Атанас Киряков задава първия си въпрос още на мин. 01:00 (по-късно има още някои интервенции.
Без фалшива скромност - и "Де зората" се вреди да зададе въпрос към края на първата част...

Пресконференция на проф. Велислав Минеков в залата на Софияпрес на 11 октомври 2011 г.

За скандала с почетните членства в СБХ на политици и за уникалния резил с т.н. "Музей на социалистическото изкуство".

Милен Радев: Русия остана с Човек по-малко

<a href="http://www.youtube.com/v/rFCZTqC_L3k?version=3&amp;amp;hl=en_GB" target="_blank">http://www.youtube.com/v/rFCZTqC_L3k?version=3&amp;hl=en_GB</a>


презвитер Михаил Новак: Изгубената святост

<a href="http://www.youtube.com/v/tvNEewez5nY?version=3&amp;amp;hl=en_GB" target="_blank">http://www.youtube.com/v/tvNEewez5nY?version=3&amp;hl=en_GB</a>

 Почитането на мъчениците за Правда трябва да става със Слово, защото те не премълчаваха Истината, а дадоха живота си заради нея.

Благодаря на Слави за  репортажа от снощното събитие!



 По инициатива на презвитер Михаил Новак и интернет обществото "Де зората" в ранната привечер на 9 октомври 2011 г. в Християнска и Вселенска Апостолска Църква се състоя панихида в памет на убитата преди пет години храбра руска журналистка Анна Политковская.
Панихидата бе отслужена от епископ Христо Писаров и трима презвитери. Кратки слова произнесоха журналистът и основател на "Де зората" Милен Радев и презвитер Новак.




Епископ Писаров се спря на разрива между Евангелието, Църквата и хората на Духа, настъпил след 19. век в Европа и по света. Разпокъсаността на човешкото съзнание е достигнала критични мащаби. Разликата между посланията на Евангелието и църковната организация е драстична и затова службите, които църквата изнася за определена личност, често звучат кухо и несъстоятелно.
Това различие е формулирано за пръв път от Анри Бергсон и едва през 20. век. Наглед то е парадоксално, тъй като Евангелието - като кодекс и богослужение, се съхранява именно от църквата през изминалиет 2000 години.  
Бергсон изтъква, че Евангелието проповядва отворено общество - за разлика от Църквата, която проповядва затворено общество, "обществото на мравуняка".
Този разрив е ясен и очевиден. Хората, които се опитват да бъдат приобщени или да бъдат съпричастни на отвореното, на гражданското общество, общо-взето странят от църковния живот, и това е напълно обяснимо.
Затова задачата на свещенослужителите е да върнат у хората доверието в Евангелието и да обновят Църквата, защото в сегашния си вид тя представлява старозаветна форма на синагогално християнство, която е много затворена и няма никакво отношение към съвременната представа за Духа, за свободата на човека, на личността. Съдбата на Анна Политковская е доказателство за силата на човека, който казва истината с риск за собствения си живот. С риск за живота си да кажеш истината - така на историческата сцена всъщност се появява и християнството. Епископ Писаров подкрепи с цитати от Евангелието своята теза. "Истината ще ви направи свободни", казва Иисус на повярвалите в Него юдеи.  
По-нататък в словото си епископът припомни думите на Иисус, че ще дойде време, когато "пастирите няма да пастируват", а сам Бог ще е пастир на хората, всеки ще може пряко да контактува с Бог, без посредници.
Когато говорим за хората на Духа, трябва да знаем, че те са от вестителите на идеята за свобода, те са своеобразни апостоли, които са призвани да разчупват статуквото и ние като християни трябва да имаме взор и слух за такива хора. Анна Политковская бе от тях.
Иисус казва: "Ако вие не говорите, камъните ще проговорят." Един от камъните на Духа е именно Анна Политковская, стъпила здраво върху основите, създадени за стълбове и крепило на истината.
Милен Радев



подчерта и мъжеството, проявено от Анна Политковская, и нейната човешка доброта, за която разказва нов руски документален филм.
Анна Политковская бе и е символ за непреклонна, честна и неподкупна журналистика. Смелост и решителност като нейните не се прощават от кагебистката върхушка, управляваща днешна Русия. Поразяващ е парелелът между съдбата на Анна, убита като "подарък" за рождения ден на Владимир Путин, и на българския писател дисидент Георги Марков, убит също като нея заради изречените от него истини и също за рождения ден на българския комунистически диктатор Живков.
 
Презвитер Новак

говори за изгубената святост. До такава степен се е деформарило всичко около нас, че сме изгубили усещането за святост. Свикнали сме да мислим за светеца като за персонаж от иконите и стенописите в църквите. Но светците не могат да говорят.
Има обаче между нас живи хора, които стоят зад истината и зад свободата. Нима те не се доближават до представата за святост? Има такива хора - като Георги Марков, като Анна Политковская. Едва когато бъдат убити, съзнаваме това. Когато една страна убива качествените си хора, тя не може да разчита на развитие.
Светостта не бива да се възприема в тотален смисъл - като абсолютна чистота, безстрастност, безгрешност. Апостол Павел се обръщал към другите християни "светиите от еди си коя църква", без значение коя; важно е обръщението. Защо се е обръщал така? Не е случайно, естествено.
И ако Църквата днес не вижда светиите тук, сред живите, а само светците от иконите (които мълчат и не казват нищо), тя просто ще си отиде с времето. Георги Марков и Анна Политковская не мълчаха, а говореха. И платиха за това с живота си. Ако не го бяха направили, може би щяха още да са живи. Но те притежаваха мъжество и героизъм да си отстояват идеите и принципите и да се окажат на страната на истината, а не на лъжата.



---------------------------------
Само два дни преди панихидата - в петък, на 7 октомври (деня на убийството на Анна Политковская) в Народния театър "Иван Вазов" за нов живот възкръсна пиесата на Георги Марков "Да се провреш под дъгата". Това беше съвпадение, разбира се, но не беше и случайност. Защото в края на краищата правдивото слово, истинното слово побеждава.

http://parasol.blog.bg/izkustvo/2011/10/08/triumfalnoto-zavryshtane-na-georgi-markov.831790

"Истината ще ви направи свободни", казва Иисус и към това няма какво повече да се добави.

ww.mediapool.bg/да-се-провреш-под-дъгата-news184862.html



Да се провреш под дъгата


 Даниела Горчева, сп. "Диалог", Холандия


Днес се навършват пет години от убийството на руската журналистка Анна Политковска, убита заради своето безкомпромисно отстояване на истината.

Убита на рождения ден на този, за когото тя написа: "Напълно очевидно е, че заздравяването властта на Путин е завръщане към съветската система".

По силата на едно от тези странни съвпадения довечера в Народния театър "Иван Вазов” ще се играе спряната някога пиеса на Георги Марков "Да се провреш под дъгата”.

През 1967 година пиесата е свалена от сцената на 13-ото си представление след провикването на генералски глас в салона на театъра: "Това повече не може да се гледа“.

Режисьорът Асен Шопов, великолепният актьор Наум Шопов и съпругата му са уволнени и изселени от София.

Преди 33 години също като Анна Политковска и авторът на тази пиеса бе убит заради словото си и заради безкомпромисното отстояване на истината.

И също като нея бе убит на рождения ден на диктатора, за когото се осмеляваше да говори.

Точно преди месец – в деня на атентата срещу Георги Марков - българските медии забравиха неговото убийство, но в замяна на това отразиха правешките чествания на 100-годишнината от рождението на неговия убиец.

В сянката на Витоша

А ето какво разказва премълчаваният Георги Марков в един от своите "Задочни репортажи", който носи заглавието "В сянката на Витоша”:

Това беше нашата гора, на княжевци. И панорамният път, от който София и софийското поле се виждат като на длан, беше мястото, където обичахме да се разхождаме. В гората нямаше алеи, а пътеки, по които мнозина от нас срещаха сладостите и горчивините на първата любов. Там броехме куканията на кукувицата, изповядвахме се един на друг и говорехме за бъдещето, което от тази височина изглеждаше просторно…

И това бъдеще ни изненада в деня, когато войници със сини шапки и шмайзери застанаха на всеки завой на панорамния път. Помня изненадата от първата ми среща с тях, когато открих, че този тих и интимно наш път се оказа превзет от въоръжени до зъби "сини шапки“, които грубо и заповедно подвикваха на всеки минувач:

"Не се спирай! Движение!“

После част от гората се оказа заградена с висока бодлива мрежа, зад която, спотаени между стволовете на дърветата, дебнеха часовои. Хората, които живееха от долната страна на пътя, бяха изгонени, жилищата им иззети и в тях се настани цял батальон на вътрешните войски, които пазеха натрапниците, окупирали всички вили и сгради от горната страна на шосето.

После изникнаха караулки, от които през цялото време дебнеха нечии очи. Движението на всеки минувач по пътя биваше проследявано от появата му на първия завой до изчезването му зад последния. Понякога часовоите искаха да си показваме паспортите, друг път като луди се втурваха, блъскаха ни и крещяха: „Дръпни се от пътя!“ — и покрай нас профучаваха две или повече чайки.

Свърши се с красотата на нашата гора. Свърши се с броенето на кукувичето кукане, на волното тичане по пътеките, на пламенните разговори. Сигнални, подслушвателни и предупредителни инсталации замениха птиците.

Звучи познато, нали? А ето и още един откъс:

Гледал съм с очите си как единият от синовете на Боян Българанов караше колата си (БМВ) по тротоарите в центъра на София и пръскаше като пилци минувачите под изумените погледи на чужденци и наведените глави на нашите милиционери. Ако обикновен български гражданин поради небрежност сгази с колата си дете, ще прекара доста време в затвора. Ако привилегирован другар го сгази, ще прекратят веднага делото.

Пази, Боже, да имате частно съдебно дело с някой от свитата на привилегированите. Председателят на Върховния съд е заеквал пред мен при анкетирането на едно скандално дело, решено наопаки само защото виновната беше дъщеря на лекаря на един от най-висшите хора. Сигурно стотици пъти съм се натъквал на гузни погледи, на вдигане на рамене и на израза "А бе, разбери, нищо не зависи от мен“, което значи — всичко се решава от друго място и по други закони.

Всичко се решава от друго място и по други закони

"Какво, нима градът не е на вожда си?”– възкликва Креон в трагедията "Антигона” на Софокъл в отговор на забележката на най-младия си син Хемон: "Не може град да бъде на един човек!”

Едва ли българските "царе” и "царчета” от Катуница, Дупница, Самоков, Правец, Варна и т.н. , и т.н., защото тяхното име е цял легион, са чували за Софокъл, но българските журналисти поне би трябвало да са го чели.

И би трябвало да знаят, че носят – също както и Хорът в античните трагедии, огромна отговорност за премълчаните истини, за тиражирането на лъжите и манипулациите, довели до етническа омраза, за незададените навреме и комуто трябва въпроси.

Защото вместо да посочат КОЙ и по-точно КОИ превърнаха България в гето на престъпността, на местните велможи, на безнаказаността и на търговията с хора, медиите – с малки изключения, дадоха трибуна на словото на омразата.

Защото някои български медии явно разбираха под свобода на словото не друго, а освобождение от тежките вериги на книжовния език, на етиката и естетиката.

И не само вкараха уличния език в употреба, но и легитимираха нацистките прояви и внушения на нашенски "подпали-черга” национални предатели и утрешни кандидати за Трибунала в Хага.

И че докато мнозина български журналисти с престъпна упоритост наблягаха на етническата принадлежност на някои престъпници, кой знае как и защо винаги "забравяха” да напомнят етническата принадлежност на други.

Защото кредитните милионери, които ограбиха спестяванията на българите не бяха роми.

Както не бяха роми и източилите българските държавни предприятия като Кремиковци по схемата "Мрежата на паяка”, изградена от Мултигруп на Илия Павлов и с благословията на синдиката "Подкрепа".

Както не бяха роми Иво Карамански, Поли Пантев, Косьо Самоковеца, бай Миле, Доктора, Димата Руснака, Клюна, Горилата, Маймуняка, Кьоравия... Както не са роми братя Галеви, Христо Ковачки, Златеви, Маргините, Маджо, Алексей Петров, тримата от ТИМ и т.н., и т.н..

И че ако цигански банди вилнеят в селата, това очевидно става с благословията на българската полиция. А в нея роми няма.

Че ако някой си Красьо е "черничък”, магистратите от Висшия съдебен съвет са "белички”...

Младич, който говори на нас

През юни в есето си "Младич, който говори на нас”, публикувано в сп. "Обектив”, Татяна Ваксберг напомня, че преди два милиона души в Босна да останат без дом, преди десетки хиляди да бъдат изтезавани и изнасилвани, а над 100 хиляди души – мъже, жени и деца – убити – и то само в Босна, ПРЕДИ да се случи всичко това, белградският журналист Мирко Кларин е написал във в. "Борба” пророческата си статия "Нюрнберг, веднага!“.

"Това е човекът, който три месеца преди да започне войната – разказва Татяна Ваксберг във филма си за Ратко Младич, излъчен и по БНТ – предвижда насилието.”

Омраза за...ширпотреба

"Тогава настъпи пълна деградация на югославските медии” – спомня си Мирко Кларин – Не само аз, а много хора виждаха какво става. Аз имах и възможността да го напиша. Някои политически лидери тогава съвсем открито се подготвяха за война, планираха и я и дори призоваха към извършване на военни престъпления.

А преди това имахме 3-4 години масово производство на етническа и религиозна омраза. Възродиха се предразсъдъците, внушаваше се страх.
А точно това е предисловието за престъпление срещу човечеството.

"Това са престъпления, които стъпват върху дискриминацията, предразсъдъците, страха и омразата", добавя журналистът с горчивина. "Така че през май 1991 на мен ми беше ясно, че се задава война".

"Тогава написах статията "Нюрнберг, веднага!”. Предложих да направим един малък международен трибунал, който да съди отговорните за всичко това. И нека, казах, да го направим преди войната, да не я чакаме да започне, да трае години и да причини смъртта на стотици хиляди и насилственото преселване на милиони други.”

Деградация на медиите

масово производство на етническа и религиозна омраза, възраждане на предразсъдъци и страх, дискриминация.

Дано някой в България да чуе и да се замисли, преди да е станало твърде късно. Преди да осъмнем с подпалени домове, избити по улиците хора, с потоци от кръв.

И нека българските медии не забравят своята огромна отговорност за това, че години наред безразсъдно и безотговорно носеха и трупаха съчки на кладата на етническата омраза, разпалвана от престъпни политици демагози, единствено за да се отвлече вниманието на обществото от истинските виновници за мизерията – и на роми, и на българи, и на турци.

Само окупатори могат безогледно да отрекат правата на хората

Впрочем, ето отговорът на Георги Марков как е възможно в България да се възроди крепостното право и средновековната система на привилегиите:

Парадоксално или не, средновековната система на привилегиите, която в наше време рухна навред из света под напора на демокрацията, намери своето ново огнище под знамето на петолъчката.

Мисля си, че има едно-единствено логично оправдание на безправието, наложено на обикновения гражданин у нас — ако се приеме, че режимът е окупаторски.

Само окупатори могат безогледно да отрекат правата на хората, които са покорили. Само окупатори могат безогледно да пренебрегнат собствените си закони. Но нам бе съдено не само да живеем с безправието, но да свикнем с него, да се приспособим към него и на свой ред сами да го ползуваме.

Това е може би най-дяволската промяна, настъпила в живота на нашия народ.

И няма да е зле медиите да попитат премиера защо днес в България – член на ЕС, на българската държавна граница има територия, която се охранява от ... въоръжени руски постове?

Да го помолят за коментар на журналистическото разследване на Александър Леви, публикувано в авторитетното френско списание l'Express как така на пристанище "Росенец" край Бургас българските власти са оттеглили оттам митническия пункт и в момента Росенец е де факто българска територия, охранявана от руски гардове от "Лукома" и български от "Ипон", която не се контролира нито от Гранична полиция, нито от която и да било власт в България. Да не би пак да се готвим да влизаме в СССР? Само че този път не в СССР на Сталин, а в този на внучето на готвача му? Водени от телохранителя на изменника от Правец?

Историята май наистина се повтаря като фарс.

Моралната победа на големия талант над бездарния комунизъм

---

На 7 октомври 2011 г. на Камерната сцена на НТ "Иван Вазов" след 44-годишно прекъсване се състоя 14-ото представление на пиесата на Георги Марков "Да се провреш под дъгата". Спряна през 1967 г. след 13-ото си представление (в Театъра на армията) от червените гаулайтери (въпреки засвидетелствания огромен зрителски интерес), пиесата бе възкресена за нов и дълъг (в това не се съмнявам) театрален живот от същия режисьор - Асен Шопов.

На 80-годишнината на Георги Марков, отбелязана преди няколко години на същата сцена, драматургът на театъра поетът Георги Борисов обяви пред присъстващите намерението пиесата да бъде поставена отново. Прави му чест, както и на ръководството на театъра и на режисьора Асен Шопов, че изпълниха блестящо това намерение.

Звездният актьорски състав (Васил Михайлов, Марин Янев, Руси Чанев, Стоян Алексиев, Георги Кадурин, Валентин Ганев, Петър Попйорданов) игра на висотата на силната драматургия на Георги Марков.





Човек разбира защо пиесата е спряна, но разбира и друго: българските комунисти са били изключително ограничени малодушни хорица. Пиесата е дотолкова класическа (като драматургия) и в нея се разглеждат не само местни, български, изолирани проблеми (в българските образи и типове лесно се провиждат общочовешки характери и конфликти - от битови до екзистенциални) - че тя спокойно би могла да обогати тогавашния и сегашен доста блед съвременен български драматургичен репертоар.
Следващо представление на 16 октомври 2011 г.

http://parasol.blog.bg/izkustvo/2011/10/08/triumfalnoto-zavryshtane-na-georgi-markov.831790

Възстановяването на постановката, и то на сцената на най-авторитетния български театър, с различен актьорски състав, но със същия режисьор - Асен Шопов, е не само художествен "реванш" за Георги Марков, но и звучна демократична плесница връз тлъстата буза на червендалестия комунизъм и неговите бащи, слуги и подлоги.

Преструвайки се, че все едно го няма и клеветейки го гузно, че не бил истински дисидент, а, видите ли, бил двоен агент - на ДС и на английските служби (и че дори те, а не ДС и КГБ са го ликвидирали), живите и мъртвите палачи на писателя се надяваха до този момент, че Георги Марков е минало и че само шепа върли "пещерни" антикомунисти и неговите роднини, приятели и близки се опитват да го възкресят за българската литература и култура.
 
Сега тези надежди се оказаха просто говежди.... "Да се провреш под дъгата" е пиеса-класика, каквато измислените соцреалисти не могат и да сънуват. Техните полуграмотни драсканици не просто бледнеят пред нея, но са напълно задраскани от гумата на времето.  
Не се наемам да правя накакъв по-задълбочен анализ на пиесата или да я преразказвам, защото всеки ценител на театралното изкуство трябва просто да иде и да гледа постановката. Ще кажа само, че Георги Марков е блестящ и като драматург (освен като белетрист, публицист и есеист) и че в съвременната българска драматургия я има, я няма и десетина пиеси, които могат да си съперничат (в добрия смисъл на думата) с "Да се провреш под дъгата". Тя, освен всичко, е абсолютно актуална, а не е просто историческа реликва, която се гледа с носталгия и възприема с умиление. В нея има ибсеновски драматизъм, чеховска лекота и оскар-уайлдовски хумор, играе се и се гледа на един дъх, при висок градус на напрежението и очакването. Диалогът е наситен, остроумен, характерите на героите - правдиви, много релефно очертани, подсилвани от фарсово-гротескни режисьорски и актьорски решения, действието е динамично и стремително, макар и без да се натрапва, но и без да "позволява" на текста да доминира и натежава.
 
След това "театрално" завръщане на Георги Марков много сериозно "увисват" жалките соцдраскачи, които дойдоха да превземат София и литературата с убедеността, че от "прости селски момчета ще станат част от една национална литература". Те и до днес, заровили глави в пясъка, се изживяват като част от българската литература, големеят се, раздават си ордени и награди и се преструват, че Георги Марков не съществува! Но той ги измете само за една вечер от сцената. Нека продължават да палят свещи на червения си окървавен идол, нека лижат още руския ботуш и руския гАз, нека се величаят един друг като класици! Просто от 7 октомври 2011 г. вече ги няма.
 
Разбира се, сега предстои по-сериозното популяризиране сред обществото и задълбоченото изучаване на творчеството на Георги Марков в училищата и университетите. Защото без него ще бъде много трудно да се преподава историята на комунизма и да се осмисли в исторически план пагубното му въздействие върху българския народ и държава през последните 65 години, при което най-страшни с последствията си са създаването на "македонската" нация и заробването на България от ченгесаро-комунистическата мафия и от руските газови и българските цигански и всякакви други царе, барони и прочие лумпениат...

И ако стане чудо и България успее да просъществува, запазвайки българския си характер и през идните години, десетилетия и векове, то сред всепризнатите класици на българската литература достойно ще се нареди и името на убития от престъпната комунистическа власт Георги Марков.

<a href="#">http://www.beinsadouno.com/board/uploads/1267884059/med_gallery_2448_76_198681.jpg</a>

ДА СЕ ПРОВРЕШ ПОД ДЪГАТА
от Георги Марков

Постановъчен екип:
режисьор АСЕН ШОПОВ;

С участието на:
РУСИ ЧАНЕВ, ВАСИЛ МИХАЙЛОВ, МАРИН ЯНЕВ, ВАЛЕНТИН ГАНЕВ, ПЕТЪР ПОПЙОРДАНОВ, СТОЯН АЛЕКСИЕВ, ГЕОРГИ МАМАЛЕВ, ГЕОРГИ КАДУРИН

---

Петима безнадеждно болни от туберколуза мъже в разцвета на силите си са настанени в планинския санаториум на д-р Господов. И на тях, и до края на войната остават може би броени дни. И петимата са с различни професии и противоположни характери, морал, разбирания за живота и света, и петимата са разядени от цинизъм, отчаяние, безверие и животинска жажда за живот, готови на всичко, за да продължат само с няколко месеца,  дни, часове съществуването си. Никой от тях не иска, а и няма къде да избяга, всички са принудени да съжителстват заедно и всекидневно да се изправят един срещу друг, когато изведнъж в санаториума се появява Жена...

Пиесата „Да се провреш под дъгата” представлява авторска драматизация на новелата на Г. Марков „Санаториумът на д-р Господов”. Предадена е в отдел „Драматически театри” на Комитета за изкуство и култура през 1965 г. За първи път се играе в Толбухин (Добрич) на 25 септември 1966 г. На 1 октомври 1966 г. има премиера в Пловдивския държавен театър и е дебют на режисьора Крикор Азарян. На 25 март 1967 г. е нейната премиера в Театъра на Народната армия, но е спряна на тринайсетото представление, заради това, че за „ранената партизанка се говори през цялото време, а е показана на сцената само за 2 минути”, както пише Г. Марков. Причината е обаче в променения от самия него финал, когато Немият в пиесата изведнъж проговаря…

От 24 март до 10 април 1974 г. „Да се провреш под дъгата“ се играе на сцената на лондонския Little Theatre под заглавието Lets go under the Rainbow и режисурата на Стивън Джон Митчел. В английския вариант Г. Марков превръща безименната партизанка в терористка, без да уточнява времето на действието – краят на Втората световна война. Добавени са и премахнати някои реплики, с част от които се съобразява и днешната постановка на пиесата в НТ „Иван Вазов”.
 

---

ГЕОРГИ МАРКОВ:
 
За  „Да се провреш под дъгата”

„…Когато спряха пиесата на 13-ото й представление във Военния театър в София, помолих първия секретар на партията Тодор Живков да прочете пиесата. Той отзивчиво я прие и наистина я прочете. Връщайки ми текста в неговия кабинет в ЦК на партията, той ми каза, че не вижда нищо лошо в пиесата, че освен няколко дребни забележки нищо критично не би могло да се каже. „Това е, що се отнася до политическата част — каза той. — Художествено аз не съм капацитет да се произнасям, но ако питаш за моето мнение, ще ти кажа, че не ми харесва, защото е много песимистична, мрачна…“
 
Само няколко месеца след нашия разговор „Работническо дело“ излезе с уводна статия, в която заяви, че пиесата била чужда на българските зрители и те сами я отхвърлили…
 
Дума да няма, че и по форма, и по съдържание тази пиеса беше нещо много различно от изискванията на социалистическата драматургия. С две думи, темата беше предателството на идеалите. Или — измяната спрямо себе си. За мен, а смятам, и за мнозина други, това беше една от най-актуалните теми на нашето време…
 
Но още със започването на репетициите (режисьор Асен Шопов) се оказа, че чисто технически нашата постановка е ангажирала първите сили на театъра и поради това попречила на другите постановки, между които две военни пиеси от военни автори… Авторите мобилизираха своите приятели и започнаха да четат моята пиеса дума по дума, за да открият накрая идеологическата й съмнителност. Известни реплики бяха извадени вън от контекста, тълкуването на други напълно преиначено, разни невинни директни действия получиха зловещ алегоричен смисъл и седемте нещастни туберкулозни герои бяха обявени за българския народ, докато туберкулозата се оказа ни повече, ни по-малко, алегория на живота…

На последните генерални репетиции и на първото закрито представление на 27 март 1967 година пиесата се игра пред претъпкан салон, тъй като, щом се заговори, че нещо ще се спира, хората тичат да не го изпуснат...Не поканих никого от хората на върха. Така че премиерата премина при празни правителствени ложи. Но на втората вечер в една от ложите се озоваха трима генерали, начело с началник-щаба на армията Семерджиев….След около 40-ата минута на представлението в напрегнатата тишина на салона прозвуча силен генералски глас:

„Това повече не може да се гледа!“

После вратата на ложата се тресна демонстративно и тримата генерали напуснаха, безкрайно възмутени. На другия ден, по време на конгреса на кооператорите, те бяха говорили наляво и надясно за пиесата, която била гавра с българския народ и действителността. Оттук нататък съдбата на представлението беше решена … Бях смаян, когато моето собствено предприятие, където бях инженер преди години, поиска 600 билета и му бе казано, че всичко е продадено. В замяна ние имахме почти празен салон. Нищо не е по-съсипващо за актьорите от това да играят пред празни столове…

Тринайсетото представление беше последното… Пет души бяха уволнени от театъра. Режисьорът Асен Шопов, чудесният актьор Наум Шопов и жена му бяха изгонени от София за две години. Приюти ги Бургаският театър…”

---

 
За актьорите

„Когато човек говори за актьори, обикновено свързва по твърде произволен начин техните образи с образите на героите, които те играят на сцената. Няма съмнение, че такава връзка съществува, но аз бих казал, че за мен собствените физиономии на актьорите често пъти са били далече по-интересни от гримираните им лица на сцената. Онова, което най-много ме е привличало в актьорската професия, е тази странна необходимост на сцената — да бъдеш за няколко часа не това, което си ти самият, да живееш живота на друг, а след това да свалиш грима си и да се върнеш към себе си. Колко пъти ме е смайвала магията на това преображение, колко пъти съм им завиждал за това, че могат да разполагат с толкова различни видове живот.”

Из „Задочни репортажи за България”, 1978

---

 
АСЕН ШОПОВ:

Защо Георги Марков и защо „Да се провреш под дъгата”?

Този вариант на пиесата беше реализиран през 1967 г. в Театъра на армията и просъществува само 13 представления. Фатално число! Представлението беше забранено и свалено от сцената. Част от създателите му бяха уволнени. По същото време репетирах в театър „Сълза и смях” последната пиеса на Джери – „Комунисти”. И тя беше забранена. И ръководството на театъра – свалено. Джери замина зад Желязната завеса и не се върна. Дали защото като кактус бодеше нечия съвест, просто го убиха.

И в двете пиеси неговото послание беше едно и също –  идеализмът на младото поколение, излъгано, ограбено и измамено от цинизма на демагози, кариеристи и политически ренегати.

Мисля, че дължа към паметта на Джери да върна на сцената онова фатално тринайсето представление.
А що се отнася до посланието днес, то е по-валидно и по-нужно от времето, когато „Да се провреш под дъгата” беше инкриминирана.

Георги Марков е жив.

http://www.nationaltheatre.bg/bg/spectacles/da-se-provresh-pod-dagata

http://

"Отговор да търси прокуратурата" ....доста смешно, нелепо или глуопаво или най вече подвеждащо предложение..
Прокуратурата е част от статуквото, брънка, звено от него...да търси това е нещо което прилича на мутра от червената котка да си търси бълхата по корема.