с
коалиционния си партньор. Движението за права и
свободи - ДПС – етническата партия на
българите с турски произход, която от
създаването си насам преди 15 години е играла и
играе крайно негативна, антидемократична и
курупционна роля. Политическото си поведение тя
се мъчи да представят като някаква балансираща
партия в парламента. Първото предателство, което
извършиха като коалиционен партньор на СДС беше
свалянето на кабинета на Филип Димитров в края
на 1991, когато правителство с нейния мандат
подготви реставрацията на комунистическия режим.
Днес тази партия не изключва една бъдеща
коалиция д БСП. Лидерът й Ахмед Доган, доказан
агент на бившата Държавна сигурност, е посещавал
многократно Симеон Сакскобургготски в Мадрид. От
там датира тесните връзки на Симеон с него,
комуто нравът на доносник и предател се е
понравил и влиза във визията за държавно
управление. С връщането си в България и
светкавичното вземане на властта с лъжливи
обещания и заблуди, бившият монарх веднага се
обърна към Доган и сключи с него договор за
коалиционно управление на страната като вкара
министри и зам.министри от партията му в
правителството си. Ниската политическа култура
на Симеон и неспособността му да води
самостоятелна политика разкриха възможността на
Доган да се превърне във фактически ръководител
на държавното управление. И той се развихри,
особено в икономическия сектор, като успешно го
насочва към изпълняване на личните му финансови
интереси и тези на съподвижниците му. Последният
случай с предприятията на „Булгартабак”
окончателно утвърди водещата му роля във властта
и меркантилните му намерения. Симеон просто зае
покорна стойка пред него. Днес той ще решава кой
министър му е симпатичен и може да запази поста
си и кой не е и трябва да си отиде.
Такива са в момента резултатите
от нескопосната политика на някакъв плурализъм,
който Сакскобургготски налага и който като
бумеранг се върна върху главата му. Но това не
го безпокои особено, тъй като той изпълни
личният си план за забогатяване, за съжаление не
без помощта и на някои от лидерите на десните
партии. Точно такива обстоятелства налагат да се
прецени трезво дали има смисъл от някаква широка
коалиция или както някои наричат това
“правителство на националното съгласие” със
занижена роля на парламента.
Историята и опитът на
демократичните страни са показали, че
“правителство на национално съгласие” може да
бъде съставено, но само при изключителни
обстоятелства, напр. в случай на война. Това се
оправдава когато всички политически сили са
заинтересовани да съхранят интересите,
териториалната цялост на страната си и когато
страната е изправена пред някаква сериозна
опасност. При такива обстоятелства вероятността
от задкулисни, вътрешни манипулации рязко
намалява пред общите интереси на нацията. В
нормална, мирна обстановка, такива правителства
с размити партиини интереси има все още само в
някои арабски и далекоизточни държави. Тези
страни се характеризират с по-слабо или по-силно
тоталитарно управление при еднолична власт.
Размитата политическа обстановка
обикновено води до концентриране на
изпълнителната власт в една личност и е
предпоставка за налагане на тоталитарно
управление. Парламентите се превръщат в послушно
оръдие на едноличния държавник и на клика около
него. Примерът с комунистическите страни,
каквато беше и нашата до 1989 несъмнено доказват
това.
Именно ОФ-структурата на
управлениу у нас след Втората световна война в
периода 1944 – 47 разгради нормалната
политическата система и бързо доведе до
еднопартийноуправление с всички атрибута на
репресивния комунистически тоталитаризъм.
Ако се върнем конкретно към
условията на нашата страна, можем да заключим,
че тъй желаното от Симеон размиване на
политическото пространство води до
безотговорност, създава условия за задкулисни
игри в един тесен кръг от царски съмишленици и
до непозната до сега по мащабите си корупция
сред висшите държавни служители. Най
корумпираният от всички, естествено е
Сакскобургготски. Неговите задкулисни помощници
са синовете му, които инкасират в свои сметки
договорените от баща им рушвети от голямите
инвестиционни проекти. Плътно го следва по мащаб
коалиционният му приятел Ахмед Доган (а може и
вече да го надминава!).
Следват юпитата от Лондон, които
доведе царския син. Те трябва да налагат и
провеждат политиката на Симеон. От тях особено
добре се представя финансовия министър Милен
Велчев, който с помощта на англииските си
приятели и с голямата си “ловкост” успя да
подреди у нас свои хора от Англия, които с нищо
не подпомогнаха митническата ни система, но за
това пък вдигнаха много шум около нея. За сметка
на това, обаче започна масовото му семейно
строителство на хотели по черноморието ни в
резултат на “успешната” му лична финансова
политика. Но върхът несъмнено са сделките с
външия дълг в резултат на които България увеличи
своята задлъжнялост с над
$1
млрд.
Следват по-дребните
правителствени крадци, на които се дават по
нещо, за да мълчат. Всички тези далавери излизат
наяве, но какво от това след като няма власт
която може да спре тези безобразия.
Прокуратурата и съдебната власт, които са
призвани да съблюдават законите и да следат за
всяко нарушение, са купени от властта, работят
за нея, по нейни поръчки. Подържа се високо ниво
на престъпност, за да бъдат държани хората в
непрестанен страх. Е, това не е ли репресивен
тоталитарен режим с нови средства и методи? Сега
не ни заплашва изселване или изпращане в лагер.
Сега ни пращат квартални крадци и мутри.
Такива са резултатите от тези 4
години, през които съзнателно се унищожава
двуполюсния модел – един процес, който е
последователно подържано от Симеон, Доган и
приближените им. Може само да предвиждаме до
къде ще се стигне, ако се даде на НДСВ шансът
отново да спечелят избори и да управлява
държавата още четири години. Прави са думите на
мой познат, който казва, че България вече не е
държава, а се е превърнала само в една
територия.
Смятам, че всичко написано до тук
не може да бъде оспорено. То доказва, че за
България всякакъв многополюсен политически
модел, който води до размиване на политическото
пространство и създава предпоставки за
еднополюсно тоталитарно управление е
изключително вреден. Той ще отдалечи страната от
европейските ценности, ще демотивира хората към
съзидателен труд и ще ги обгърне в пелена на
мнимо спокойствие, което не е нищо друго освен
безразличие и апатия.
Точно това целят днешните
управници. Никой да не разбира какво се върши в
държавата, хората да престанат да се интересуват
от държавните дела и да оставят в ръцете на една
клика съдбините на нацията.
След такава констатация става
ясно, че най-добрият политически модел остава
двуполюсния. Предимствата, които предлага този
модел се свеждат до следното:
Двата полюса - десница и левица -
са в непрекъснато състезание, като всеки от тях
се мъчи да убеди избирателите в предимствата на
своето управление и да докаже предимствата му.
Това, естествено се съпровожда с доказуеми,
разбираеми от всички действия по време на
управлението. Ако не се представят такива
доказателства, при следващи избори тази формация
ще отстъпи място на конкурентната. Сферите,
които най-много интересуват избирателите, са
социалната сфера, външната политика,
икономическите пазарни насоки, финансовата
политика, състоянието на здравеопазването,
образователната система, вътрешната сигурност,
правосъдната система, подобряване на
инфраструктурата. В момента приоритет е все още
и етническото равновесие, макар у нас да не се
наблюдават по принцип драстични прояви на краен
национализъм;
Двуполюсният модел предлага
най-ефективният начин за контрол на дейността на
едно правителство. Когато две формации се следят
взаимно, вероятността за груби нарушения
значително намалява;
Парламентът заема своето водещо
място в държавната политика.
Изпълнителната власт е подчинена
нему и се отчита пред него. Парламентарният
контрол става действен коректив на
правителствената политика.
Така формулираните основни
предимства на двуполюсния модел са приоритетни
за демократичните страни. Примерите на
Велокбритания и или САЩ доказват предимствата на
този политически модел.
Естествено е, че тези
двуполюсният модел не винаги и не навсякъде се
явяват в най-чист вид. Има демократични страни
като Дания например, където в различни
управляващи коалиции през последните десетилетия
са се включвали 5-6 и повече партии. В Германия
пък има балансьор в лицето на либералите. В едни
страни демокрацията съществува от столетия,
други по-късно са възприели демократичните
принципи, трети следват някакво своя устойчива
политическа традиция. За да може демокрацията да
се утвърди в една страна е необходимо време,
особено за страни, като тези от Централна и
особено от Източна Европа които трябва да
преминат от тоталитарен режим към демокрация.
При едни от тях, като балтийските страни, Полша,
Чехия, Унгария този преход протече по-бързо. У
нас обаче тече бавно и мъчително. Тук съветското
влияние беше най-силно, репресиите – особено
перфидни, а проведената национализация и
централизация – максимални
(май
никъде другаде в соцлагера не бе извършена
тотална колективизация на аграрния сектор и
национализация дори на най-малките работилнички,
ателиета, кафененца)
преходът се налага бавно и мъчително. Точно по
тази причина демократичните сили трябва да бъдат
по-активни, дори нападателни, за да се преудолее
инертността на хората и те да възвърнат
естествените си демократични инстинкти на
свободни хора. Само по този път ще се тури край
на остатъчния комунистически манталитет, който е
основна спирачка на демокрацията.
- - - - - -
* при написването на тази статия
на автора попадна статията на д-р Хайнц Брам,
немски политолог от Кьолн, публикувана в
Медиапул на 24-09-2003.под заглавие
“Двуполюсният модел е жизнено необходим за
демокрацията”. Д-р Брам разглежда същия проблем,
но в по-друг аспект, но изводите му за България
напълно съвпадат с тези на автора.
|
