|
|
1) Една
крайно несправедлива диспропорция
Началото на
ХХІ век бе необичайно успешно за българските археолози-траколози.
Към отдавна разкритите тракийски паметници (Казанлъшката гробница,
Мезешката гробница, Свещарската гробница и т.н.) се добавиха
великолепни нови находки - например храмовете край Старосел
(Четиньова могила), край Казанлък и с. Шипка (могилата Голямата
Косматка и наоколо), мегалитните комплекси на Маслен нос (в парка
на резиденция Перла), фантастичните разкрития на светилищата
Перперикон и Татул. Медийният шум разбуди интерес към траийското
наследство у мнозина, включително и у мен. Но ако повечето хора се
вълнуват от тази проблематика ден до пладне, моят интерес бе доста
по-траен. Нахвърлих се жадно да чета наличната не особено обемиста
сериозна литература, да посещавам археологични обекти по страната
(главно в Странджа, Сакар и Родопите). И съм доволен от
резултатите, до които се добрах в 2003-2004. За някои от тях искам
сега да разкажа. Съществен за читателите може би е фактът, че
моите впечатления и мнения от една страна са съвсем “пресни”,
актуални, а от друга страна са непосредствени, не носят
обременяващия отпечатък на стандартните широко разпространени
гледища. Това, обаче, съвсем не ги превръща в любителски и
несериозни.
Ще започна с
една крайно несправедлива диспропорция по отношение на тракийското
наследство, която забелязвам в общественото съзнание и дори в
по-голямата част от научните среди.
Понятието за
нация е доста ново в исторически план. Не смятам, че е особено
добре дефинирано. На всичкото отгоре в последните един-два века се
използва за нечисти политически цели. Затова тук ще го употребявам
много внимателно.
През
последните две хилядолетия на Старата ера на Балканския полуостров
има няколко етноподобни племенни общности, които частично са
уседнали, частично са в движение. Ще фокусирам вниманието си върху
две от тях – елинската (древногръцката) и тракийската. И двете
включват доста племена, които общо-взето по съседски си
сътрудничат, но често си съперничат и още по-често воюват помежду
си (дори твърде ожесточено). Говорят на силно различаващи се
диалекти. Имат твърде различни обичаи, облекло, строителни и
художествени придпочитания, стилове и наклонности. Политически са
разпокъсани. От време на време през полуострова минават и други
племенни общности, което още повече усложнява картината (готи,
келти, перси, скити и т.н.).
Някъде към
ХV век пр.Хр. в този сложен племенен котел двете гореспоменати
общности почват да се избистрят, отграничават.
Разликите между
племената от групата постепенно и противоречиво се
осъзнават като сравнително несъществени вътре в групата, но
същевременно достатъчно съществени, за да я отличат като цяло от
съседната група. Всяка от двете групи разбира, че притежава
достатъчен брой признаци,
които я обединяват вътре в себе си и същевременно я
разграничават като цяло от другата. Появява се самосъзнанието за
подобие и различност. Многобройните племена в южния и източния дял
на Балканския полуостров се усещат като членове на две големи
протоетнически групи - тракийските на север и изток, елинските на
юг.
Самоосъзнаването на елинската племенна група става отчетливо към
VІІІ век пр.Хр. и води до разцвета на онази езикова, културна и
политическа общност, която – макар и никога да не е монолитна
според съвременното понятие за нация – наричаме днес с името
Древна Елада и разглеждаме като основна съставка на европейската
култура. Самоосъзнаването на тракийската племенна група върви
по-бавно, но все пак достатъчно очевидно. Тя е доста
по-разпокъсана и не успява да стигне до културния и политическия
размах на Древна Елада, но все пак също е оставила значителна
следа в сетнешната евпорейска история под името Древна Тракия.
Един от
решаващите фактори за по-бързото и резултатно формиране на
елинския (древногръцкия) етнос е възприемането на писмеността и
широкото съзнателно практикуване на писмената култура. То отразява
факта, че древните гърци са люде предимно на Логоса, на Порядъка,
на Правилото. Техният рационален подход се отразява във всичките
сфери на живота, дори в изкуството, че и в спорта! Навсякъде
преобладава желанието да се въведат определени правила и
импровизацията да се сведе до възможния минимум. Този стремеж води
до създаването на науките в техния днешен смисъл, а оттук - и до
процъфтяването на елинската цивилизация като цяло.
Траките, от
друга страна, са повече хора на Екстаза, Емоцията, Импровизацията.
Погрешно би било да наричаме този подход към живота ирационален.
По-скоро той дава едно по-разкрепостено виждане за света и простор
за поведението на личността. Той има своята артистична ценност и
място, но практически, при изграждането на държавните формирования
се е оказал слабост.
Към VІІ век
пр.Хр. елините възприемат писмеността и широко я внедряват във
всичките сфери на живота (например през VІ век пр.Хр. е записан
епосът на Омир, след като 2-3 века преди това е съществувал само
като устна традиция!). Това е гениално прозорлива стъпка –
писмеността е изключително мощен стимулиращ фактор за
държавнически, икономически и културен градеж. Но тя несъмнено е
инструмент именно на Логоса, Порядъка, Правилото.
Траките са
твърде своеобразни. Те биха могли да пишат, да речем, с гръцките
букви. Писаното Слово, обаче, съдържа в себе си силна тенденция да
се превърне в Правило, в Логос, а тя противоречи на общата
настройка на траките към живота. Затова практически те ползват
писмеността много рядко и късно, най-често - като изключение. По
тази причина не са постигнали бурен разцвет на науките, правото,
търговията и т.н. Но това не им е попречило да са световно
признати в златарството (всеизвестните златни съкровища!) и в
музиката (легендарният певец Орфей!). Духът на свобода и
импровизация се усеща също в религиозните им вярвания и ритуали,
които са обвити с воала на буйството, мистиката, нееднозначността,
чувствеността. Несъмнено траките са имали устна културна традиция,
но нищо не са пожелали да запишат от нея. В резулат, днес черпим
знанията си за тях единствено от съчиненията на древногръцките и
древноримските историографи (Херодот, Тукидид, Ксенофонт, Хекатей,
Тимей, Полибий, Диодор Сицилийски, Павзаний, Плутарх – все живели
в периода V век пр.Хр. – І век сл. Хр.
Така се е
стигнало до следната ужасна диспопорция: огромният брой факти и
книжнина за тракийската племенна група, които днес битуват в
науката и в общественото съзнание у нас, са извлечени от късната
тракийска епоха (след V вук пр.Хр.), когато в Тракия се
разпространява силно елинистично влияние. Именно в този период се
датират най-популярните археологични тракийски паметници у нас:
зиданите от каменни блокчета или от тухли гробници и храмове. Те
са прекрасни, но имат един основен недостатък: заради тях
забравяме цялата предходна и специфично тракийска строителна
култура – мегалитната! Елинските племена отдавна са строили чрез
каменни блокчета – така са иззидали всичките си великолепни
паметници. Но никога не са имали мегалитна традиция. Траките,
напротив, цяло хилядолетие (приближено от ХV до V век пр. Хр.) са
развивали мегалитната строителна техника, която е най-прекият
израз на техния мироглед, на тяхната душа, на отношениято им към
света. Едва в края на VІ и началото на V век пр.Хр. изоставят
мегалитните строежи и ги заменят с дребномодулни зидани
съоръжения, чиято техника заимстват наготово от Древна Елада
(храмовете край Старосел или Мезек – от каменни блокчета) или
Персия (Казанлъшката и Поморийската гробница – от тухлена
зидария). И строят такива обекти до границата между Старата и
Новата ера.
С други
думи: съсредоточаваме вниманието си върху тракийската
дребномодулна архитектура от последните пет века на Старата ера,
когато тя носи вече силен елинистичен отпечатък, а практически
пренебрегваме предишните десет века на едромодулната мегалитна
архитектура, които всъщност носи дълбоко в себе си спецификата на
тракийския поглед към живота и света. Така сме изправени пред
опасността да си изградим изкривена и непълна представа за
траките. Моят призив е да почнем да преодоляваме тази очебийна
едностранчивост, за да градим по-балансирана и съответно правдива
представа за нашите велики тракийски предци. Като начало трябва
просто да обръщаме много повече внимание на тракийските мегалитни
паметници, отколкото досега е прието. Липсата на писмено
наследство за и от траките не може да бъде фатална пречка за
проникването в светоусещането им! Ние, хората на ХХІ век, би
трябвало вече да умеем да “четем” човешката душа и по прекрасните
безмълвни форми на мегалитните паметници. Цялата история на
изобразителното изкуство ни е понаучила как да извличаме мислите и
чувствата на творците от безсловесните им произведения! Това е
едно безкрайно вълнуващо общуване между хора, разделени от
три-четири хилядолетия. Вярно, то изисква повече интелектуални и
емоционални усилия от нас, но за сметка на това ни възнаграждава
изобилно с незабравими преживявания и лични открития.
Следва
продължение >> |
