Берлинале 2017 на финалната права

Plakat2© Доротея Радева и Милен Радев

Всеки репортаж от кинофестивал с мащабите на Берлинале (общо 399 филма във всички секции) е неминуемо фрагментарен, дължи се на субективните предпочитания на описващите го и дори на волята на случая, предопределил влизането в една прожекция и пропускането на друга.

С тази уговорка започваме разказа си за някои от видените филми, съзнавайки, че вероятно повечето от тях – незрелищни, не от мейнстрийма, авторски и нетрадиционни – едва ли ще намерят пътя към българския екран.

И все пак поне за Django това предположение не би трябвало да важи. Френският филм, с който бе открито Берлиналето, дебют на режисьора Етиен Комар е атрактивен, солидно направен, макар и стилистично съвсем в традиционното, еднопланово разказвателно русло. Преди всичко той пленява с великолепната си музика – виртуозните изпълнения на един от най-великите китаристи на всички времена – Джанго Райнхардт. И разбира се с играта на 39-годишния Реда Катеб в главната роля, който просто свръхестествено влиза под кожата на легендарния музикант (от когото съществуват само няколко минути като филмов запис!) и го пресъздава с цялата скандална противоречивост на големия талант.

Reda Kateb2

© Berlinale

Основно действието на филма е поставено между 1942 и 1943 година, когато Джанго и неговият суинг бенд по чудо оцеляват в условията на германската окупация. Ето защо за жалост не можем да „видим“ и чуем другия велик от групата на Джанго – цигуларя Стефан Грапели, който навреме е успял да емигрира в Лондон.

Финалът не оставя никого равнодушен. Само седмици след освобождението на Париж, оцелелият в провинцията Джанго Райнхардт дирижира в една църква свой писан на крак реквием за хор и орган в памет на десетките хиляди изтребени в нацистките концлагери свои цигански сънародници. Партитурата на този реквием е загубена и до днес са открити само малки фрагменти от него.

Два филма от поредицата Berlinale Special, която е съпроводена с гала премиери и бляскави церемонии не можеха да не разочароват, а във втория случай и да възмутят политически по-ангажираната половина от кореспондентската двойка: Отначало испанската пищна продукция La Reina de España (Кралицата на Испания), набучкана като стафиди в козунак с престарели испански звезди на киното, се оказа едно неописуемо кичово недоразумение из късната епоха на диктатурата на Франко. Трагикомедия с фарсови черти, при това с претенция за политически послания, филмът се издържа  без преждевременно напускане само благодарение на колоритното присъствие на Пенелопе Круз и особено на тоалетите й с много щедри деколтета.

© Berlinale

Вторият, възмутително нахален и просто пропаганден филм бе La jeune Karl Marx (Младият Карл Маркс), френско-германска продукция, ориентирана определено към младите зрители. Може би Вашите кореспонденти бяха единствените в залата, които си спомниха онзи едноименен, зловещо тъп съветско-българо-гедеренски сериал от 1981 г. Тогава той се прослави в страната на розите предимно с това, че главната роля се играеше от едно нашенче – Венцеслав Кисьов. Е, между тогавашното третиране образа на духовния баща на кървавите комунистически революции на ХХ век и сегашния филм единствената разлика сякаш бе несравнимото качество на филмовия материал днес и възможностите на модерната оптика.

© Berlinale

Нито помен от онзи реален образ на Маркс и Енгелс, който се разкрива например в неотдавна публикуваната тук като аудиокнига кореспонденция на двамата. Един рецензент пределно кратко така бе описал съдържанието на писмата на класиците помежду им: „сексизъм, антисемитизъм, расизъм“… От другата седмица „Младият Маркс“ излиза по берлинските кина и плакатите за него от сега кичат стените на града.

Освен Django поне още два филма от главната фестивална секция много наситено и по незабравящ се начин създават образа на уникални, живеещи във и със изкуството артисти. На първо място трябва да се посочи Final Portrait на английския режисьор Стенли Тучи – за последната година от живота на скулптора Алберто Джакомети. При това камерата почти не напуска просторното, мрачно, морбидно ателие, през което тътри крака намусеният и затворен в себе си маестро с провиснала от устата му вечна цигара. Джакомети кани американския журналист Джеймс Лорд, автор на книга за него, да му позира уж за един следобед за да го рисува. Няколкото часа се превръщат ден след ден в няколко седмици и се оказва, че според скулптора един портрет никога не може да се смята за завършен. В момента, в който на статива сякаш е готов истински шедьовър, започват колебанията, отчаяните вопли, че нищо не се е получило, самобичуване и ругатни и върху платното се наклепва сива боя, върху която започва да се изгражда новият портрет.

© Berlinale

Постепенно Джакомети става все по-разговорчив и между дватата тъй различни събеседници се развиват силни диалози за изкуството, за живота. Сипят се и саркастични коментари на Джакомети за колеги от класата на Пикасо или Шагал. Джефри Раш играе ролята както винаги проникновено и пестеливо, всеки жест и всяко изречение излизат сякаш след голяма вътрешна борба, рошавата му посивяла грива се вее из артистичното царство сред източените му, сякаш извънземни фигури.

Съвършено различен е канадско-ирландският филм Maudie – една невероятна на пръв поглед любовна, артистична, екзистенциална история. В основата лежи реалната съдба на родената в канадската провинция Нова Скотия с умствени и физически дефекти Мод Луис, която всичко, което вижда и чувства изрисува с наивна автентичност върху каквото й попадне – по мебелите, стените, стъклата на своята къщурка. Измамена от брат си, потискана от леля си, непохватната Мод (отново невероятната, просто вълшебна Сали Хокинс) успява да се измъкне от задушаващото я семейство и попада при друг несретник, рибаря и грубиян Еверет (Итън Хоук). Как между тези двама съвсем различни хора се събуждат постепенно чувства, как те се сближават и откриват взаимно е според нас една от най-нежните любовни истории от много време в киното.

© Berlinale

Мод Луис бива открита от познавачи като наивен артист и изкуството й започва да се търси чак в Ню Йорк. Посмъртно днес името й е познато и тя е призната за народна художничка в цяла Канада.

Въпреки опитите за протест и скептично недоверие от страна на едната половина на кореспондентската двойка, другата, по-чувствителна и непреднамерена половина надделя и благодарение на това се влезе и можа да бъде гледано унгарското участие в конкурсната секция Testről és lélekről (За тялото и за душата).

И добре, че стана така, защото За тялото и душата се оказа съвсем необичаен филм за животните, за хората, за материалния свят и за фините нишки, които свързват човеците или скъсали се, ги обричат на самота и лутане, за паралелните светове, в които съществуваме и в които все пак се срещаме. Камерата тук е не само средство, но активен създател и наблюдател – търпелива, детайлна понякога, но никога не заплашваща със скука, дори когато привидно на екрана не се случват нищо динамично.

© Berlinale

Основното поле на действие е кланица, където едър рогат добитък изживява последните мигове на живота си за да бъде не след дълго разфасован и експедиран в спретнати пакети. Двамата главни герои са новопостъпила служителка в качествения контрол – плаха и затворена, почти аутистка и директорът на кланицата, между които не могат да се установят отношения поради пълната им несъвместимост.

Същевременно второто изобразително ниво, което епизодично се промъква между кървавите сцени на кланицата е идилична, затрупана от сняг, горска среда с двойка – благороден елен и кошута. От тези кадри струи чистота и хармония, без противопоставянето с другата действителност да въздейства плакативно и да дразни. Кадрите с елена и кошутата са тъй внимателно и търпеливо заснети, всяко миниатюрно, плавно движение, плахите жестове на взаимна нежност между животните са тъй на място и в едър и в общ план, че според нас на това Берлинале едва ли някой друг заслужава повече от тях наградите за най-добра поддържаща мъжка и женска роля.

Шокиращият поврат във филма е когато при рутинна психологическа проверка за пригодност на работещите в кланицата се оказва независимо един от друг, че директорът и новата служителка имат един и същ повтарящ се постоянно сън. Всеки от тях се вижда като елен и съответно кошута в снежната приказна гора и когато това нелепо от гледна точка на здравия разум съвпадение става известно на двамата герои, животът им драматично се променя. Хубав, човешки и необичаен филм.

Агнешка Холанд, голямата режисьорка на полското кино и създателката на унгарския филм Илдико Енйеди трябва от своя страна също да имат някаква форма на духовна близост, защото по странно съвпадение, в показания на следващия ден филм на Холанд Pokot (Дирята) отново стадо благородни елени с величествените им рога и нежна сила, както визуално, така и смислово играят значителна роля.

© Berlinale

Дирята е яростен, но същевременно вглъбен и разсъдлив филм. Поставен е в дълбоката полска провинция – там, където Полша граничи с Чехия и Германия и където вековните гори изобилстват от животински свят. В тази идилия обаче се стичат ловци от окръжния град и местни бракониери. Ексцентричната възрастна учителка Душейко, която живее като отшелник се опитва да се противопостави на насилието, което прониква в тази екологична ниша на модерния свят. В селото злото присъства и в образа на нагъл млад олигарх-пришълец, който стопанисва жестоко ферма за лисици, а сам сексуално експлоатира местно девойче, изпаднало в материална безизходица. Едно след друго в романтичната природна среда и в заспалото село се зареждат убийства. Филмът се превръща в психологически трилър със социално-изобличителен елемент. Намесва се и местният ксендз, който държи страната на ловците и обяснява с цитати от Библията, че на човека му е дадено правото да използва животните по всяко свое усмотрение и да ги третира като вещи. Сюжетът неминуемо води към драматична развръзка, но тя е тъй неочаквана, както само Агнешка Холанд (която напоследък беше работила над част от сериала House of Cards) може да я избродира.

Редица китайски, корейски и африкански филми не можаха да бъдат видени, както и за не малко от видените пък не можа да бъде разказано тук. Но нека изчакаме обявяването на Златната и сребърните мечки и тогава отделим нужното внимание на призьорите. Тогава ще е моментът и за разказ за новия филм на Аки Каурисмеки, който след толкова десетилетия за пръв път участва в конкурсната секция. Ще рискуваме прогнозата, че шансът му да отнесе една от мечките във Финландия е доста голям.


2295 Total Views 1 Views Today

Comments

comments

You can leave a response, or trackback from your own site.

3 Responses to “Берлинале 2017 на финалната права”

  1. М. Цонева says:

    Добре е станало, че е надделяла “по-чувствителната и непреднамерена половина от кореспондентската двойка” – вече прочетох, че “Златната мечка” е присъдена именно на филма “За тялото и душата”. Чакам го на българския екран, както и другите представени тук филми. Благодаря на екипа за чудесните репортажи, които от години следя с голямо удоволствие и интерес.

    Харесваш/Не харесваш Thumb up 1 Thumb down 0
    • Milen says:

      С удоволствие и от двама ни, Мариана. Писахме го и за теб специално!
      🙂

      Харесваш/Не харесваш Thumb up 1 Thumb down 0
  2. Malin Todorow says:

    La jeune Karl Marx да се чете Le jeune Karl Marx, тъй като La е член от женски род, а le е член от мъжки род.

    Харесваш/Не харесваш Thumb up 0 Thumb down 0

Leave a Reply

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Subscribe to RSS Feed
Post Navigator Supported By WordPress Plugins