Безименната *

Климент Денчев

Подреждам книгите си, които би трябвало да са винаги подредени, както ме е учила майка ми. Старая се, но все се случва тъкмо когато всичко е в ред, да посегна за „този” или „онзи” том. След час, като се огледам, няма и следа от „реда” в библиотеката. Прескачам от купчина до купчина. Стъпих на едно списание с гланцови корици и така се изпързалях сред камарите книги, че можеше да…

Обикалям с поглед заглавията около ми. Солженицин – „Архипелаг ГУЛаг”, Стефан Куртоа -“Черната книга на комунизма”. Както съм на пода „възнак”, посягам към три обемисти книги. Заглавието –“Жертвите на „народния” съд” **. Три внушителни книги. Зачитам се. Подзаглавието е “Писахме да се знае”.

В това време влиза автомеханикът, който ще ми поправя колата (тя си е непоправяема, ама пак да се опита), той е сънародник, отскоро в града, на континента, искам да кажа. Като всеки българин започва да ми дава акъл какво трябва да се направи с „тия ми ти книги” и ме поучава: „Стига с тоа антикомунизъм, бе. То комунизъм отдавна вече няма.” Не посмя да добави, че не е и имало. Взе ключа от камиончето и излезе. Усещах как ме залива поредната гневна вълна.

Разлиствам „Писахме да се знае” и си мисля – толкова мъка, толкова труд да се съберат данни, свидетелства, спомени за неизброими жертви и да ти се яви някой дебил и с опакото на ръката да забърше с пренебрежение това, което беше и Е. Потъвам в книгите. Виждам след репортажа името на сестра ми с годината и къде е публикуван материалът. Има и други автори с имената си. Следват други свидетелства за Ужаса (който бил) или щял бил да си е отишъл, но подпис няма. Не един и два от репортажите за Жертвите са неподписани. Страница след страница няма подпис – само датата на изданието.

Посягам към телефона. Набирам София. Обажда се сестра ми. Питам я: – Защо така и така няма подписи след разказите (тя знае, защото дълги години работи във в. „Анти” и “Писахме да се знае” с подзаглавие “Отнесени от червената метла” беше в огромната си част нейно дело), та казвам – защо?, много е странно. Сестра ми отговаря с хладнокръвие: – Ами така решиха, защото става неудобно почти на всяка страница да се мъдри името ми.

Нищо де, това не е важно. Важна е целта – да се знае! Така премина през Живота сестра ми, безшумна, скромна, работлива, но със страхотно упорство срещу злото, което вече го “нямало”. Писаното от нея остава и крещи от всяка страница. Купчините от в. “Прелом”, надиплени по рафтовете ми, макар и стари, са гневното свидетелство на един безименен Живот, отдаден само на истината и за Отечеството. Живот, посветен на идеалите на БЪЛГАРСКИТЕ НАЦИОНАЛНИ ЛЕГИОНИ.

От една година ръката ми увисва, като посегна към телефона, за да се обадя на сестра ми, но въпреки това си говоря с нея, защото с “безименния си Живот” тя влезе в легиона на БЕЗСМЪРТНИТЕ.

Беше 27 март 2008 г.

Моята сестра се казва Бонка Денчева -журналист, дъщеря на Бат’ Денчо и Диана.

ЛЕГИОНЕРИ…

* Това е последното есе на Климент Денчев, писано малко преди смъртта му.

* * Всички томове от поредицата Българска черна книга на комунизма, съдържащи свидетелски спомени, излизали през годините в рубриката “Писахме да се знае” на вестник АНТИ, могат да се купят все още чрез издателя Васил Станилов. Който се интересува за координати – да пише бележка (М.Р.)